на младенеца пред Христа върху зографисания прозорец.
Къртис Хартман така и не си спомни как се измъкна от църквата. Изправи се с вопъл и затътри тежкото писалище по пода. Библията тупна долу, изтрополи, разкъса тишината. Когато светлината отсреща угасна, той се запрепъва надолу по стълбите и излезе навън. Тръгна по улицата и връхлетя право в канцеларията на вестник „Уайнсбърг Ийгъл“. Несвързано забръщолеви на Джордж Уилард, който шареше насам-натам из стаичката, погълнат от собствените си терзания.
— Неведоми са пътищата божии — извика пасторът, като нахлу вътре и затвори вратата след себе си. Запристъпва към момъка, очите му горяха, гласът му трескаво кънтеше. — Намерих просветление. След десет години в тоя град бог ми се яви, въплътен в тялото на една жена.
Гласът му секна, той зашептя.
— Не можех да го проумея. Онова, което смятах, че е изпитание за душата ми, излезе встъпление към нов и още по-красив трепет за духа. Господ ми се яви в лицето на Кейт Суифт, учителката, коленичила гола край леглото си. Познаваш ли Кейт Суифт? Нищо чудно тя да не съзнава, ала тя е оръдие на бога, вестителка на правдата господня.
Преподобният Къртис Хартман се обърна и хукна навън. На вратата се спря, огледа безлюдната улица във всички посоки и отново заговори към Джордж Уилард:
— Аз съм спасен! Вече не се страхувам. — Вдигна кървящия си юмрук и го поднесе в лицето на момъка. — Счупих стъклото на прозореца. Сега цялото ще трябва да се подмени. Божията сила бе в мен и аз го разбих със собствения си пестник!
Учителката
Дебел сняг застилаше улиците на Уайнсбърг. Заваля към десет сутринта, изви се вятър и на вихрушки понесе снега по Мейн Стрийт. Замръзналите кални пътища, които водеха в градчето, станаха съвсем гладки и тук-таме ледена коричка покриваше калта.
— Ще падне пързаляне — рече Уил Хендърсън, опрял се на тезгяха в кръчмата на Ед Грифин. Излезе навън и срещна Силвестър Уест, аптекаря, който едва тътрузеше крака в тежки шушони, дето им викаха „полярни“.
— В събота снегът ще докара хора в градчето — обади се аптекарят. Поспряха се и забъбриха за свои си неща. Уил Хендърсън, само по едно леко палтенце и без шушони, подритваше петата на левия си крак с пръстите на десния.
— Тоя сняг е добре дошъл за житото — мъдро отбеляза аптекарят.
Времето зарадва младия Джордж Уилард, който нямаше какво да прави, пък не му се и работеше тоя ден. Седмичният вестник бе отпечатан и занесен в пощата още сряда вечерта, а заваля в четвъртък. Към осем часа — сутрешният влак бе заминал — той пъхна в джоба си чифт кънки и тръгна към водоема на помпената станция, но не се пързаля. Отвъд водоема вървя все по пътечката, дето следваше извивките на Уайн Крийк, и стигна букова горичка. Стъкна огън край един дънер, седна на единия му край и се размисли. Когато заваля и задуха вятър, той се втурна да намери съчки за огъня.
Младият репортер мислеше за Кейт Суифт, която някога му бе учителка. Предната вечер бе отишъл у тях да вземе една книга — тя настояваше много момчето да я прочете — и цял час остана насаме с нея. Вече за четвърти или пети път жената тъй разгорещено му говореше, а той не схващаше какво цели с приказките си. Взе да вярва, че е влюбена в него, тая мисъл хем го блазнеше, хем му бе досадна.
Скочи от дънера и взе да трупа сухи пръчки в огъня. Озърна се, увери се, че няма никой наоколо и заприказва, сякаш жената стоеше до него.
— Е, вие само така се правите, знаете много добре! — каза той. — Но аз ще открия истината за вас. Почакайте и ще видите!
Момъкът се надигна и пое по същата пътечка към града, като остави огъня да тлее в гората. Вървеше по улиците, а кънките подрънкваха в джоба му. В „Ню Уилард Хаус“ запали печката и се изтегна отгоре на кревата. Налегнаха го сладострастни мисли, той спусна щорите, затвори очи и извърна лице към стената. Грабна възглавницата в ръце, прегърна я и първо взе да мисли за учителката, която с думите си бе разбудила нещо в душата му, а сетне за Хелън Уайт, кръшната дъщеря на градския банкер, в която от доста време май бе влюбен.
