— Заради едно време — рече той и бързо се отдалечи по тротоара.
— Това е Бел Търнър — прошушна Хелън и смело пъхна ръката си в тая на Сет. — Не знаех, че си има приятел. Мислех я стара за такива работи. — Сет неловко се засмя. Ръката на момичето бе топла и непозната, замайващо чувство пропълзя по снагата му. Обзе го желание да й каже нещо, дето се бе зарекъл да премълчи.
— Джордж Уилард е влюбен в тебе — промълви той и въпреки вълнението, гласът му бе равен и тих. — Пише разкази и иска да е влюбен. Иска да почувства кое как е. Каза ми да ти кажа и да видя ти какво ще отвърнеш.
После продължиха в мълчание. Стигнаха до градината, която опасваше стария дом на Ричмъндови и като се промушиха през една пролука в плета, седнаха на дървената пейка под един храст.
Докато крачеше по улицата редом с момичето, нови и безстрашни мисли взеха да напират в главата му. Съжали за решението си да се махне от града.
— Би било чудно, необикновено, ако остана и често-често се разхождам из улиците с Хелън — мислеше си той. Във въображението си виждаше как я прегръща през кръста, чувстваше как нейните ръце здраво се обвиват около шията му. Съзнанието му по странен начин свърза места и събития, и мислейки за любовни ласки с това момиче, сети се за едно място, където бе минал преди ден-два. Трябваше да свърши някаква работа в дома на един фермер, който живееше нагоре по хребета отвъд панаирната площадка, и на връщане мина по пътечка през полето. Спря под един чинар в подножието на ската и се огледа. Посрещна го нежно жужене. За миг момчето реши, че дървото е убежище за рояк пчели.
Ала щом погледна надолу, зърна пчелички по високите треви наоколо. По цялото поле, което се спускаше от ската, растяха високи до кръста плевели. Бяха нацъфтели в ситни лилави цветчета, които излъчваха омайващо ухание. Пчеличките се трупаха връз плевелите на цели армии и пееха, докато работеха.
Сет си представи как лежи под чинара в лятна привечер, потънал сред тревите. До него — в картината, нарисувана от фантазията му — лежи Хелън Уайт, скрила ръка в неговата. Необяснимо желание го възпира да целуне устните й, ала чувства, че ако пожелае, може да го стори. И така, той лежи неподвижно, гледа я и слуша как армията от пчелички пее над главата му песен във възхвала на труда.
Сет непохватно промърда върху дървената пейка. Пусна ръката на момичето и пъхна шепи в джобовете си. Обзе го някакво желание с неотдавнашното си решение да направи силно впечатление на събеседницата си и кимна по посока на къщата:
— Майка ми ще се защура, ще вдигне шум — прошепна той. — Тя въобще не се е замисляла над бъдещето ми. Смята, че завинаги ще остана край нея и все ще си бъда момче.
Гласът му прозвуча с момчешка искреност.
— Ето на̀ — ти виждаш, длъжен съм да се преборя. Трябва да работя. За това ме бива.
Хелен Уайт бе поразена. Кимна с глава, заля я чувство на възхита.
— Ей това се казва човек — помисли си. — Той не е никакво момче, а силен, разумен мъж!
Опия смътни желания, дето бяха нахлули в плътта й, изведнъж отлетяха и тя вдървено изопна снага на пейката. Гръмотевици продължаваха да боботят, светкавици прорязаха небето на изток. Градината, дето й се струваше толкова загадъчна и необятна и можеше да се превърне в място на дивни, непознати приключения, ако останеше до Сет, сега й се стори като най-обикновен заден уайнсбъргски двор, с нищожни и безинтересни очертания.
— Какво ще правиш там? — прошепна тя.
Сет се извърна леко на пейката, мъчейки се да види лицето й. Смяташе я за далеч по-разумна и по- откровена от Джордж Уилард и сякаш се зарадва, че се откъсна от приятеля си. Онова раздразнение, което градчето предизвикваше в мислите му, се завърна и му се дощя да го опише на Хелън.
— Тука всеки бъбри ли, бъбри — поде той. — До гуша ми е дошло от приказки. Аз искам да правя нещо, да си намеря работа, където приказките не се ценят. Може да стана механик в някой цех. Не знам. Пък и все ми е едно. Просто искам да работя и да си мълча. Това са плановете ми.
Сет се надигна от пейката и протегна ръка. Не искаше да сложи край на срещата, ала не се сещаше какво още да каже.
