Мисълта, че един ден Джордж Уилард ще стане писател, караше хората от Уайнсбърг да го обграждат с особена почит и Джордж непрекъснато говореше на Сет Ричмънд за своите намерения.
— Като писател най-лесно си живее човек — заявяваше той горделиво и възбудено. — Ходиш си където искаш, никой не те командва. Ако ще да си в Индия или по Южните морета, пишеш си — и толкоз… Почакай да се появи името ми и тогава гледай колко весело ще бъде.
Стаята на Джордж Уилард имаше два прозореца — единият гледаше към страничната уличка, а другият — към железопътната линия и закусвалнята на Бил Картър срещу гарата. Сет Ричмънд седна на един стол и забоде очи в пода. Джордж Уилард, който от час безцелно си играеше с един молив, възторжено го приветства.
— Мъчех се да напиша любовен разказ — обясни той и нервно се засмя. Запали лула и се заразхожда из стаята. — Знам обаче какво ми трябва. Да се влюбя. Седя тук и умувам, но трябва да го направя.
Сякаш смутен от признанието си, Джордж пристъпи към прозореца и като обърна гръб на приятеля си, се надвеси навън.
— Знам в кого ще се влюбя — отривисто рече той. — В Хелън Уайт. Тя е единственото момиче в града с някакъв „живец“.
Запален от нова идея, младият Уилард се обърна и приближи към госта си.
— Слушай! Ти познаваш Хелън Уайт по-добре от мен. Искам да й предадеш думите ми. Просто заговори се, кажи й, че съм влюбен в нея. Внимавай какво ще каже тя, как ще го приеме, после ела и ми обади.
Сет Ричмънд стана и се упъти към вратата. Думите на приятеля му го подразниха непоносимо.
— Добре! Довиждане! — кратко рече той.
Джордж се стъписа. Хукна подире му, спря в тъмното, опита да се взре в лицето му.
— Какво ти става? Какво ще правиш? Остани тук да си побъбрим! — настоя той.
Вълна от негодувание — срещу приятеля му, срещу хората от града, които според него неспирно бръщолевеха за нищо-нещо и най-вече срещу собствения си навик да мълчи — се надигна в гърдите на Сет и го докара почти до отчаяние.
— Я сам говори с нея! — избухна той, излезе бързо и силно хлопна вратата под носа на приятеля си. — Ще намеря аз Хелън Уайт, ще поговорим, но не и за него! — прошепна Сет.
Спусна се по стълбите, намери се пред входа на хотела, ядно мърморейки нещо. Прекоси тясната прашна уличка, прехвърли се през ниския железен парапет и седна на тревичката в двора на гарата. Джордж Уилард за него бе пълен глупак, съжали че не му го каза, и то по-категорично. Макар външно познанството му с Хелън Уайт, банкерската дъщеря, да изглеждаше обикновено, тя често изпълваше мислите му — той я чувстваше като нещо съкровено и лично.
— Оня глупак, дето все мисли за своите любовни разкази — промълви Сет и хвърли през рамо поглед към стаята на Джордж, — как веднъж не се умори от неспирното си бъбрене!
Сега в Уайнсбърг бе сезонът на ягодите и по перона мъже и момчета товареха щайги с дъхави червени плодове в два вагона за бързия влак, спрели в страничния коловоз. Юнската луна се бе издигнала в небето и макар че откъм запад грозеше буря, уличните фенери още не бяха запалени. В дрезгавината смътно се различаваха силуетите на мъже, които стояха в камиона и прехвърляха щайги към вратите на вагоните. Други мъже бяха насядали на железния парапет, дето ограждаше моравата. Пушеха лули. Разменяха се груби закачки. Нейде в далнината изпищя влак и товарачите край вагоните заработиха още по-усърдно.
Сет се надигна от тревичката, мина безмълвно край мъжете, накацали по железния парапет, и излезе на Мейн Стрийт. Бе стигнал до решение.
— Ще се махна оттук — рече си той. — Кому съм нужен тука? Ще отида в някой голям град и ще се захвана на работа. Довечера ще обадя на майка.
Сет бавно мина по Мейн Стрийт край Уакъровото магазинче за пури, край Градската община и влезе в Бъкай Стрийт. Гнетеше го мисълта, че не е част от живота на родното си градче, ала болката не проникваше надълбоко, тъй като не чувстваше вина у себе си. Спря в плътната сянка на големите дървета пред дома на доктор Уелинг, за да погледа малоумния Търк Смолит, който тикаше количка по пътя. Старият човек с нелепостите на детския си акъл караше в количката десетина дъски и като подтичваше, балансираше товара си със завидна сръчност.
