разклона на Тръниън Пайк, източно от Уайнсбърг, на две мили отвъд чертите на града. Къщата във фермата бе боядисана в кафяво и щорите на прозорците откъм шосето стояха вечно спуснати. На пътя пред къщата орляк пилци, предвождани от две токачки, се валяха в прахта. Инок живееше тогава с майка си, а като порасна, тръгна в уайнсбъргската гимназия. Старите жители на градчето го помнеха като кротък, усмихнат момък, вечно мълчалив. Когато отиваше в града, крачеше все насред пътя и четеше понякога книга. Каруцарите му крещяха, хокаха го, та да го сепнат и накарат да се дръпне от утъпкания коловоз, за да минат.
Двайсет и една годишен, Инок замина в Ню Йорк и живя в големия град цели петнайсет години. Изучаваше френски и постъпи в рисувално училище с надеждата да развие дарбата си за рисуване. Мислено кроеше планове да замине за Париж и довърши художественото си образование сред тамошните майстори, но за това не му провървя.
В нищо не му провървя на Инок Робинсън. Рисуваше добре и в съзнанието си таеше рояк изтънчени и чудати идеи, които можеха да намерят израз посредством четката на художник, ала той завинаги си остана дете и това страшно спъваше светското му развитие. Така и не порасна, затова естествено не разбираше хората, нито им помагаше те да го разберат. Детето у него се сблъскваше непрестанно с какви ли не неща, все от всекидневието, като пари, секс, чужди мнения. Веднъж го блъсна трамвай, отхвърли го чак върху един железен стълб. Оттогава окуця. Това бе едно от многото неща, които пречеха на Инок Робинсън да му потръгне.
Още в началото, като отиде да живее в Ню Йорк, преди да се смути и обърка от житейските истини, Инок доста се движеше сред млади хора. Влезе в кръга на други млади художници, младежи и девойки, и понякога вечер те му гостуваха в неговата стая. Веднъж той се напи, откараха го в полицейския участък и там полицейският следовател го изплаши до смърт, друг път опита да завърже приключение с някаква лека жена, която случайно срещна на улицата пред къщата, дето живееше под наем. Жената и Инок повървяха три пресечки заедно, после момъкът се побоя и побягна. Жената бе пийнала и този инцидент страшно я развесели. Облегна се на стената на някаква къща и така сърдечно се разсмя, че друг някакъв мъж се приближи и се разсмя заедно с нея. После двамата тръгнаха, като още се кикотеха, а Инок се промъкна тихомълком в стаята си, раздразнен и разтреперан.
Стаята в Ню Йорк, където живееше младият Робинсън, се намираше срещу Уошингтън Скуеър и бе тясна и дълга, досущ коридор. Важно е да запаметите тази подробност. Историята на Инок Робинсън е всъщност историята на една стая, а не историята на един човек.
И така, вечер в стаята му се събираха младите приятели на Инок. В тях нямаше нищо забележително, освен че бяха от художниците, дето приказват. Всеки знае приказливите художници. В цялата история на човечеството, позната ни до днес, те все са се събирали в стаи и са приказвали. Приказват за изкуство и са му страстно, направо ревностно отдадени. За тях стойността му изглежда по-голяма, отколкото е всъщност.
И така, събираха се тия хора, пушеха и разговаряха, а Инок Робинсън, момчето от чифлика край Уайнсбърг — и той сред тях. Седеше сврян в ъгълчето и през повечето време не обелваше дума. Само как жадно гледаха сините му големи детски очи! По стените висяха негови картини, сурови работи, недовършени. Приятелите му говореха и за тях. Изтегнали се назад в столовете, те говореха ли, говореха и поклащаха глава ту на една, ту на друга страна. Сипеха думи за линията, за съотношенията, за композицията, порой от думи, каквито винаги сипеха.
Инок също искаше да говори, но не знаеше как. Прекалено се вълнуваше, за да говори свързано. Опиташе ли се, почваше да заеква, да пелтечи, а гласът му — струваше му се — излиза един такъв чужд и писклив. Това го караше да млъкне. Знаеше какво иска да каже, но знаеше също, че при никакви обстоятелства не би могъл да го издума. Когато обсъждаха някоя негова картина, искаше да избухне, да се намеси с нещо от рода:
— Не схващате смисъла! — искаше да поясни той. — Картината, която гледате, не се състои от това, което виждате, за което говорите! Друго нещо има в нея, нещо, което въобще не забелязвате, което не ви е отредено да откриете. Ето на̀, погледнете тая картина тук до вратата, точно където пада светлината. Тъмното петно край пътя — нищо чудно вие въобще да не го забелязвате — то е, казвам ви, началото на всичко. Това е гъсталак от бъзови храсти, каквито едно време растяха край пътя пред къщата ни в Уайнсбърг, Охайо, и сред тоя бъз има нещо скрито. Жена, там е скрита жена. Кон един я хвърлил от гърба си и избягал, та се не видял. Не ви ли прави впечатление как боязливо се оглежда старецът, дето кара каручката, а? Това е Тад Грейбек, той има чифлик нагоре по шосето. Кара царевично зърно в Уайнсбърг, да го мелят на брашно в Комстоковата мелница. И много добре се досеща, че в бъза има нещо, нещо скрито, и все пак не е много сигурен.
