застанали мирно пред него. Започна да проверява личното им снаряжение. Спря пред едно дърво и взе да порицава:
— Раницата ти не е изправна — остро скастри той. — Колко пъти ще трябва да напомням все за това? Тук във всичко трябва да има ред. Предстои ни трудна задача, а никоя трудна задача не може да се свърши, ако няма ред.
Захласнат от собствените си приказки, младежът се препъваше по дъсчения тротоар и лееше още приказки:
— Войската има свои закони, хората — също — мърмореше той, унесен в размисъл. — Законите почват от дребните неща, разпростират се, докато обхванат всичко. И в най-дребното нещо трябва да има ред, на мястото, където работи човек, в дрехите му, в мислите му. Самият аз трябва да съм прибран човек. Да спазвам тия закони. Трябва да се прикрепя към нещо подредено и голямо, което напредва бързо в нощта като звезда. В своя скромен път трябва да изуча някои неща, да създавам, да напредвам, да се съобразявам с живота, с неговия закон.
Джордж Уилард застана до една ограда от колове недалеч от уличния фенер и се разтрепера. Такива мисли досега не бяха му хрумвали, зачуди се отде се пръкнаха в главата му. Стори му се за миг, че говори някакъв глас вън от него. Бе и слисан, и възхитен от себе си и като продължи напред, още по-пламенно заговори:
— Да изляза от игралния дом на Рансъм Сърбек, а да мисля за такива неща! — шептеше учудено той. — По-добре е да съм сам. Ако говорех като Арт Уилсън, момчетата щяха да ме разберат, но ако чуят това, дето сега си мисля, няма да ме разберат.
Както из всички градчета на щата Охайо отпреди двадесетина години, и в Уайнсбърг имаше квартали, дето живееха надничари. Ала тъй като времето на фабриките не бе още настъпило, надничарите работеха по полето или по поддържането на железниците. Блъскаха се по дванайсет часа и получаваха едва долар за тоя дълготраен, изнурителен труд. Живееха в малки, набързо сковани дървени къщурки, отзад с градинка. По-замогналите се сред ратаите държаха крави или пък прасе, свряно в порутена кочина в дъното на градинката.
Джордж Уилард, чиято глава гъмжеше от разни мисли, тръгна по една такава уличка в ясната януарска нощ. Уличката бе полуосветена, тук-таме тротоарът липсваше. Като че нещо от гледката, която го обграждаше, още повече разпали възбуденото му въображение. От година насам всеки свободен миг посвещаваше на четене и сега някакъв разказ, дето бе прехвърлил наскоро, за живота в старите средновековни градчета, изби властно в съзнанието му и той продължи напред със странното чувство, че е попаднал в селище, което е частица от предидущ живот. Воден от някакъв импулс, той хлътна в тъмна мъничка пресечка зад навесите, дето държаха кравите и прасетата.
Около половин час постоя в тая пресечка и вдъхвайки силната миризма от прекалената близост с добитъка, даде воля на въображението си да поиграе с нови чудати мисли. Зловонието на загниващата тор в сладкия свеж въздух разбуди нещо мъгляво в главата му. Жалките бедняшки къщурки, осветени от газените лампи, пушекът от комините, който се виеше право нагоре в ясната нощ, грухтенето на прасетата, жените в евтини басмени рокли, които миеха съдове в кухнята, стъпките на мъжете, забързани към дюкяните или кръчмите по главната улица, лаят на кучетата, плачът на децата — всичко това караше момъка, спотаил се в мрака, да се чувства странно откъснат и отдалечен от целия живот.
Възбуден, безсилен да понесе товара на мислите си, младежът предпазливо се запромъква напред в тясната пресечка. Куче се спусна подпре му, той го замери с камък, за да го отпъди. На прага на една от къщичките се показа човек и завика по кучето. Джордж стигна до някакво празно място, отхвърли глава назад и погледна небето. Почувства се неизречимо голям, променен от простото изживяване, през което бе преминал, и с трепетно вълнение протегна в нощната тъма ръце високо над главата си и промълви нещо. Завладя го желание да говори, изрече няколко несвързани думи — те просто се изтърколиха от устните му, — каза ги, защото бяха смели думи, пълни със смисъл:
— Смърт — рече той, — нощ, море, страх, красота!
Джордж Уилард остави незастроеното място, стъпи отново на тротоара и погледна към къщиците. Имаше чувството, че всички обитатели на малката уличка биха могли да му бъдат братя и сестри, прииска му се да събере смелост, да ги повика навън и всекиму да стисне ръката.
