— Пиенето не е единствената ми страст — рече той. — Има още нещо. Любовта е моето призвание, а още не съм открил съществото, което да обикна. А това е страшно важно, ако си наясно с нещата, та да разбереш. То прави гибелта ми неизбежна, виждаш! Малцина са тия, дето го разбират.
Странникът млъкна и потъна в печал, ала пътнишкият влак изпищя отново и го сепна.
— Не съм загубил още надежда. Заявявам го. Просто вятърът ме довя в град, където, знам, надеждата ми няма да се сбъдне — хрипливо продума той. Погледна настойчиво детето и заговори само на него, вече не обръщаше внимание на бащата. — Винаги идва една жена — каза той убедено. — Изпуснах, я разбираш ли. Пристига при мен в друго време, не когато я чакам. Може би ти си тази жена. Ама че съдба — да ме събере веднъж само с нея, във вечер като тази, когато съм опропастен от пиене, а тя да се окаже все още дете!
Раменете на странника бурно се разтресоха и когато опита да свие цигара, хартийката се изплъзна от треперещите му пръсти. Разлюти се, взе да ругае.
— Мислят си, че е лесно да бъдеш жена, да бъдеш обичана, но аз най-добре знам — заяви той и отново се обърна към детето. — Аз ги разбирам — троснато рече той. Отново говореше на детето. — От всички мъже може би само аз ги разбирам.
Погледът му отново се зарея над притъмнялата улица.
— Знам я, макар тя никога да не е пресичала пътя ми — каза той меко. — Знам за нейните битки, за нейните поражения. Заради тия поражения ми е толкова скъпа. От пораженията й се роди ново качество у жената. Намерих му име. Нарекох го Танди. Измислих името още когато бях пълен мечтател, преди да омърся плътта си. Това качество означава да си силна, за да бъдеш обичана. Нещо, което мъжете търсят у жените, но не получават.
Странникът се надигна и застана пред Том Хард. Тялото му се олюляваше напред-назад, сякаш всеки момент ще се срине, ала нищо подобно — той коленичи на тротоара и поднесе ръчичките на малкото момиченце към пиянските си устни. Взе да ги целува прехласнато.
— Бъди Танди, мъничка моя — умоляваше той. — Бъди силна и безстрашна! Това е пътят. Бъди дръзновена във всичко! Имай смелост, позволи да те обичат. Бъди нещо по-велико от мъж, по-велико от жена! Бъди Танди!
Странникът се изправи, заклатушка се надолу по улицата. След ден-два хвана влака и се върна у дома си в Клийвланд. Същата лятна вечер след разговора пред хотела Том Хард поведе момиченцето си към дома на някакви роднини, дето бе поканено да пренощува. Докато крачеше под дърветата в мрака, забравил бръщолевенето на странника, мислите му отново запрехвърляха нови доводи, с които да срази вярата на хората в бога. Произнесе името на щерка си и тя се разплака.
— Не ща да ми викаш така — сопна се детето. — Искам да ми викат Танди — Танди Хард.
Момиченцето ридаеше така горчиво, че Том се трогна и помъчи да го утеши. Спря под едно дърво, взе то на ръце, гушна го.
— Хайде, бъди послушна — сгълча го бащата, но момиченцето не знаеше утеха. С детска всеотдайност то се предаде на мъката са, а риданията му раздираха нощния покой на улицата.
— Искам да бъда Танди! Искам да бъда Танди! Танди Хард! — викаше то, тръскаше глава я хлипаше, сякаш детската му сила не достигайте да понесе видението, изпратено от думите на пияния.
Божията сила
Преподобният Къртис Хартман бе пастор на презвитерианската църква в Уайнсбърг и на този пост стоеше вече десет години. Бе четиридесетгодишен, по природа затворен и мълчалив. Терзание бе за него да проповядва от амвона пред толкова хора и винаги от сряда сутрин до събота вечер не мислеше за нищо освен за двете проповеди, които трябваше да произнесе в неделя. В неделята от ранно утро се качваше в малката стаичка в камбанарията на църквата, наречена още кабинет, и се молеше. Една нотка взимаше неизменно връх в молитвите му:
— О, господи, дай ми сили и смелост да ти служа! — умоляваше той, коленичил на голия под и преклонил глава пред дълга, който му предстоеше.
Преподобният Хартман бе висок мъж с кестенява брада. Жена му, снажна и нервна, бе дъщеря на фабрикант на бельо от Клийвланд, Охайо. Хората в градчето уважаваха свещеника. По-старите енориаши го харесваха, защото бе кротък и скромен, а в очите на мисис Уайт, жената на банкера, той минаваше за начетен и изискан.