Жена има там, разбрахте ли, това е то! Жена, ехе, и хубавица при това! Ранена е, мъчи се, но звук не издава. Не виждате ли сами? Лежи неподвижна, бяла и смълчана, а красотата й блика от нея и се разпръсва по всичко. Ето я по небето, там отзад, и навсякъде наоколо! Разбира се, не опитах да нарисувам жената. Тя е толкова приказна, че не може да бъде нарисувана. Колко е нелепо да се говори за композиция и тем подобни! Защо не погледнете небето и после да побегнете, както правех аз, когато бях хлапе там, в Уайнсбърг, Охайо!
Ей такова нещо младият Инок Робинсън гореше от желание да каже на гостите, дето се събираха в стаята му в Ню Йорк, когато бе още млад, ала както винаги, всичко свършваше, без той да отрони дума. Тогава взе да се съмнява в разсъдъка си. Безпокоеше се, че нещата, така както ги чувства, не намират израз в картините, които рисува. Изпадна в особено угнетено състояние и престана да кани гости в стаята си, а скоро навикна да удря ключ на вратата. Реши, че достатъчно хора са му гостували и повече няма нужда от никого около себе си. Въображението му трескаво заработи и той взе да си измисля свои хора, на които наистина можеше да говори, да обяснява онова, дето не бе в състояние да обясни на живите хора. Стаята му се насели с фантоми на мъже и жени, сред тях той се разхождаше и на свой ред им говореше. Сякаш всички, с които Инок Робинсън бе някога общувал, му бяха оставили частичка от своята същност, нещо, което той можеше да моделира и преобразява, докато напасне на собственото му въображение, нещо, което да проумява ония чудатости, като например ранената жена сред бъзовите храсти в картините.
Благото синеоко момче от Охайо бе абсолютен егоцентрик, каквито впрочем са всички деца. Не искаше приятели по същата проста причина, поради която и децата не искат другарчета. От всичко най му бяха нужни хората, дето си бе сътворил, хората, с които можеше истински да разговаря, пред които можеше да държи речи или да гълчи с часове, просто казано — слуги на фантазията му, както сами разбирате. Сред тия измислени човечета той бе неизменно самоуверен и смел. Те можеха да си говорят, естествено да изказват дори мнение, ала последен и категоричен бе винаги той. Беше като писател, зает с образите на своята фантазия, някакъв мъничък синеок принц в стаичката под наем за шест долара с изглед към Уошингтън Скуеър в бездънния Ню Йорк.
После Инок Робинсън се ожени. Самота го налегна, дощя му се да докосне с ръка истински хора, от плът и кръв. Дни минаваха, когато стаята му изглеждаше опустяла. Сласт напираше в тялото му, желание разяждаше душата му. Нощем неведома треска го изгаряше отвътре, не му даваше да мигне. Ожени се за момичето, дето в рисувалното училище седеше на съседния стол до него, и се преместиха да живеят в Бруклин в апартамент. Жената, която взе, му роди две деца и Инок си намери работа — правеше илюстрации в една рекламна агенция.
Така започна нов етап в живота на Инок Робинсън. Заигра вече на нова игра. Известно време бе особено горд от себе си в ролята на съзидателен гражданин на планетата. Престана да търси същността на нещата, а се заигра с реални неща. Есента гласува в някакви избори и всяка заран вестник оставяха пред вратата му. Привечер, когато се прибираше от работа, слизаше от трамвая, тръгваше невъзмутимо зад някой делови мъж, като се мъчеше да си даде вид на важен и състоятелен човек. Като данъкоплатец смяташе, че е длъжен да се информира точно как стоят нещата.
— Започвам да ставам човек със значимост, реална частичка от нещата, от държавата, от града и тъй нататък — казваше си той доволен, с неуловим израз на достойнство. Веднъж, връщайки се от Филаделфия, заспори с някакъв човек въз влака. Инок заговори за целесъобразността правителството да държи и управлява железниците и човекът му предложи пура. Инок вярваше, че такъв един ход от страна на правителството ще бъде полезен, страхотно се разгорещи, докато говореше. След време си спомняше
