— Погледни го, — казвал бай Иван, — ако искаш да приличаш на него, добре! Аз искам лекар да те направя, а ти артист, та артист. Няма да стане!
— Въпреки всичко — разказваше ми Парцалев — успях едно лято в нашия двор отзад да събера четири деца като мене и да направим представление по пиесата на Тодор Влайков „Два са млади залюбиле“. Това ми беше мечтата тогава. И ето, подготвихме всичко. Направихме завеси от бели чаршафи, които взехме от майките си. Главните герои бяхме аз и Минка. Тя ми беше съученичка, с една година по-малка от мен от същото училище в което учех и аз. Пиесата свършваше с думите: „Много те обичам и тъй като твоите родители не те дават на мене, а на другия, ето погледни ме — от любов към тебе аз се самоубивам.“ И трябваше да насоча един пистолет към главата си и да се застрелям. Пистолетът го дялках от дърво цяла седмица, а после с черна боя за обувки го почерних — продължаваше Парцалев, усмихнат. — Бях се уговорил със Стоянчо, един мой приятел, когато кажа думите за финала на пиесата и насоча пистолета към главата си, той да гръмне зад кулисите с един пистолеттапешник. По този начин се получаваше и звуковият ефект. Тогава имаше такива тапешници, на които се поставяше отпред тапата и като се натисне тя се възпламенява и се чува гърмеж. В този момент аз трябваше да падна на земята мъртъв и пиесата завършваше. Много пъти репетирахме със Стоянчо този епизод и всичко беше много точно. Ето че дойде денят на представлението. Почти всички съседи и родители надойдоха и с любопитство гледаха представлението. Много голямо задоволство изпитвах, когато гледах как всички съседи и моите родители се насълзиха от изпълнението ми. Играхме каквото играхме и стигнахме до финала. Казах последните си слова с трагизъм, насочих пистолета към главата си и дадох знак на Стоянчо да гръмне с тапешника. С периферното си зрение обаче видях, че нещо става и Стоянчо се суети. Свалих отново моя пистолет, направих няколко крачки на сцената и отново започнах да казвам моя трагичен монолог. Предполагах, че тапите са се овлажнили и не искат да гръмнат. Имаше достатъчно време и мислех, че Стоянчо ще ги смени. Но и след повторния опит разбрах, че няма да има гърмеж. Мислех си: „Не падна ли мъртъв на земята, пиесата не може да завърши.“
Тогава за мое голямо облекчение съзрях ножа на масата и ми мина мигновено мисълта, че мога да се пробода с него и така да умра. Грабнах ножа в ръцете си, произнесох още по-прочувствено последните слова за моята любов и уж със все сила го забих в сърцето си. Но в момента когато падах на земята, Стоянчо гръмна и изстрела беше много, много силен. Лежейки на пода, ме застигна смеха на публиката, която се смееше до сълзи. Бях много ядосан от провала на това представление.
На другия ден където и да ходех, ме сочеха с пръст и казваха: „Това е синът на бай Иван — Георги, дето се гръмна с ножа.“
— Мале, Илия, голям резил беше. Цяла седмица не излизах от къщи.
Винаги когато разказваше тази случка хората се заливаха от смях. А той добавяше:
— Това е истинска история. Повярвайте ми.
„БАЙ КОЛЬО“
Бащата на Парцалев, бай Иван беше много суетен човек. Среден на ръст, с мустаци, които поддържаше изрядно до края на живота си. Винаги изглеждаше много добре, а за външния му вид се грижеше естествено най-вече леля Веска. Той почина на 96 години, през 1988 г., една година преди сина си. Спомням си, че когато навърши 90 години, ме помоли да му донеса гребенче за мустаци от Австрия, където гастролирах с илюзионни спектакли. Не забравих желанието му и му донесох такова гребенче и той, естествено, остана много доволен. Тогава почти за първи път от години насам го видях да се усмихва и разговаря с мен.
Когато беше в настроение, Георги Парцалев с охота разказваше епизоди от живота си. По това време актьорът живееше с родителите си в една ъглова кооперация на ул. „Раковски“ и бул. „Толбухин“. Гледаха си един огромен боксер на име Вог. Парцалев обаче му викаше бай Кольо.
