сигурен, че цял живот ще я мрази. Там горе на хребета бе повел жената сред шубраците към малка затревена полянка и бе паднал на колене край нея. И както преди на празното място край ратайските къщурки, издигнал бе ръце в благодарност за новата сила, бликнала в него, и чакаше жената да проговори, когато изневиделица изникна Ед Хандби.
Бюфетчията не искаше да ступа момчето, което — според него — се мъчеше да му отнеме любимата. Той знаеше, че от побой няма смисъл, че има в себе си сили да се справи и без помощта на юмруците си. Сграбчи Джордж за рамото, изправи го на крака и като го държеше с една ръка, погледна седналата на тревата Бел Карпентър. После с един замах запрати младежа в храсталака и взе да ругае жената, която се надигна от земята.
— Лоша жена си ти — грубо изруга той. — Почти съм решил повече да не се ядосвам с тебе. Да съм те зарязал досега, ако не те исках толкова.
Проснат по корем в храстите, Джордж Уилард следеше тая сцена с очи и се мъчеше трескаво да мисли. Приготви се да скокне връз човека, който го бе унижил. Хиляди пъти по-добре да го натупат, отколкото да го запратят така позорно в храсталака.
На три пъти младият репортер дръзва да нападне Ед Хандби и трите пъти онзи го улавяше за рамото и го запокитваше в шубрака. Бюфетчията сякаш бе готов да повтаря това упражнение до безконечност, но главата на Джордж се фрасна в дънера на едно дърво и той остана неподвижно на земята. Ед Хандби хвана Бел Карпентър за лакътя и двамата се отдалечиха.
Джордж чуваше как си проправят път сред шубраците. Когато се запромъква надолу по хребета, сърцето му се свиваше. Ненавиждаше се, ненавиждаше съдбата, дето му навлече това унижение. Спомни си оня час, когато стоеше самотен в малката тъмна пресечка и се стъписа, спря, ослуша се в тъмното с надежда отново да чуе оня глас извън себе си, който малко преди това бе влял нови сили в сърцето му. На път за дома отново мина по пресечката със схлупените къщурки, ала не можа да понесе гледката и хукна да бяга, час по-скоро да се измъкне от това място, където сега му се струваше мръсно, противно и безинтересно.
„Чудак“
Седнал връз един кафез под грубоватия дървен навес, който стърчеше в задната част на магазина „Каули и син“ в Уайнсбърг, Елмър Каули, по-младият член на фирмата, гледаше през мръсния прозорец право в печатницата на вестник „Уайнсбърг Ийгъл“. Елмър нанизваше нови връзки на обувките си. Те не се надяваха лесно и той се принуди да свали обущата. Взе ги в ръце, седна и се опули срещу грамадната дупка около петата на единия си чорап. После бързо вдигна очи и зърна единствения вестникарски репортер на Уайнсбърг, Джордж Уилард, да стои на задния вход на печатницата и разсеяно да зяпа наоколо.
— Хайде сега, нови двайсет! — възкликна младият човек и без да пуска обувките, скокна и тихомълком се дръпна от прозореца.
Червенина заля лицето на Елмър Каули и ръцете му се разтрепераха. В дюкянчето на „Каули и син“ едни евреин, търговски пътник, стоеше до тезгяха и говореше с баща му. Младежът си въобрази, че репортерът дава ухо на разговора им и тая мисъл го извади от равновесие. С обувка в една ръка, той застана в ъгъла на бараката и както бе по чорапи, запристъпва от крак на крак по дъсчения под.
Магазинът на „Каули и син“ не излизаше на главната улица на Уайнсбърг. Предната му част се падаше на Моми Стрийт, по-нататък бяха работилницата за каруци на Войт и навесът, дето фермерите подслоняваха конете си. Досами магазина бе тясната пресечка, дето минаваше зад дюкяните от главната улица, и товарни каруци и фургони сновяха напред-назад по цял ден или да натоварят, или да стоварят нещо. Самият магазин не подлежеше на описание. Както рече веднъж Уил Хендерсън, в него се продаваше всичко и нищо. На витрината откъм Моми Стрийт се мъдреше буца кюмюр, грамадна колкото каче за ябълки, за да покаже, че тук се приемат поръчки за въглища, а до черната кюмюрена грамада бяха наредени три восъчни пити с мед, прашни и покафенели в дървените си каси.
Този мед стоеше на витрината от шест месеца. И той бе за продан, продаваха се също закачалки за дрехи, лачени копчета за тиранти, тенекиени кутии с боя за покриви, шишета с лек за ревматизъм и заместител на кафе — всичката тая стока правеше компания на медените пити в търпеливата им готовност да бъдат в услуга на обществеността.