— Сега се виждаме за последен път — прошепна той.
Тъга някаква задави Хелън. Сложи ръка връз рамото му и взе да притегля главата му към устременото си нагоре лице. Това бе израз на чиста привързаност и на пареща жалост, задето онова едва загатнато изживяване, което вещаеше омаята на нощта, не можа да се сбъдне.
— Май е време да си тръгвам — рече тя, ръката й се свлече от рамото му и тежко падна отстрани. Ненадейно реши нещо. — Не ме изпращай. Искам да бъда сама. Ти върви и поговори с майка си. Най-добре го направи сега.
Сет се поколеба, помая се, а в това време момичето се бе обърнало и изнизало през плета. Дощя му се да хукне подире й, ала не помръдна, зяпаше, озадачен и стъписан от постъпката й, както впрочем бе озадачен и стъписан от цялостния живот на градчето, в което живееше. Тръгна бавно към къщата, спря под сянката на грамадно дърво и видя майка си, седнала край осветения прозорец, да кърпи усърдно нещо. Чувството на самота, дето го бе връхлетяло рано тая вечер, се завърна и придаде друг отсенък на мислите му за току-що изживените вълнения.
— Хм! — възкликна Сет, извърна глава и погледна по посоката, в която изчезна Хелън Уайт. — Ясно как ще се обърнат нещата. И тя ще стане като другите. Нищо чудно да почне да ме гледа по странен начин. — Сведе очи към земята и потъна в размисъл. — Ще бъде объркана, ще й е неловко, когато съм наоколо — шептеше той. — Така ще стане. Така ще се развият нещата. А когато реши да обикне някого, няма да съм аз. А някой друг — някой глупак, който много приказва — като Джордж Уилард например.
Танди
Живееше до седмата си годинка в стара, неизмазана къща по запуснатия път, който почваше от Тръниън Пайк. Баща й, кажи-речи, не й обръщаше внимание, а майка нямаше. Бащата цели дни посвещаваше на приказки и размисли за религията. Обявил се бе за агностик и бе така погълнат от желанието да разруши идеите на бога, вселили се в сърцата на съседите му, та въобще не виждаше, че бог му се явява в детенцето, което, полузабравено, живееше по милост къде да е сред роднините на покойната си майка.
Ала странник някакъв мина през Уайнсбърг и видя у детето онова, дето баща му не забелязваше. Бе висок рижав момък, почти винаги пиян. Сядаше понякога пред „Ню Уилард Хаус“ заедно с Том Хард, бащата. Докато Том се пенявеше и доказваше, че не може да има бог, странникът се подхилкваше и намигаше на зяпачите наоколо. Сприятелиха се с Том и често биваха заедно.
Странникът бе син на богат търговец от Клийвланд и бе пристигнал в Уайнсбърг с цел. Искаше да се изцери от навика да пие и вярваше, че ако се махне от градската си компания и поживее малко в провинцията, ще намери сили да се пребори със страстта, дето го съсипваше.
Престоят му в Уайнсбърг нямаше успех. Теготата на безкрайно течащите се часове го накара още по- яко да пропие. Ала все пак в нещо успя. Даде на дъщеричката на Том Хард име, пълно със смисъл.
Една вечер, още не на себе си след дълъг запой, странникът се появи, залитайки по главната улица на градчето. Том Хард седеше на стол пред „Ню Уилард Хаус“ и държеше на колене дъщеричката си, тогава петгодишна. На дъсчения тротоар край него седеше младият Джордж Уилард. Странникът се отпуска на един стол до тях. Тялото му се тресеше, а когато опита да заговори, гласът му трепереше.
Бе късна вечер, тъма обгръщаше градчето и железопътната линия, която минаваше в подножието на невисоката рътлина срещу хотела. Нейде в далнината, откъм запад, продължително пропищя свирката на пътнишкия влак. Едно куче, задрямало насред пътя, се надигна и излая. Странникът започна да ломоти и направи някакво предсказание, което засягаше момиченцето, сгушено в скута на агностика.
— Дойдох тук, та да зарежа пиенето — поде той и по страните му се затъркаляха сълзи. Не погледна Том Хард, а се наведе напред и се взря в тъмата, сякаш му се привиждаше призрак. — Избягах далеч от града — уж да се лекувам, но все съм същият. Има си причина. — Извърна глава и погледна детето, което, седнало издигнато връз колената на баща си, отвърна на погледа му.
Странникът докосна Том Хард по лакътя.
