— Веске, Стояна са я направили народен артист — и замълчала като мислела, че Мутафова са я понижили в работата.
Леля Веска, без да му мисли, рекла:
— Не се нервирай, от тези комунисти, човек всичко може да очаква.
— Така хубаво я успокоила, — ми разказваше Парцалев, — че майката на Мутафова се разплакала по телефона. Час по-късно като разбрала, че това звание е по-високо от „заслужил“ артист леля Веска й позвънила отново и й казала:
— Не се тревожи, ами се радвай. Това е хубава новина. Трябва да почерпиш за нея. Стояна са я повишили.
По-късно, през 1985 година, в предаването си „Всяка неделя“ Кеворк Кеворкян гостуваше на сем. Парцалеви в дома им на бул. „Ленин“ 39 (сега „Цариградско шосе“). Разговорът се водеше на живо за всичко около Парцалев и неговото семейство. В един момент Кеворк запита леля Веска:
— Другарко Парцалева, мислила ли сте някога, че вашият син ще стане толкова известен актьор?
— Разбира се, отвърна тя със закачлива усмивка.
— Е, откъде бяхте толкова сигурна?
— Знаех си, че ще стане артист и то добър, защото от малък много ме лъжеше, като порасна започна да лъже по-малко. Сега вече не лъже. Сега хората го лъжат, защото много вярва в тях. Иначе мене… понякога пак продължава да ме лъже.
Усмивката й се усили и очите й заблестяха. Такава беше леля Веска. Хуморът бликаше от всяка нейна дума и това качество може би Парцалев бе наследил от нея. Той често казваше:
— Тя, майка е такава. Все ме смята за малък и ми се бърка в живота. А аз като добър син трябва да слушам.
И наистина Парцалев беше силно привързан към родителите си и където и да пътувахме, първата ми работа след настаняването в хотела, беше да го свържа с майка му. Никога не пропускаше да я зарадва с подарък — както нея, така и баща си.
По този повод си спомням едно пътуване с известната наша певица К.Т. Имахме концерти в град Кнежа. Взехме въпросната дама от дома й сутринта, след което потеглихме. По пътя към град Кнежа спряхме на едно пазарче, където на Парцалев му подариха един голям хубав пъпеш и фъстъци в пликче, които поставихме в жабката на колата.
След пристигането си в града, влязохме да обядваме в ресторанта на хотела. Парцалев си поръча неизменното уиски, а след това — чушкабюрек. Известната наша певица обаче ни събра очите с многото ястия, които си поръча и изяде почти мълниеносно. Първо четири вида салати, а след това си поръча и няколко специалитета. Тя изгълта набързо още мляко с ориз и кремкарамел за десерт.
Парцалев и аз се спогледахме, а той ококори очи към мене. Когато се прибирахме по стаите, се спря и шепнешком ме попита:
— Илия, какво беше това чудо? Повдигнах рамене и нищо не отговорих. Историята с похапването не спря дотук. Някъде в ранния следобед същото момиче започна да разнася из фоайето на хотела една баница, която майка й беше приготвила. След като я изяде, я видяхме в барчето на хотела да яде сандвич със шунка.
Какво беше учудването на Парцалев следващия ден, когато слезна от хотела, влезе в колата и потърси в жабката пакетчето с фъстъци. След като не го намери начумерено ме попита:
— Илия, тук бях поставил пакетче с фъстъци. Къде е? Няма го.
Погледнах го учудено и в момента, когато трябваше да кажа, че не съм вземал нищо, се чу гласът на певицата:
— Бате Жоро, аз го изядох. Като спрем някъде ще ти купя друго пакетче фъстъци.
Парцалев се намръщи, но от етичност нищо не отговори.
Продължихме да пътуваме в неловко мълчание. След известно време се чу отново гласа на певицата, седнала зад нас:
— Бате Жоро, ама много хубаво мирише този пъпеш в колата.