Ебенизър Каули, мъжът, който стоеше в магазина и слушаше пламенното плещене от устата на търговския пътник, бе висок, кльощав и изглеждаше неумит. Голяма буца тумор, донякъде закрита от посивяла брада, изпъкваше на мършавия му врат. Носеше дълго палто, двуреден редингот от едно време. Палтото бе купено, за да послужи за венчална дреха. Ебенизър бе фермер, преди да стане търговец, и носеше това палто само в неделя сутрин или събота следобед на църква и когато идваше по работа в града. Щом продаде чифлика, за да стане търговец, палтото не слизаше от гърба му. От носене бе станало кафеникаво, цялото омърляно, с мазни петна, ала в него Ебенизър се чувстваше винаги прилично облечен и стегнат за деня из града.
На Ебенизър не му провървя като търговец, както не му вървеше и като фермер. Ала все някак креташе. Живееше със семейството си, което се състоеше от дъщерята Мейбъл и сина, в стаите над магазина и за всекидневието им не отиваха много пари. Грижите му не бяха финансови. Несретата му на търговец се състоеше в това, че когато някой търговски пътник пристъпеше в дюкянчето със стока за продан, Ебенизър загубваше ума и дума. Стоеше зад тезгяха и клатеше глава. Боеше се първо, че ще се заинати и ще откаже да купи стоката, а после няма да има какво да продава. И второ, боеше се, че в момент на слабост може да не се заинати достатъчно и да купи нещо, дето после не може да продаде.
Оная заран, когато Елмър Каули видя, че Джордж Уилард стои на задния вход на печатницата и очевидно надава ухо, в магазина се разиграваше сцена, която винаги караше сина да кипне от гняв. Пътуващият търговец говореше, Ебенизър слушаше, ала цялата му фигура изразяваше колебание и нерешителност.
— Ето на̀, вижте колко бърже става — говореше търговецът, който предлагаше за продан малки плоски метални заместители на копчета за яки. С една ръка пъргаво свали яката на ризата си, после отново я прикачи. Гласът му стана ласкаещ, прикоткващ. — Казвам ви, настъпва краят на тия залъгалки с копчетата и вие сте човекът, който ще натрупа пари от настъпващата промяна. Предлагам ви изключителните права на агент във вашия град. Вземете двайсет дузини и няма да вляза в друг магазин. Цялото поле оставям на вас.
Търговският пътник се надвеси над тезгяха и чукна с пръст Ебенизър по гърдите.
— Това е рядък шанс, не го изпускайте! — настояваше той. — Един приятел ми говори за вас. „Виж тоя човек, Каули — рече ми той. — Него го бива!“
Той млъкна и зачака. Извади от джоба си тефтер и взе да пише поръчката. Все още с обувката в ръка, Елмър Каули мина край двамата улисани мъже и спря до стъклената витрина, недалеч от входа. Измъкна от калъфа евтин револвер и го размаха във въздуха.
— Я се измитайте оттука! — кресна той. — Не ни трябват щипки за яки. — Тутакси нещо му хрумна. — И внимавайте, съвсем не заплашвам — добави той. — Не съм казал, че ще стрелям. Просто измъкнах револвера от витрината ей така, да го разгледам. Но вие най-добре се измитайте! Да, сър, казах вече! Грабвайте дрънкулките си и да ви няма!
Гласът на младежа се извиси до писък и като мина зад тезгяха, започна да настъпва към двамата мъже:
— Стига сме били глупаци! — крещеше той. — Няма да купуваме никаква стока, докато не почнем да продаваме. Повече няма да се държим като чудаци, хората да ни зяпат и подслушват. Махайте се оттук!
Търговският пътник излезе. Събра от тезгяха мострите на щипките за яки, наблъска ги в черна кожена чанта и побягна навън. Бе дребен човечец, доста кривокрак и тичаше тромаво. Черната чанта се закачи на вратата, той се препъна и падна.
— Шантав човек! Съвсем шантав! — изломоти той, като се надигна от тротоара и бързо се отдалечи.
В магазина Елмър Каули и баща му се загледаха вторачено. Когато непосредственият причинител на гнева му излезе, младият Каули се обърка.
— Ама точно така е! Стига вече сме били чудаци! — заяви той, пристъпи към стъклената витрина и върна револвера на място. Седна на едно буре, нахлузи и завърза обувката, която държеше в ръка. Чакаше