— Ей, Търк, по-лекичко тука! Хайде сега, давай смело! — подвикваше старикът на себе си и така се кискаше, че товарът в количката застрашително подскачаше.
Сет се знаеше с Търк Смолит, стария и не съвсем безопасен секач, чиито чудатости придаваха толкова колорит на живота в градчето. Знаеше, че щом Търк се появи по Мейн Стрийт, ще събере вихрушка от викове и закачки, знаеше, че старикът нарочно удължава пътя си и минава оттам, само и само да демонстрира умението си да вози дългите дъски.
„Ако сега Джордж Уилард бе тук — мислеше си Сет, — сигурно би казал нещо. Джордж е част от тоя град. Ще извика нещо по Търк, Търк ще му отвърне. И двамата тайно ще са доволни от думите, които са си разменили. А с мене нещата не са така. Аз съм чужд тук. Но няма да страдам от това, я, ще се измета от градчето.“
Запрепъва се в полумрака, чувствайки се като изгнаник в собствения си град. Самосъстрадание го налегна, ала изведнъж, усетил нелепостта на мислите си, се усмихна. Накрая реши, че просто е остарял повече от годините си и не си струва да се самосъжалява.
— Аз съм създаден за работа. Нищо чудно да си пробия път в живота с упорит труд и най-добре е да не чакам.
Сет стигна до къщата на банкера Уайт и спря в тъмното пред входната врата. Тежка пиринчена халка за хлопане висеше на вратата, новост някаква, въведена в градчето от майката на Хелън Уайт, която бе основала женски клуб за четене на поезия. Сет вдигна халката и я остави да падне. Тя изтрополи шумно като тътен на далечен оръдеен залп.
— Ама че съм глупав и непохватен! — помисли си той. — Ами ако мисис Уайт ми отвори, няма да знам какво да кажа.
Хелън отвори вратата и видя пред себе си Сет, застанал в крайчеца на чардака. Пристъпи към него, поруменяла от радост, и тихо затвори вратата.
— Ще се махна от града. Не знам какво ще правя, но ще се махна и ще почна работа. Май ще отида в Колъмбъс — рече той. — Може и да се запиша там в Щатския университет, не знам още. Тръгвам, каквото ще да става. Довечера ще съобщя на майка. — После се поколеба, огледа се нерешително наоколо. — Ако нямаш нищо против, да излезем да се поразходим?
Хелън и Сет тръгнаха по улицата под дърветата. Тежки облаци пробягваха по лика на луната, в дълбокия здрач пред тях крачеше човек със стълба на рамо. Човекът бързаше, после спря на пресечката, подпря стълбата о дървения стълб и запали уличния фенер. Сега пътят им напред на места стана по-светъл, а другаде — още по-тъмен от удължените сенки, които хвърляха ниско сведените клони на дърветата. Високо в короните им заигра вятър и наруши покоя на птиците, които запърхаха с криле и жалостиво записукаха. В светлото петно на един от фенерите кръжаха два прилепа, подгонили гъстия рояк от нощни мушици.
Още от времето, когато бе хлапак с къси панталонки, някаква недоизречена близост съществуваше между Сет и девойката, която сега за първи път излизаше с него. По едно време лудост я бе обзела да му пише и праща бележки. Той ги намираше в училище, пъхнати в учебниците; веднъж някакво хлапе го пресрещна на улицата и му връчи записка, а няколко други бяха доставени по пощата.
Бележките бяха изписани със закръглен момчешки почерк и говореха за съзнание, подпалено от четене на романи. Сет не й отвръщаше, макар да бе трогнат и поласкан от някои фрази, надраскани с молив връз специалните листове за писма на банкершата. Натъпкал бележките в джоба на палтото си, той тръгваше по улицата или заставаше до оградата на училищния двор и усещаше как нещо го пари отстрани. Бе му драго, че е избран за любимец на най-богатото и най-обаятелното момиче в града.
Хелън и Сет спряха край оградата на една ниска тъмна постройка с лице към улицата. Някога си това бе фабричка за обръчи на бъчви, ала сега пустееше. Отвъд улицата, на чардака пред къщата, мъж и жена си спомняха за младежките си години, гласовете им ясно долитаха до някак обърканите младеж и девойка. Сетне изскърцаха столове, мъжът и жената тръгнаха по застланата с чакъл пътечка към дървената порта. Когато излезе от портата, мъжът леко се наклони и целуна жената.