— Ех, да имаше една жена тука, да я хвана за ръката и да се затичаме, докато и двамата останем без дъх — помисли си той. — Тогава бих се почувствал по-добре.
С мисъл за жена той излезе от малката уличка и тръгна към дома на Бел Карпентър. Реши, че тя би разбрала настроението му и че най-накрая ще се издигне в очите й, ще постигне положение, което отдавна мечтаеше да постигне. Когато преди време излизаше с нея и целуваше устните й, връщаше се, преизпълнен от гняв към себе си. Имаше чувството, че го използват с някаква неясна цел и близостта не му доставяше наслада. А сега реши, че изведнъж е станал твърде голям, за да го използва който и да е.
Преди Джордж да стигне дома на Бел, тук бе идвал друг посетител. Ед Хандби бе приближил до портата и беше извикал Бел навън, за да се опита да й говори. Гласеше се да я помоли да тръгне с него и да му стане жена, но когато тя се показа и застана край вратата, самоувереността му го напусна и той се начумери.
— Стой настрана от оня хлапак — беше изръмжал Ед, имайки предвид Джордж Уилард, и после, без да знае какво друго да й каже, обърна гръб да си върви. — Ако ви пипна двамата, ще ти премажа костите, и неговите също — добави той. Бюфетчията бе дошъл да ухажва, а не да заплашва и се вбеси от собствения си провал.
Когато любимият й замина, Бел влезе вътре и бързо хукна нагоре по стълбите. През прозореца на горния кат на къщата видя как Ед Хандби прекоси улицата и седна пред къщата на съседите връз един камък, на който стъпваха, за да яхнат коня. Седеше неподвижно в мрачината, хванал главата си с две ръце. Приятно й стана от тази гледка и когато Джордж Уилард се изправи пред портите й, тя го посрещна възбудено и бързо наложи шапката си. Мислеше си, че ако се разходи с младия Уилард из улицата, Ед Хандби ще ги последва. Искаше й се да го поизмъчи.
Бел Карпентър и младият репортер цял час се разхождаха под дърветата в сладкия нощен въздух. Джордж Уилард бе зареден с големи слова. Чувството за мощ, което го завладя, докато стоя в тъмната малка пресечка, все още не го напускаше и той говореше дръзновено, перчеше се, ръкомахаше смело. Щеше му се Бел Карпентър да разбере, че той осъзнава някогашната си слабост, но вече се е променил.
— Ще видиш, че не съм същият — пъхнал ръце в джобовете, заяви той и се вгледа дръзко в очите й. — Не знам причината, но е така. Ти или ще ме приемеш за мъж, или ще ме оставиш на мира. Това е положението.
Жената и момчето се скитаха нагоре-надолу из стихналите улици под новия сърп на луната. Когато Джордж престана да дърдори, кривнаха по една странична уличка, пресякоха по малко мостче към пътечката, дето минаваше по билото на хълма. Тоя хълм почваше от водоема при помпената станция и се издигаше нагоре до панаирната площадка. Билото бе обрасло в гъсти шубраци и ниски дръвчета, а сред гъсталаците имаше тук-таме полянка, застлана с висока трева, сега корава и замръзнала.
Джордж Уилард следваше жената нагоре по ската, изведнъж сърцето му лудо заби, раменете му се изопнаха. Тутакси реши, че Бел Карпентър се готви да му се отдаде. Новата сила, дето бе почувствал — мислеше си той, — сигурно някак е въздействала и на нея и е улеснила завоеванието му. Тая мисъл го зашемети, опияни се от чувство за мъжка мощ. Макар да се подразни, че докато вървяха, тя много-много не го слушаше, фактът, че дойдоха заедно чак дотук, разпръсна всичките му съмнения.
— Ето на̀, различно е, всичко е различно — мислеше си той и като я хвана за рамото, обърна я към себе си и я загледа с очи, искрящи от гордост.
Бел Карпентър не се възпротиви. Когато я целуна по устните, тя се отпусна тежко към него, но през рамото му се взираше в мрака. Цялото й поведение сякаш подсказваше, че нещо чака. Съзнанието на Джордж Уилард както одеве, в тъмната пресечка, отново се отплесна в думи и притискайки силно жената, зашепна й в смълчаната нощ.
— Сласт — мълвеше той, — сласт, нощ и жени.
Джордж Уилард така и не разбра какво стана с него в оная нощ на рида. По-късно, когато се намери в стаята си, искаше да заплаче, но вместо това обезумя от ярост и омраза. Мразеше Бел Карпентър и бе