Към девет вечерта снегът затрупа улиците и сви грозен студ. Навън не можеше да се ходи. Магазинчетата тъмнееха, всички се бяха сгушили вкъщи. Вечерният влак от Клийвланд закъсняваше страшно, но никой не се интересуваше от пристигането му. Някъде към десет от всичките хиляда и осемстотин жители на Уайнсбърг не бяха си легнали само четирима.
Хоп Хигинс, нощният пазач, бе полубуден. Накуцваше и мъкнеше тежък бастун. В непрогледните нощи ходеше с фенер. Правеше обиколките си между девет и десет. Мина от край до край по Мейн Стрийт, като се препъваше в дълбоките преспи и опитваше вратите на дюкянчетата. После свърна по страничните улички и пробва задните врати. Увери се, че всички са заключени, зави зад ъгъла към „Ню Уилард Хаус“ и почука на вратата. Възнамеряваше да престои до заранта край печката.
— Ти върви да поспиш. Аз ще вардя огъня — рече той на момчето, дето спеше на походно легло в канцеларията на хотела.
Хоп Хигинс се намести край печката и изу обувките си. Момчето заспа, а той се замисли за собствените си грижи. Беше решил да измаже напролет къщата си и взе да пресмята колко ще му трябват за боя и за труд. Оттук се занизаха други сметки. Нощният пазач бе вече на шейсет, щеше му се да се пенсионира. Беше участвал като войник през Гражданската война и получаваше нищожна пенсийка. Надяваше се да измисли нов начин да изкарва прехраната си, мечтата му бе да развъжда порове. В мазето си вече имаше четири от тия грозновати свирепи зверчета, които ловците ползват при гонитбата на зайци.
— Сега имам един мъжки и три женски — разсъждаваше той. — Живот и здраве, напролет ще станат дванайсет или даже петнайсет. А след година ще дам в някой спортен вестник обява за продажба на порчета.
Нощният пазач се намести в стола си и полека-лека мислите му се размътиха. Не че спеше. Службата го бе научила в безкрайните нощи с часове да седи ни заспал, ни буден. А на сутринта се чувстваше бодър, сякаш бе подремнал.
Та освен Хоп Хигинс, закътан на топло край печката, още трима души в Уайнсбърг не спяха. Джордж Уилард седеше в канцеларията на вестника, уж пишеше разказ, но всъщност сутрешното настроение, обзело го край огъня в горичката, още не го напускаше. В камбанарията на презвитерианската църква преподобният Къртис Хартман седеше в мрачината и чакаше господ да му се яви, а Кейт Суифт, учителката, тръгна да се поразходи из фъртуната.
Минаваше десет, когато Кейт Суифт излезе и разходката бе непредвидена. Сякаш мислейки за нея, мъжът и момчето я бяха прогонили из снежната виелица по улиците. Леля Елизабет Суифт бе заминала за областния град по някаква работа във връзка с ипотеките, в които бе вложила пари, и щеше да се върне най-рано на другия ден. Във всекидневната край грамадната печка — викат им печки с „долно горене“ — дъщерята седеше и четеше книга. Ненадейно рипна от стола, грабна някаква дреха от закачалката край входната врата и се втурна навън.
Вече трийсетгодишна, в Уайнсбърг Кейт Суифт не минаваше за хубава. Нямаше приятен тен, лицето й бе осеяно с петънца, признак на недобро здраве. Ала сам-самичка из нощната фъртуна, тя бе прекрасна. Имаше изопната снага, прави рамене, а чертите й напомняха чертите на богиня от мъничка статуя върху пиедестал в здрачевината на лятна привечер в някоя градина.
Следобед учителката бе ходила при доктор Уелинг да се посъветва за здравето си. Докторът я смъмри, каза й, че има опасност да загуби слуха си. Глупаво бе Кейт Суифт да тръгва в тая хала навън. Глупаво и може би — фатално.
Жената бе забравила думите на доктора, пък дори да си ги спомняше, не би се върнала. Студено й беше, но като походи пет минути, престана да чувства студа. Първо стигна до края на тяхната улица, после мина край кантара за сено, вкопан в земята пред един хамбар за фураж, и сви на разклона към Тръниън Пайк. Все по Тръниън Пайк стигна до плевнята на Нед Уинтърс, после зави на изток по една уличка с ниски паянтови къщурки, която от рида Госпъл Хил извеждаше на шосето Съкър Роуд, оттам се спусна в плитката долчинка край птичарника на Айк Смийд и излезе на водоема до помпената станция. Докато ходеше, онова