Презвитерианската църква се имаше за нещо повече от другите църкви в Уайнсбърг. Тя бе по-просторна и по-внушителна и пасторът й — по-добре платен. Той дори си имаше собствен кабриолет и някога в летните вечери обикаляше из града с жена си. Минаваше по Мейн Стрийт, препускаше нагоре по Бъкай Стрийт и обратно, като кимаше сдържано на минувачите, а жена му, пламнала от скрита гордост, го поглеждаше с крайчеца на очите си и се тревожеше кончето да не се подплаши и побегне.
През всичките тия години, откакто пристигна в Уайнсбърг, животът на Къртис Хартман течеше добре. Не бе от тия, дето ще раздухат фанатична жар у богомолците в своята църква, но пък, от друга страна, не си създаваше врагове. Всъщност той бе предан на делото си и нявга дълго го мъчеха угризения, че не може да тръгне и закрещи божието слово по шосетата и уличките на града. Чудеше се понякога дали пламъкът на вярата наистина гори в гърдите му и мечтаеше един ден властна и благодатна нова сила като стихия да се влее в гласа и душата му и хората да потръпнат пред духа господен, вселил се в него.
— Окаян човек съм аз, такава сила никога няма да ме осени — разсъждаваше той умърлушено, а после смирена усмивка огряваше лицето му. И философски той заключваше: — Е, все пак не съм зле!
Стаичката в църковната камбанария, където всяко неделно утро пасторът се молеше да стане по-могъща в него божията сила, имаше само едно прозорче. Бе дълго и тясно и се отваряше навън върху панта като врата. На прозорчето, сглобено от неголеми стъкла в оловна рамка, бе изрисуван Христос, положил ръка връз главата на младенец. Една неделя — беше през лятото, — както седеше до писалището в стаичката, разтворил голяма библия пред себе си, а листовете с проповедта разпилял наоколо, свещенослужителят с потрес откри, че в най-горната стая на съседната къща в леглото лежи жена, пуши цигара и чете книга. Къртис Хартман пристъпи на пръсти към прозорчето и безшумно го затвори. Ужас го попари при мисълта, че жената пуши и се разтрепера, като се сети, че очите му, току-що откъснали се от светата книга, бяха зърнали разголените рамене и бялата шия на жена. Мозъкът му се размъти, той слезе долу, застана на амвона и произнесе дълга проповед, без ни веднъж да помисли за жестовете и за гласа си. Проповедта направи необичайно впечатление на всички, в нея имаше сила и яснота.
— Чудя се дали ме слуша, дали думите на моето послание са стигнали душата й — мислеше си той с надеждата, че някоя неделна утрин ще вмъкне в проповедта си слова, които да досегнат и разбудят жената, несъмнено затънала в потаен грях.
Две жени живееха в къщата до презвитерианската църква, през чиито прозорци свещеникът бе зърнал гледката, дето така го разтърси. Леля Елизабет Суифт, побеляла, вдовица, оправна на вид и с пари в Уайнсбъргската национална банка, живееше там с дъщеря си, Кейт Суифт, учителка. Учителката бе трийсетгодишна, с гиздава и стройна снага. Малко приятели имаше и се славеше с острия си език. Като се замисли за нея, Къртис Хартман си спомни, че бе ходила в Европа и две години бе живяла в Ню Йорк.
— Е, може би в крайна сметка пушенето нищо не значи — мислеше си той. Спомни си, че докато бе в колежа и сегиз-тогиз прочиташе по някой роман, на страниците на една книга, попаднала веднъж в ръцете му, срещна и порядъчни, макар и малко свободни жени, които пушеха. С прилив на нова решителност той работи цяла седмица над проповедите си и в усърдното стремление да достигне до ушите и сърцето на новия си слушател, забрави както смущението си от амвона, така и неделната молитва в стаичката на камбанарията.
Опитът на преподобния Хартман с жените бе доста оскъден. Син на майстор на каруци от Мънси, Индиана, той трябваше да работи, за да се издържа в колежа. Дъщерята на фабриканта на бельо живееше на пансион в къщата, където и той живееше като студент, и се ожени за нея след продължително и церемониално ухажване, най-вече от страна на момичето. В деня на сватбата фабрикантът на бельо даде на дъщеря си пет хиляди долара и обеща в завещанието си да й остави двойно повече. Пасторът смяташе, че е сполучил в брака и ни веднъж не си позволи да помисли за други жени. Не искаше да мисли за други жени. Това, за което жадуваше, бе да служи тихо и предано на бога.
