разкажа, ама не излезе така. Не ща повече да говоря. Върви си!
Джордж Уилард поклати глава и повелителна нотка се прокрадна в гласа му:
— Не спирай сега. Разкажи всичко докрай! — настоя остро той. — Какво стана? Разкажи ми историята докрай.
Инок Робинсън скокна, хвърли се към прозореца, който гледаше към опустялата главна улица на градчето. Джордж Уилард застана до него. Стояха двамата до прозореца, избуялото, непохватно момче- мъж, и дребничкият, съсухрен мъж-момче. Детинският, възбуден глас продължи разказа си:
— Аз я нахоках. Обсипах я с отвратителни слова. Наредих й да си върви и никога да не се връща. О, какви чудовищни приказки изтърсих! Правеше се отначало, че не разбира, а аз ругаех ли, ругаех. Крещях и тропах с крака. Цялата къща закънтя от ругатните ми. Не исках повече да я видя и знаех, че след всичко, дето изприказвах, няма никога да я видя.
Гласът му секна, старецът разтърси глава.
— Съдено било да се сгромоляса всичко — рече той смирено и тъжно. — Излезе си тя през вратата и всичкият живот, дето го имаше в стаята, тръгна след нея. Отведе със себе си всичките мои създания. До едно всички се изнизаха по петите й. Ето какво стана.
Джордж Уилард се обърна и напусна стаята на Инок Робинсън. Когато прекрачваше прага, в тъмното откъм прозореца долетя пискливото старческо гласче, което хленчеше и се вайкаше:
— Сам съм аз, сам-саменичък — викаше гласът. — Каква топлота и приятелство имаше в стаята ми, а сега — пак съвсем сам!
Разочарование
Бел Карпентър имаше смугла кожа, сиви очи и плътни устни. Бе висока и снажна. Когато я навестяваха черни мисли, ставаше гневна и мечтаеше да е мъж и да налегне някого с юмруците си. Работеше в шапкарския магазин на мисис Кейт Макхю и по цял ден префасонираше шапки, седнала до един прозорец в задната част на магазина. Бе дъщеря на Хенри Карпентър, счетоводител в Първа национална банка в Уайнсбърг, и живееше с баща си на края на Бъкай Стрийт в мрачна стара къща. Къщата бе обградена от борове, под които не растеше трева. Един ръждив ламаринен улук откъм задната страна се бе отковал и щом задухаше вятър, почваше да се блъска о покрива на малката барачка в двора и да вдига страхотна тупурдия, която понякога продължаваше по цяла нощ.
Когато бе младо момиче, Хенри Карпентър правеше живота й, кажи-речи, непоносим, ала след като Бел излезе от моминството и стана жена, той загуби властта си над нея. Животът на счетоводителя представляваше безкраен низ от дреболии. Щом пристигнеше сутрин в банката, Хенри Карпентър влизаше в малко килерче и надяваше вълнено черно мъхнато сако, вече оръфано от годините. Привечер, щом се върнеше вкъщи, нахлузваше същото такова мъхнато сако. Всяка вечер гладеше дрехите, които носеше по улиците. За тая цел бе пригодил специален уред от дъски. Наместваше панталона от костюма между дъските, а тях затягаше плътно с яки винтове. На заранта отриваше дъските с влажен парцал и ги изправяше зад вратата в трапезарията. Ако през деня някой ги подместеше, той онемяваше от гняв и цяла седмица не можеше да дойде на себе си.
Банковият чиновник падаше малко грубиян, но се боеше от дъщеря си. Разбираше, че тя знае за тираничното му отношение към майка й и затова го ненавижда. Един ден, загребала от пътя шепа лепкава кал, тя се прибра вкъщи по обяд. Наплеска калта по лицевата страна на дъските, между които баща й изопваше панталоните си, и после с чувство на радост и облекчение се върна на работа.
От време на време Бел Карпентър излизаше вечер с Джордж Уилард. Тайничко тя обичаше друг, ала тая любов, за която никой не знаеше, й носеше голяма тревога. Обичаше Ед Хандби, дето работеше на бара в кръчмата на Ед Грифит, ала излизаше с младия репортер ей така — за облекчение на мъката. Не мислеше, че положението и в живота позволява да я виждат в компанията на бармана, и се разхождаше с Джордж Уилард под дърветата, като допущаше сегиз-тогиз да я целуне, за да утоли копнежа, който настойчиво напираше в гърдите й. Сигурна бе, че ще успее да задържи младия момък в рамките на приличието. Но ако Ед Хандби бе на негово място — не би била тъй сигурна в себе си.
Хандби, бюфетчията, бе висок широкоплещест мъжага на трийсет години и живееше в една стаичка над кръчмата. Пестниците му бяха огромни, очите — необикновено малки, а гласът му — сякаш за да прикрие силата, вложена в ръцете — бе кротък и мек.
Когато бе двадесет и пет годишен, той наследи обширна ферма от някакъв свой чичо в щата Индиана. Продажбата й му донесе осем хиляди долара, които Ед профука за шест месеца. Замина за Сандъски, на езерото Ери, и подхвана разсипническа оргия, разказите за която изпълваха съгражданите му със страхопочитание. Скиташе къде ли не, пръскаше наляво и надясно пари, препускаше из улиците с кабриолети, черпеше с вино тълпи от мъже и жени, залагаше големи суми на комар и издържаше любовници, чиито гардероби му струваха цяло състояние. Една вечер в курорта Седар Пойнт се намеси в някакво сбиване и изпадна в умопомрачение като обезумял звяр. Разби с юмрук огромното огледало в тоалетната на хотела, а сетне се втурна да троши стъкла и ломи столове в танцувалния салон, ей тъй — само и само да се наслади на трясъка на строшеното стъкло по пода и да зърне ужаса в очите на чиновниците, пристигнали от Сандъски да прекарат вечерта в курорта заедно с любимите си.
На пръв поглед връзката на Ед Хандби и Бел Карпентър не представляваше нищо. Досега той бе сполучил да прекара с нея само една вечер. Тая вечер нае конче и каручка от конюшнята на Уесли Мойър и я заведе на разходка. У него се всели убеждението, че тя е жената, за която жадува природата му и трябва да я склони да стане негова, затова взе, че й разкри своя копнеж. Бюфетчията бе готов да се ожени, да опита да припечели пари, за да издържа жена си, ала природата му бе толкова примитивна, че му бе трудно да обясни намеренията си. Тялото го болеше от физически копнеж и чрез тялото си той изрази всичко. Прегърна шапкарката, силно я притисна — въпреки протеста й — и взе да я целува, докато целувките му я направиха безпомощна. После я върна в града, остави я да слезе от каручката.
— Когато отново те пипна, вече няма да те пусна. Няма какво да си играеш с мене — заяви той, като си извърна каручката, за да потегли. Ала тутакси скокна долу и сграбчи раменете й със силните си ръце. — Следващия път ще те задържа при себе си завинаги. Можеш да размислиш и да решиш. Аз и ти сме един за друг и ще те взема, преди да се усетиш.
Една януарска вечер, когато на небето се бе показала нова месечина, Джордж Уилард, който в мислите на Ед Хандби бе единствената му пречка да се вземе с Бел Карпентър, излезе да се поразходи. Рано същата вечер Джордж се отби в игралния дом на Рансъм Сърбек заедно със Сет Ричмънд и Арт Уилсън, сина на тукашния касапин. Сет Ричмънд подпря гръб в стената и не продума, но Джордж Уилард се разбъбра. Уайнсбъргските момчета, изпълнили игралния дом, си говореха за жени. Младият репортер се включи в темата. Каза, че жените сами трябва да се пазят, че когато едно момче ходи с някое момиче, не носи отговорност за онова, което може да се случи. Говореше и се оглеждаше наоколо, жаден за внимание. Държа петминутна тирада, а после Арт Уилсън взе думата. Арт изучаваше бръснарския занаят в бръснарницата на Кал Прауз и вече се мислеше за вещ по въпроси, като бейзбол, конни надбягвания, пиене и ходене по жени. Разказа един случай, как заедно с други двама уайнсбъргчани посетили публичен дом в областния град. Синът на касапина стискаше пура в ъгълчето на устата си и докато говореше, плюеше по пода.
— Та жените в оня дом не можаха да ме стреснат, макар че здраво се опитаха — изперчи се той. — Едната се показа нахакана, ама аз я сложих на място. Щом като заговори, аз отидох и седнах в скута й. Когато я целунах, всички в стаята се разсмяха. Дадох й урок и тя ме остави на мира.
Джордж Уилард излезе от игралния дом на Мейн Стрийт. От няколко дни върлуваше лют студ и откъм езерото Ери, на осемнайсет мили оттук, силен вятър духаше над града. Тъкмо тая вечер вятърът бе утихнал и новата луна придаваше дивна прелест на нощта. Без да се замисли накъде да тръгне или какво да прави, Джордж Уилард кривна от Мейн Стрийт и пое по мъждиво осветените улички, застроени с редица паянтови дървени къщи.
Навън, под черното небе, осеяно с множество звезди, той забрави събеседниците си от игралния дом. Тъй като бе тъмно и нямаше никой наоколо, той заговори на глас. Бе в игриво настроение, почна да се клатушка насред улицата като пиян, сетне си въобрази, че е войник в лъскави ботуши, високи до колене, и със сабя, която подрънква, като ходи. Представи си, че инспектира военен строй, дълга редица войници,