Въпросният пъпеш беше поставен до задното стъкло на колата и наистина ухаеше много приятно.
— Мирише, мирише, — повтори Парцалев и млъкна навъсен.
След 3–4 минутно мълчание отново се чу гласа на певицата:
— Ама, бате Жоро, за първи път така хубаво да мирише пъпеш.
В този момент търпението на Парцалев се изчерпа и той избухна така, както не го бях виждал отдавна:
— Няма ли да се спреш вече! Толкова много неща изяде. Този пъпеш го нося на майка ми и баща ми! Няма да ти позволя и него да изядеш. Спри се най-после!
След това Парцалев нервно запали цигара и до пристигането ни в София мълча.
Пъпешът стигна до неговото семейство, хапнах от него и аз, но не беше толкова сладък, колкото хубаво миришеше. Историята е напълно истинска и досега остава като едно весело общо приключение.
Д-Р ПАРЦАЛЕВ
И така Парцалев по настояване на баща си кандидатствал медицина. Бил приет в Медицинския факултет на Софийския университет редовно обучение. Но нали си го теглело към театъра, паралелно се включил в самодейната трупа на текстилна фабрика „България“.
Баща му пращал редовно издръжката за следването. И ето, по време на една зимна ваканция Парцалев се прибира при семейството си. В град Левски вече се говори, че синът на бай Иван — Георги станал доктор и си е у тях. Представям си радостта и доволството на бай Иван. На Георги дори му викат „Георги докторът“, въпреки че е в началото на следването си.
След няколко дни, рано една сутрин в двора на Парцалеви пристига една конска каруца, в която лежи болен мъж около 60-те, завит с няколко черги поради студа. Той е придружаван от двамата си сина, които търсят помощ от „др Парцалев“. Бай Иван събужда сина си и го моли да прегледа болния. Парцалев се опитва да му каже, че е едва първи курс и още не може да лекува.
— Не ме излагай пред хората. Прегледай човека. Дошли са от толкова далеч, — отсекъл бай Иван.
Накрая Парцалев, за да удовлетвори желанието на баща си, става, облича се и слиза при каруцата.
Какво да види! В нея лежи страшно блед и изпит човек. Опипва му пулса, взира се в зениците му, измерва му температурата. След това го кара да си покаже езика.
— Ще оздравее! — отсича авторитетно Парцалев. — Приберете си го в къщи, пригответе му един хубав пилешки бульон. Хубаво да се наяде. След няколко дни ще му мине. Баща ви се е изплашил от нещо.
Слуша го болният и усмивка се появява на лицето му. Синовете искат да му платят за прегледа, а той отговаря:
— Аз от болни пари не вземам.
След тяхното заминаване бай Иван го потупва по рамото доволен:
— Прав си сине. Добре го направи.
Каква е изненадата на бай Иван, когато на другия ден синовете на болния отново идват и носят дамаджана с червено вино.
— Бай Иване, много благодарим на твоя син — др Парцалев. Той толкова много успокои татко и докато се връщахме, умря засмян по пътя. Тази дамаджана е за него, дай му я.
Този епизод, разказан от мен, може да е истина, а може и да е виц на Парцалев, който обичаше да си измисля забавни истории. Нека читателите сами преценят.
Парцалев си спомняше, че когато трябвало да посещава упражненията в дисекционната зала, краката му се подкосявали и му се повдигало. Медицина следва още една година, но успява да си вземе едва 3–4 изпита. През 1948 година, през зимния семестър получава съобщение, че е изключен поради многото отсъствия. Така Парцалев скъсва със студентския живот. Но не пропуска репетициите и представленията на самодейния състав.
Родителите му, естествено, нищо не знаят и продължават да му пращат издръжката за следването. А на следващата година Парцалев е повикан да отбива военната си служба.
Мога да кажа, че с Парцалев обичахме да изнасяме концерти в град Левски и района. Веднъж, на път за
