градчето го гледаше с преклонение. Предусещайки трагична развръзка, хората чакаха и нервно се смееха.
От дълго време цялото градче стоеше настръхнало в очакване на сблъсък между Джо и двамата Кинг и късно в един съботен подиробед те се срещнаха в стаята на Джо в „Ню Уилард Хаус“. Свидетел на срещата бе Джордж Уилард. Нещата се развиха горе-долу така:
Когато младият репортер се прибра в стаята си след вечеря, в здрачината той забеляза Том Кинг и баща му в стаята на Джо. Синът държеше тежкия бастун и седеше досами вратата. Старият Едуард Кинг неспокойно крачеше напред-назад и чешеше левия лакът с дясната си ръка. Коридорите бяха тихи и безлюдни.
Джордж Уилард влезе в стаята си и седна зад писалището. Опита да пише, ала ръката му така страхотно трепереше, че не можеше да стиска перодръжката. И той закрачи неспокойно насам-натам. Както всички хора в градчето, той бе също смутен и сбъркан и не знаеше какво да предприеме.
Минаваше седем и половина и навън бързо се стъмваше, когато Джо Уелинг се появи откъм перона на гарата и се запъти към хотела. Държеше в ръце снопче треви и бурени. Въпреки безпокойството, от което целият трепереше, Джордж Уилард неволно се усмихна при вида на дребното пъргаво човече, което стиснало разни треви, подтичваше по перона.
Разтрисан от страх и тревога, младият репортер се притаи в коридора край стаята, където Джо Уелинг разговаряше с двамата Кинг. Чу се ругатня, нервният кикот на стария Едуард Кинг и после настъпи мълчание. Тогава гласът на Джо Уелинг, ясен и звучен, проряза тишината. Джордж Уилард се разсмя. Стана му ясно. Както досега бе помитал всички, така и в момента Джо Уелинг се готвеше да повали в стаята си двамата Кинг със зашеметяващ порой от думи. Подслушвачът в коридора пак закрачи напред-назад, този път прехласнат от изумление.
Влизайки в стаята, Джо Уелинг не обърна никакво внимание на заплахите, които избоботи Том Кинг. Погълнат от някаква идея, той затвори вратата, запали лампата и разстла снопчето плевели и треви по пода.
— Хрумна ми нещо — тържествено оповести той. — Тъкмо се готвех да го споделя с Джордж Уилард, та да го опише в някоя статия за вестника си. Радвам се, че сте дошли. Щеше ми се и Сара да е тук. Канех се да ви посетя у вас и да ви разкажа за някои от идеите си. Те са толкова интересни. Но Сара ме възпря. Страх я е, че ще се скараме. Ама че глупаво!
И като подтичваше нагоре-надолу пред двамата сбъркани от удивление мъже, Джо Уелинг заобяснява:
— Никак не се заблуждавайте! — провикна се Джо. — Става дума за нещо велико. — Гласът му бе станал писклив от възбуда. — Само следете мисълта ми, ще ви стане интересно. Сигурен съм. Сега представете си — представете си, че всичкото жито, царевица, овес, грах, картофи бъдат унищожени от някакво чудо. А ние сме тук, в нашата околия. Наоколо ни са издигнати високи огради. Това си представяме. Никой не може да се прехвърли през оградата и всички плодове на земята са унищожени, нищо не ни е останало освен тия дивораслеци, тия треволяци. Свършено ли е с нас? Вас питам. Свършено ли е с нас? — Том Кинг проръмжа. За миг в стаята настъпи мълчание. После Джо отново се спусна да обяснява своята идея. — За известно време всичко ще върви трудно. Признавам. Длъжен съм да го призная. Няма какво да заобикаляме истината. Да се изправим пред трудностите на реалността. Не един издут тумбак ще се вдлъбне като пещера. Ала няма да успеят да ни сломят. Няма, казвам ви.
Том Кинг се засмя добродушно, а треперливият нервен смях на Едуард Кинг екна в стаята. Джо Уелинг нетърпеливо продължи:
— И така, ние ще почнем да отглеждаме нови плодове и зеленчуци. Скоро ще си възвърнем всичко загубено. Обърнете внимание, не казвам, че новите неща ще са същите като старите. Няма да бъдат. Може да са по-свестни, може да не са. Интересно, а? Помислете върху това. Вече почва да човърка мозъка ви, нали?
Отново тишина в стаята и после пак трескавият кикот на стария Кинг.
— Как ми се щеше Сара да е тук! — извика Джо Уелинг. — Хайде да вървим у вас. Искам да разкажа и на нея.
Столовете заскърцаха по пода. В тоя миг Джордж Уилард реши да се оттегли в стаята си. После се надвеси от прозореца и видя как Джо Уелинг крачи по улицата заедно с двамата Кинг. Том Кинг бе принуден да прави несъразмерно големи крачки, та да върви редом с дребосъчето. Дори леко се бе наклонил към него — прехласнат, омагьосан. Джо Уелинг пак говореше разпалено:
— Ето на̀ — да вземем млечката. Колко нещо може да се направи с тоя плевел — млечката, а? Просто невероятно. Искам да помислите върху това. И двамата. Така ще се създаде цяло ново растително царство, нали? Интересно, а? Само каква идея! Чакайте да видите само как Сара ще я възприеме! Ще й стане интересно. Сара винаги проявява интерес към идеите. Нея не можете да я надминете, да ви е ясно! Не можете я! Знам си го.
Приключение
Алис Хайндман, вече жена на двайсет и седем години, когато Джордж Уилард бе още хлапе, целия си живот прекара в Уайнсбърг. Беше продавачка в текстилния магазин на Уини и живееше с майка си, която се бе омъжила повторно.
Вторият баща на Алис боядисваше кабриолети и обичаше да попийва. Неговата история е доста любопитна. Струва си някой ден да се разкаже.
На двайсет и седем Алис бе висока и доста слаба. Главата й бе грамадна и изпъкваше над тялото. Раменете й бяха леко увиснали, а косите и очите й — кафяви. На вид бе спокойна, ала под кротката външност нещо неспирно кипеше.
Още като шестнайсетгодишно момиче — преди да почне работа в магазина — Алис имаше любов с един младеж. Младият човек, казваше се Нед Къри, бе по-голям от Алис. И той като Джордж Уилард работеше въз вестник „Уайнсбърг Ийгъл“ и от дълго време се виждаше с Алис почти всяка вечер. Разхождаха се заедно под дърветата из градските улици и разговаряха как ще подредят живота си. Тогава Алис бе хубаво девойче и Нед я притискаше в обятията си, целуваше я. Силно развълнуван, казваше неща, дето нямаше намерение да каже, а Алис, подведена от желанието си да получи нещо възвишено в своя сив и ограничен живот, откликваше на вълнението му. Говореше и тя. Външната черупка на живота й, вродената й колебливост и сдържаност не устояха на напора и тя се предаде на трепета на любовта. А в късната есен на годината, когато Алис навършваше шестнайсет години и Нед Къри замина за Клийвланд с надеждата да си намери място в някой от градските вестници и да се издигне в обществото, тя пожела да тръгне с него. С треперещ глас му разказа какво е намислила:
— Аз ще работя, ще можеш да работиш и ти — каза тя. — Не искам да ти тежа с излишни разходи, да преча на издигането ти. Сега не се оженвай за мен. Ще минем и без това, но пак ще сме заедно. Даже да живеем двамата в един дом, никой нищо няма да каже. В големия град никой не ни знае, никой няма да ни обърне внимание.
Нед Къри бе смаян от решителността и всеотдайността на любимото момиче и дълбоко се трогна. Щеше му се да я направи своя любовница, но промени намерението си. Изпита желание да се грижи за нея, да я закриля.
— Не си даваш сметка какво говориш — сряза я той. — Такова нещо няма да ти позволя в никакъв случай. Щом като си намеря добра работа, веднага ще се върна. Засега ще останеш тук. Това е единственото, което можем да направим.
Вечерта, преди да напусне Уайнсбърг и поеме към новия си живот в големия град, Нед Къри намина да се види с Алис. Разкарваха се по улиците цял час, после наеха впряг коне с каручка от конюшнята на Уесли Мойър и тръгнаха на разходка сред полето. Луната се показа и изведнъж двамата се оказаха безсилни да продумат. В тъгата си младият момък забрави решението си, забрави как смяташе да се държи с момичето.
Слязоха от двуколката, където широката морава се спускаше към брега на Уайн Крийк, и там на бледата луна станаха любовници. Към полунощ, когато се върнаха в градчето, и двамата бяха щастливи. Струваше им се, че каквото и да се случи в бъдеще, няма да заличи приказното чудо на онова, което стана помежду
