коленичила край леглото, го милваше и като припев неспирно мълвеше:
— Защо не стане нещо? Защо съм изоставена сам-сама? — шептеше Алис. Макар понякога да се сещаше за Нед Къри, вече не зависеше от неговата власт. Желанието й ставаше неопределено. Не искаше Нед Къри, нито искаше друг мъж. Искаше да бъде обичана, да получи ответ на оня зов, който все по-гръмко ехтеше в нея.
И тогава — беше нощ и навън силно валеше — Алис преживя необичайно приключение. То я изпълни със смут и ужас. Прибра се от магазина в девет и свари къщата празна. Буш Милтън се бе запилял из града, а майка й се бе отбила при съседка. Алис се качи в стаята си и се съблече на тъмно. Постоя за миг край прозореца, заслушана в чукането на дъждовните капки по стъклата, и изведнъж я връхлетя някакво необуздано желание. Без да спре, без да помисли какво върши, тя се спусна по стълбите на тъмната къща и излезе навън в дъжда. Изправи се сред затревената градинка отпред, усещаше студения дъжд по тялото си и някакъв налудничав порив — да се завтече ей така, гола по улицата — мигом я разтърси. Помисли си, че дъждът ще подейства лековито, чудотворно на тялото й. От години не бе се чувствала така — преливаща от младост и сили. Щеше й се да заподскача, да се завтече, да закрещи, да намери някого — самотник като нея — и да го прегърне. По тухления тротоар пред къщата се запрепъва някакъв мъж на път за дома си. Алис се спусна към него. Заслепи я дивашки, отчаян порив.
— Какво ме засяга кой е? И той е сам, ще ида при него — помисли си тя и без да спре и съобрази възможния завършек на своето безумие, тихичко го повика: — Хей, поспри! Не си отивай! Почакай, който и да си!
Мъжът на тротоара спря, ослуша се. Беше възстар и не дочуваше. Сложи ръка на устата си и изкрещя:
— Какво? Какво рече?
Цялата разтреперана, Алис се свлече на земята. Така се ужаси, като осъзна какво бе сторила, че дори когато старецът си отмина, нямаше кураж да се изправи, а се повлече по тревата на четири крака. Щом се намери в стаята си, пусна резето, издърпа нощното шкафче и подпря с него вратата. Тялото й се тресеше като в мраз, ръцете й така трепереха, че не можеше да надене нощницата си. А когато се мушна в постелята, зарови глава във възглавницата и сърцераздирателно зарида.
— Какво става с мене? Ако не дойда на себе си, кой знае каква страхотна глупост ще извърша! — мислеше си тя и като обърна лице към стената, насила се застави да погледне истината храбро в очите: на много хора им е писано да живеят и да умират в самота дори в Уайнсбърг.
Почтеност
Ако сте живели в големи градове и сте се разхождали някой летен следобед из парка, сигурно сте забелязали огромна, гротескна на вид маймуна, зажумяла в ъгълчето на желязната си клетка, създание с противни, увиснали и неокосмени торбички под очите и ослепителноморав задник. Тази маймуна е истинско чудовище. Ала в съвършенството на грозотата си сякаш е достигнала до някаква перверзна красота. Дечурлигата се спират пред клетката и я гледат прехласнати, мъжете извръщат глави с погнуса, а жените се задържат за миг, мъчейки се вероятно да се сетят с кого от познатите им това същество има прилика, макар и бегла.
Ако в ранната си младост сте живели в градчето Уайнсбърг, Охайо, за вас няма да съществува никаква загадка по отношение на онова създание в клетката.
— Същински Уош Уилямс — бихте казали веднага. — Както се е свила в ъгълчето на клетката, маймуната е досущ като стария Уош, седнал лете по здрач на моравата в двора на гарата, след като е затворил канцеларийката си.
Уош Уилямс, телеграфистът на Уайнсбърг, бе най-грозното нещо в градчето. Имаше огромно туловище, тънко вратле и слабовати крачка. Беше мръсен. Всичко в него бе нечисто. Дори бялото на очите му изглеждаше мърляво.
Ала аз избързвам. Не всичко в Уош бе нечисто. За ръцете си той се грижеше. Пръстите му бяха валчести, но в ръката, легнала на масата пред апарата в телеграфната канцелария, имаше нещо изящно и чувствително. На млади години Уош Уилямс бил най-добрият телеграфист в щата и въпреки падението му до затънтената канцеларийка в Уайнсбърг, той все още се гордееше със способностите си. Уош Уилямс не общуваше с хората от града, в който живееше.
