младежа, Уош бе морав от ярост. — Не си навирай в главата глупави мисли — властно нареди той. — Жена ми — тя е мъртва. Ами да, разбира се! Казвам ти, всички жени са мъртви, майка ми, майка ти, оная висока смугла мома, дето работи в шапкарския магазин — с нея те видях да се разхождаш снощи, — всички те са мъртви! Послушай ме, у жените има нещо гнило. Женен бях, вярно е. Жена ми бе мъртва, преди да се омъжи за мен, тя бе подла издънка на още по-подла жена. Тя бе проклятие, изпратено да направи живота ми непоносим. Но аз бях глупак, разбираш ли, глупак, какъвто си ти сега, затова се ожених за нея. Ще ми се да видя, че най-после мъжете ще почнат да проумяват малко по малко жените. Те са плъпнали по тоя свят, та нищо сносно да не остане в живота на мъжете. Лъжливата примамка на природата това са те, жените! Пфу! Пълзящи, увиващи се, гърчещи се твари — това са — с нежни ръце и сини очи! Като видя жена — повдига ми се! Защо не утрепвам всяка срещната жена — и аз не знам!
Хем стреснат, хем запленен от оня жар, който искреше в очите на отвратителния старец, Джордж Уилард слушаше, изгарящ от любопитство. Припадна мрак, той се наклони напред, та да гледа човека, който говореше. А когато тъмата стана непрогледна и вече не виждаше моравото подпухнало лице и искрящите очи, взе да си фантазира. Уош Уилямс говореше с нисък, равен глас, който правеше думите още по- злокобни. В тъмното младият репортер взе да си представя как седи върху железопътните траверси редом с млад и красив мъж с черни коси и черни искрящи очи. Нещо направо очарователно звучеше в гласа на Уош Уилямс, отвратителния старец, който разказваше историята на своята омраза.
Седнал в мрака на железопътните траверси, телеграфистът от Уайнсбърг се превръщаше в поет. Омразата го бе въздигнала до тези висини.
— Та защото те видях да целуваш устните на оная, Бел Карпентър, затова ти разказвам историята си — каза той. — Това, което стана с мен, утре може теб да те сполети. Искам да те държа нащрек. Нищо чудно да ти се е замътила главата от разни мечти. Тях искам да разруша.
Уош Уилямс започна разказа за своя семеен живот с високото русокосо момиче със сини очи, което бе срещнал като млад телеграфист в Дейтън, Охайо. Тук-таме разказът бе изпъстрен с красиви думи, засипвани от порой гадни ругатни. Телеграфистът се оженил за дъщерята на зъболекар, най-малката от три сестри. Бил кадърен в работата си и в деня на сватбата го повишили на длъжност диспечер, с по-голяма заплата и го прехвърлили в станцията на Колъмбъс, Охайо. Установил се там с младата съпруга и купил къща на изплащане.
Младият телеграфист бил лудо влюбен. С някакво, кажи-речи, религиозно обречение успял да избегне примамката на младостта и се съхранил целомъдрен до сватбата. Той нарисува пред Джордж Уилард картината на своя живот в Колъмбъс, Охайо, заедно с младата си съпруга.
— В градината зад къщата насадихме зеленчуци — разказваше той, — знаеш какво: грах, царевица, такива неща. Преместихме се в Колъмбъс в началото на март и щом дните взеха да се затоплят, излизах да работя в градината. Преобръщах с бел земята, а тя тичаше наоколо, смееше се, преструваше се, че се плаши от червеите, които изравях. В края на април започнах да засявам. С книжна кесия в ръка тя стоеше сред тесните пътечки между лехите. Кесията бе пълна със семена. Подаваше ми по няколко семенца наведнъж и аз ги заравях в топлата, рохкава пръст.
За миг гласът на човека, който разказваше в мрака, секна.
— Обичах я — каза той. — Глупак съм бил, признавам! И все още я обичам. Там, в сумрака на пролетните нощи, аз припълзявах по черната земя в нозете й. Целувах обувките й, целувах глезените над тях. Когато крайчецът на полите й докосваше лицето ми, потръпвах от сладост. След две години такъв живот узнах, че тя успяла да си намери трима любовници, които редовно посещавали дома ни, когато съм бил на работа. Не пожелах да се разправям нито с тях, нито с нея. Просто я отпратих у дома при майка й, без да кажа дума. Какво можех да кажа? Имах в банката четиристотин долара, дадох й ги. Не я питах защо го направи. Мълчах. Когато си замина, плаках като хлапе. Доста скоро се откри възможност да продам къщата и всичките пари изпратих на нея.
Уош Уилямс и Джордж Уилард се надигнаха от купчината траверси и поеха по релсите към града. Телеграфистът завърши разказа си набързо, задъхано.
— Майка й ми прати вест да отида — продължи той. — Писа ми писмо, молеше ме да отида у тях, в Дейтън. Когато пристигнах, беше късна вечер, като сега.
Гласът на Уош Уилямс се извиси почти до писък.
— Два часа седях в гостната им. Майка й ме въведе там и ме остави. Изискана им беше къщата. Както се вика, те бяха фамилия от сой, почитани хора. Имаха плюшени кресла и кушетка в стаята. Аз целият треперех. Ненавиждах ония мъже, все мислех, че те й бяха сторили зло. Омръзнало ми бе да живея сам, исках да си я взема. Колкото повече чаках, толкова по-кървяща и болезнена ставаше раната ми. Струваше ми се, че ако влезе и ме докосне с ръка, ще се свлека в несвяст. Душата ме болеше, исках да простя и да забравя.
Уош Уилямс спря и загледа Джордж Уилард. Студена тръпка разтрисаше младежа. Отново гласът на стареца стана нисък и тих.
— Тя влезе в стаята — гола — продължи той. — Майка й я накарала. Докато съм чакал там, тя разсъблякла момичето, увещавала я е сигурно с измамни приказки. Първо чух шепот край вратата, дето водеше към малко коридорче, после вратата безшумно се разтвори. Момичето се червеше от срам и стоеше неподвижно, без да вдига очи от пода. Майка й не влезе. Избутала момичето вътре, а тя останала в преддверието да чака, надявала се, че… това… нали разбираш… и чака.
Джордж Уилард и телеграфистът излязоха на главната улица на Уайнсбърг. Светлините от витрините падаха на ярки, блестящи петна по тротоара. Хора сновяха, смееха се, разговаряха. Младият репортер почувства слабост, прилоша му. Във въображението си той също се видя стар и грохнал.
— Не можах да убия майката — заговори отново Уош Уилямс, като се оглеждаше нагоре-надолу по улицата. — Ударих я само веднъж с един стол, после нахлуха съседи и измъкнаха стола от ръцете ми. Тя така силно пищеше, че сам разбираш! И по-късно нямах късмет да я очистя. Тя почина от треска само месец след случката.
Мислителят
Къщата в Уайнсбърг, където Сет Ричмънд живееше заедно е майка си, нявга бе една от забележителностите на градчето, но сетне славата й доста позавяхна. Засенчи я грамадната тухлена къща на Бъкай Стрийт, която издигна банкерът Уайт. Домът на Ричмъндови бе разположен в малка падинка оттатък края на Мейн Стрийт. Когато фермерите идеха в града по прашния път откъм юг, минаваха край ореховата кория, заобикаляха панаирната площадка с високата дъсчена ограда, цялата облепена с афиши, пускаха конете в тръс пред падинката покрай Ричмъндовата къща и оттам — право в града. Повечето от земите на север и юг от Уайнсбърг бяха засадени с ягодови и овощни градини и Сет виждаше фургони с берачи — момчета, момичета, жени, отиваха сутрин към нивите и вечер се връщаха, посипани с прах. Гълчавата на тълпата и грубите закачки, дето се подвикваха от фургон на фургон, често пъти грозно изнервяха Сет. Мъка му бе, че той не може шумно да се смее, да подхвърля безсмислени шеги, да се пъчи и надува в тоя безкраен поток от движение и кикот, който не стихваше нагоре-надолу по пътя.
Ричмъндовата къща бе изградена от варовик, из селцето се говореше, че взела уж да се скапва — нищо подобно, с всяка година ставаше все по-красива. Времето бе почнало леко да оцветява камъка, по повърхността му пробягваха златисти нишки, а вечер или в мрачни дни сенчестите места под стрехите се изпъстряха с игриви кафеникави и черни петна.
Къщата бе построена от дядото на Сет, той бе каменар и остави на сина си Кларънс Ричмънд, бащата на Сет, и къщата, и каменоломните край езерото Ери, осемнайсет мили на север оттук. Кларънс Ричмънд, кротък чувствителен човек, от когото всички съседи безмерно се възхищаваха, бе убит в улична крамола с редактора на един вестник в Толидо, Охайо. Сбиването стана заради някаква статия, дето името на Кларънс Ричмънд се забърквало с това на някаква учителка, и тъй като покойният бе възбудил кавгата, изхвърляйки се върху редактора, усилията да се накаже убиецът останаха без резултат. След смъртта му се разбра, че доста от парите, дето бе получил от стария каменар, са прахосани в спекулации или неразумни влогове, направени под въздействието на приятели.
С оскъдния си доход Върджиния Ричмънд заживя почти отшелнически живот и се посвети на отглеждането на своя син. Колкото и да бе разстроена от кончината на своя съпруг и баща на детето й, тя