Напетият му баща всяка сутрин и вечер усърдно водеше кучето на разходка в градинката пред НДК. При тези разходки мустакатият бай Иван изглежда се е запознал с някаква жена, на която не е казал истинското си име, а се е назовал с името бай Кольо. Дали се е представил за разведен или вдовец, това Парцалев не е разбрал. Но както се казва нищо скрито-покрито не остава.
Парцалев подочул отнякъде, че баща му се среща с жена, докато разхожда кучето. И ето една хубава сутрин той пожелал да изведе Вог. Не минало много време и една засукана жена, на средна възраст, добре облечена, се приближила и го заговорила:
— Много се радвам, другарю Парцалев, че вие разхождате кучето на бай Кольо. Но какво е станало с него, да не би да е болен? Ако е болен, дали ще мога да го видя?
— Не е болен, не е болен, напротив — много е здрав, здрав е, че чак се е влюбил! — казал Парцалев.
Жената се посмутила за миг и отговорила:
— И аз много го харесвам.
— Харесваш го — продължил Парцалев, — но той е женен, и то за майка ми.
— Но нима бай Кольо е ваш баща?!
Жената смутено започнала да си гледа часовника и измънкала:
— Ама ние с бай Кольо просто като възрастни хора само сме си говорили, нищо повече не сме правили.
— Не се съмнявам в думите ви — казал Парцалев — но аз бях длъжен да ви кажа истината.
И Парцалев започна да се смее на глас.
— Всичко това ми беше много забавно. — сподели той с мен.
Прибрах се в къщи и когато видях баща си му казах:
— Татко, от днес на това куче ще му викам бай Кольо.
Баща му го погледнал, изчервил се и разбрал, че тайната му е разкрита. Леля Веска научи за тази случка след време и я прие с усмивка без да се тревожи.
Вог живя до 14-тата си година безоблачно и щастливо. Смъртта на боксера бе изживяна много тежко от цялото семейство. Погребахме го в гората на Витоша, над „Бялата вода“. Избрахме нарочно безлюдно място за неговото гробче. За първи път видях Парцалев да плаче. Сълзите му се стичаха по набразденото му лице. Вечерта, когато отидохме в Клуба на актьора на бул. „Цар Освободител“, след втората чаша уиски той ми каза:
— Илия, започва се. Нямам сили и не мога да си взема друго куче. — Помълча и добави:
— Имам стари родители, вече всичко може да се случи с тях. Каквото и да направя — това е живота.
Две години по-късно почина и бай Иван. Стотици хора дойдоха на погребението му. Тогавашният кмет на София Стефан Нинов, който познаваше Парцалев още като плевенски кмет, издаде специално разрешение бащата на Парцалев да бъде погребан в Централните софийски гробища.
И сега си спомням с тъга за Бай Иван като човек, така и неговото погребение. Парцалев беше много разстроен от смъртта на баща си и мъчно се възстанови.
В един от моите разговори не се стърпях и попитах бай Иван какво трябва да прави човек, за да живее като него по-дълго. Той ме изгледа малко начумерено, засука големите си мустаци и след известно мълчание насмешливо добави:
— Първата ми работа сутрин е да изпия две чаши вода. Водата измива всички киселини, останали в стомаха. Никога не ям топъл хляб, а вечер пия само по един чай от липов цвят. Месото го пека толкова много, че да стане почти твърдо. Кисело мляко ям всеки ден по една кофичка, ама преди да го хапна, го разбивам хубаво, за да му излезе въздуха.
За разлика от бай Иван, майката на Парцалев беше много сговорчива и живо се интересуваше за работата ни, за пътуванията ни и нашите изяви. Леля Веска беше лъчезарна жена. И сега си спомням топлия й поглед и усмивка. Тя беше главната жизнена сила на семейството, въпреки, че през последните си години се движеше трудно, заради болки в краката. Безкрайно грижовна за семейството и дома, лично се занимаваше и с гардероба на сина си.
Леля Веска и майката на Стоянка Мутафова се познаваха и често се чуваха по телефона особено, когато тандемът Стоянка Мутафова — Георги Парцалев беше много актуален. Когато Стоянка Мутафова станала „народна артистка“, майка й позвънила на леля Веска и тревожно споделила с нея новината:
