собствените си слова със задоволство.
— Подхвърлих му храна за мислене на оня човек — промълви той, качвайки се по стъпалата към бруклинския си апартамент.
Не ще и дума, че на Инок и в брака не му провървя. И той сам го докара до край. Усещаше, че се задушава, че е като зазидан в тоя апартамент и взе да изпитва към жена си, дори към децата си същите чувства, които изпитваше към приятелите, дето едно време му идваха на гости. Взе да подхвърля дребни лъжи за служебна заетост, така си извоюва свободата нощем да броди из улиците, а когато му падна възможност, тайничко нае отново оная стаичка срещу Уошингтън Скуеър. После мисис Робинсън се помина във фермата край Уайнсбърг и той получи осем хиляди долара от банката, която попечителстваше имението. Това окончателно изтръгна Инок от света на хората. Всичките пари даде на жена си, каза й, че той повече не може да живее в апартамента. Тя се разплака, разфуча се, заплаши го, но той я гледаше втренчено и направи, каквото бе намислил. Всъщност жена му не страдаше кой знае колко. И без това смяташе Инок за леко смахнат и май се боеше от него. Когато стана ясно, че той вече няма да се върне, тя грабна двете си деца и замина за някакво селце в Кънектикът, дето бе израсла като момиче. Накрая се омъжи за един търговец на недвижими имоти и бе напълно доволна.
И така Инок Робинсън остана в нюйоркската си стаичка сред човечетата на своята фантазия, забавляваше се с тях, говореше им, щастлив както само едно дете може да бъде. Странна сбирщина бяха те, хората на Инок. Бяха произлезли — така аз допускам — от истински хора, които той познаваше и които по някаква непонятна причина му бяха допаднали. Имаше например жена със сабя в ръка, старец с дълга бяла брада, който се скиташе, сподирен неизменно от кучето си, младо момиче, чиито чорапи вечно се свличаха и увисваха над носовете на обувките. Трябва да бяха около двайсетина тия странни фантоми, сътворени от детинския ум на Инок Робинсън, и с тях той живееше в стаичката си.
Ала Инок бе щастлив. Влизаше в стаичката и заключваше вратата. Придавайки си глупава важност, той започваше да говори на глас, да дава нареждания, да обсъжда живота. Бе щастлив и доволен да изкарва хляба си в рекламната агенция, ала ето че нещо се случи. Наистина нещо се случи. Затова се върна да живее в Уайнсбърг и така узнахме за съдбата му. Случи се това — появи се една жена. Така и трябваше да бъде. Той бе безмерно щастлив. Нещо трябваше да влезе в неговия свят. Нещо трябваше да го прогони от нюйоркската стаичка, за да доживее остатъка от дните си като невзрачна, треперяща мижитурка, която подрипва из уличките на едно провинциално градче в Охайо привечер, след като слънцето превали зад конюшнята на Уесли Мойър.
А сега — ето какво се бе случило. Една вечер Инок всичко сподели с Джордж Уилард. Беше му потребно да поговори с някого и избра младия репортер, тъй като по една случайност се сбраха, когато момъкът бе с настроение да го разбере.
Тъгата на младостта, тъгата на младия мъж, тъгата на едно пораснало вече момче в сбутано градче в тая късна есен развързаха езика на стария човек. Тъга сковаваше сърцето на Джордж Уилард, това бе тъга без причина, ала тя трогна Инок Робинсън.
Вечерта, когато двамата се срещнаха и заприказваха, валеше дъжд — ситен, прогизващ октомврийски дъжд. Настъпил бе краят на благодатната година, нощта трябваше да е приказна, с месечина на небето, а въздухът — резлив и свеж, с обещание за скорошен мраз. Ала не бе така. Валеше и малки локвички блестяха под фенерите на Мейн Стрийт. В мрака черни води се стичаха от дърветата в горичката отвъд панаирната площадка. Около корените им, които тук-таме изпъкваха над земята, се бяха сплъстили мокри листа. В градините зад уайнсбъргските къщи сухи и сгърчени картофени стебла лежаха прекършени по земята. Свършили вече вечерята си, мъжете, които мислеха да наминат привечер към центъра, да разменят някоя приказка с други мъже в дъното на някой дюкян, се отказаха от намерението си. Джордж Уилард цапаше в дъжда и се радваше, че вали. Тоя дъжд пасваше на настроението му. И той бе като Инок Робинсън, старецът се измъкваше нощем от стаичката си и блуждаеше самотен из улиците. Бе досущ като него, само дето бе израснал висок момък и не смяташе, че върви на мъж да циври и хленчи. От месец майка му бе тежко болна и ето отчасти причината за неговата тъга, но само донякъде. Той мислеше за себе си, а това винаги навява у младите печал.
Инок Робинсън и Джордж Уилард се срещнаха под дървения навес, дето се простираше над тротоара пред работилничката за каруци на Войт, на Моми Стрийт, току до главната улица на Уайнсбърг. Оттам по окъпаните от дъжда улици поеха заедно към стаичката на стареца — на третия етаж в Хефнъровата сграда. Младият репортер тръгна с желание. Покани го Инок Робинсън, след като бяха побъбрили десетина минути. Младежът изпита лека боязън, но досега никога в живота си не беше толкова заинтригуван. Стотици пъти бе чувал да говорят, че на стареца нещо му хлопа, но себе си смяташе за мъжествен и безстрашен, тогава защо да не отиде. Още от самото начало, на улицата под дъжда, старецът заговори по странен начин, мъчейки се да разкаже историята на стаичката си на Уошингтън Скуеър и своя живот в нея.
— Ако се понапънеш, ще разбереш всичко — заключи той. — Заглеждах те, когато минаваше край мен по улиците и мислех, че ти тъкмо ще ме разбереш. Не е трудно. Трябва само да повярваш на онова, което казвам, просто слушай и вярвай, това е всичко. Инок Робинсън разказваше на Джордж Уилард в стаичката си в Хефнъровата сграда и минаваше единайсет вечерта, когато стигна до същественото — до разказа за жената и за онова, дето го прокудило от големия град да се върне в Уайнсбърг самотен и смазан. Седеше на походното легло край прозореца, подпрял глава на ръката си, а Джордж се бе наместил на стола до масата. На масата стоеше газена лампа и стаичката, макар и почти гола, бе извънредно чиста. Докато старецът разправяше, на Джордж Уилард му се дощя да стане от стола и да се смести на походното легло до него. Искаше да обгърне с ръка дребничкия старик. Той говореше в мрачевината, а момчето слушаше, преизпълнено с печал.
— Тя взе да ме посещава там, след като от години в стаичката не бе стъпвал никой — говореше Инок Робинсън. — Видя ме в преддверието на къщата и се запознахме. Не разбрах какво точно правеше в собствената си стая. Така и не влязох там. Май че бе музикантка, свиреше на цигулка. Идваше сегиз-тогиз, почукваше на вратата, аз й отварях. Влизаше и сядаше до мен, просто седеше, гледаше наоколо и нищичко не казваше. Искам да кажа — не казваше нищо съществено.
Старикът се надигна от походното легло и се разтъпка из стаята. Палтото, което носеше, бе прогизнало от дъжда и капчици вода се стичаха и тупваха глухо на пода. Щом седна пак на походното легло, Джордж Уилард стана от стола и се смести до него.
— Чувство някакво хранех към нея. Седеше тя с мене в стаята и бе някак прекалено голяма за тая стая. Имах усещането, че избутва всичко друго настрани. Ние си приказвахме за дреболии, но мен не ме свърташе. Щеше ми се да я докосна с ръка, да я целуна. Ръцете й бяха такива здрави, лицето й — толкова добро и тя все ме гледаше в очите.
Треперящият глас на старчето секна, тялото му се разтресе сякаш от студ.
— Страх ме беше — прошепна той. — Ужасно ме беше страх. Исках да не я пускам вътре, когато почука, но не изтрайвах кротко на място. „Недей, недей!“ — виках си, ала пак ставах и пак отварях вратата. Тя бе толкова зряла, разбираш ли? Тя беше жена. Мислех, че изглежда по-голяма от мене там, в оная стая.
Инок Робинсън се взираше в Джордж Уилард, сините му детски очи блестяха в светлината на лампата. Отново тръпка премина по тялото му.
— През цялото време хем я исках, хем не я исках — поясни той. — И тогава почнах да й разказвам за своите хора, разказах й всичко онова, дето имаше смисъл за мене. Мъчех се да мълча, да запазя своето аз за себе си, ала на — не успях. Изпитвах същото, което изпитвах, като й отварях вратата. Някой път до болка ми се щеше да се махне и никога вече да не стъпи при мене.
Старикът скокна на крака, гласът му се тресеше от вълнение.
— Една нощ се случи нещо. Направо обезумях, исках да я накарам да ме разбере, да проумее какво велико нещо бях аз в оная стаичка. Исках да види колко важен бях. Повтарях й го един път, втори път. А когато понечи да си тръгне, скокнах и заключих вратата. Обикалях стаята подир нея. Говорех ли, говорех и сетне изневиделица всичко се сгромоляса. Съзрях нещо в очите й и проумях, че ме е разбрала. А може би през цялото време е разбирала. Разбеснях се като хала. Не можех да го понеса. Исках да го знае, а виждаш ли, не можех да й позволя да го знае. Почувствах, че сега тя всичко ще научи, че аз ще затъна, ще бъда погълнат, разбираш ли? Ето какво стана. Сам не знам защо.
Старчето се отпусна на един стол до лампата, а момчето слушаше с благоговение.
— Тръгни си, момче — рече старият. — Не стой повече тука, при мен. Мислех си, че ще е по-добре да ти