— Нямам нищо общо с тях — казваше той и следеше с гуреливи очи мъжете, които сновяха по перона пред прозорците на телеграфната канцелария. Вечер поемаше нагоре по Мейн Стрийт, отбиваше се в кръчмата на Ед Грифит, изпиваше невъобразимо количество бира и залитайки, прибираше се в стаичката си в „Ню Уилард Хаус“ и се бухваше в леглото.
Мъжествен дух имаше този Уош Уилямс. Бе преживял нещо, което го караше да мрази живота и той го мразеше с цялото си сърце, с пламенността на поет. Ала най-вече мразеше жените.
— Кучки! — наричаше ги той. Отношението му към мъжете бе някак по-различно. Тях той съжаляваше. — Та нима всеки мъж не се оставя една или друга кучка да ръководи живота му? — питаше той.
В Уайнсбърг никой не обръщаше внимание на Уош Уилямс и на омразата му към хората. Веднъж обаче жената на банкера, мисис Уайт, се оплака в телеграфната компания, че канцеларията на телеграфиста в Уайнсбърг била мръсна и воняла отвратително, ала оплакването й остана без последствие. Тук-таме се намираха хора, които уважаваха телеграфиста. Те някак инстинктивно усещаха в себе си набъбваща ненавист към нещо, което сами нямат смелост да намразят. Когато Уош крачеше по улиците, такива хора искаха да му изкажат своята почит, да му свалят шапка или ниско да му се поклонят. Началникът, дето наблюдаваше работата на телеграфистите по железопътната линия, преминаваща през Уайнсбърг, бе тъкмо от тия хора. Той бе настанил Уош в забутаната телеграфна канцелария на градчето, за да го спаси от уволнение, и имаше намерение да го държи още на тоя пост. Когато получи писмото с оплакването на банкершата, той го раздра на парченца и грозно се изсмя. Късайки писмото, кой знае защо, се сети за собствената си жена.
Уош Уилямс някога имал съпруга. Още като млад се оженил за някаква жена от Дейтън, Охайо. Тя била висока и стройна, със сини очи и светли коси. И Уош бил угледен момък. Обичал жена си със същата всеотдайна жар, с каквато след време ненавиждаше всички жени.
Само един човек в целия Уайнсбърг знаеше кое бе направило отвратителни и външността, и нрава на Уош Уилямс. Сам Уош бе споделил веднъж своята история с Джордж Уилард, като нещата се развиха горе- долу така:
Джордж Уилард се разхождаше една вечер с Бел Карпентър — тя префасонирваше дамски шапки и работеше в шапкарския магазин, собственост на мисис Кейт Макхю. Джордж не бе влюбен в нея, а тя самата си имаше кандидат — младежа, дето работеше на бара в кръчмата на Ед Грифит, — но докато се разхождаха в сянката на дърветата, понякога се прегръщаха. Вечерният здрач и собствените им мисли разбуждаха нещо у тях. Връщайки се към Мейн Стрийт, прекосиха малката морава до гарата и зърнаха Уош Уилямс, задрямал на тревата под едно дърво. На следната вечер телеграфистът и Джордж Уилард излязоха заедно да се поразходят. Тръгнаха по железопътната линия и приседнаха на купчина загнили траверси, струпана досами релсите. Тогава старият телеграфист разказа на младия репортер историята на своята омраза.
Може би десетки пъти досега Джордж Уилард и чудатият безформен човек, който живееше в хотела на баща му, стигаха до подобен разговор. Младежът се взираше в противното му, озлобено лице, което се озърташе втренчено из столовата на хотела, и изгаряше от любопитство. Съзираше във вторачените му очи нещо спотаено, което му подсказваше, че тоя човек, дето никому нищо не продумва, е готов да се разприказва пред него. Седнал на купчината траверси в оная лятна вечер, той чакаше нетърпеливо. Но телеграфистът мълчеше, сякаш бе променил намерението, и Джордж сам опита да подхване разговор.
— Били ли сте някога женен, мистър Уилямс? — поде той. — Предполагам, че сте били и после жена ви е починала, така ли?
Уош Уилямс изплю рой мръсни псувни.
— Мъртва е, да, мъртва е — потвърди той. — Мъртва е, както са мъртви всички жени. Тя е живо мъртво същество, което се мъкне пред очите на мъжете и мърси тая земя с присъствието си. — Втренчил поглед в
