година. Натоварихме апаратурата и музикантите на едно бусче „Форд“ и те първи тръгнаха. С мен пътуваха две мои асистентки, след което взехме Парцалев и Васко.
Парцалев седеше до мене на предната седалка на колата, беше неспокоен и нервно пушеше. Около 15 минути, след като потеглихме на път, той проговори.
— Илия, в Котел ли са представленията? Отдавна не съм ходил в този град. Нали си запазил места в хотела?
— Разбира се, — отговорих аз, но едва тогава се сетих, че в голямата суматоха не бях предвидил тази подробност. Тайно се надявах организаторът да е направил това. Обещах си занапред лично да уреждам този въпрос.
Гледах да карам по-бавно и внимателно, защото бях чувал, че Парцалев се страхува от бързото шофиране. И наистина, не мина и много време, когато той ме попита:
— От колко време караш кола?
— От 1961-ва — отговорих. Последва известно мълчание, след което Парцалев добави:
— Това е добре, защото много пъти са ме обръщали и съм катастрофирал.
— Бъди спокоен, — поисках да го успокоя аз. Но тази реплика като че ли го нервира и със специфичния си глас ми отвърна:
— Аз си знам колко да съм спокоен. Нека не говорим повече за това.
По време на пътуването настроението му се променяше. Когато поисках да пусна радиото на колата, първоначално се съгласи, но после ми нареди да го спра. Малко по-късно пък пожела да го включа отново.
На път за Котел, спряхме в Пирдоп. По негово настояване влезнахме в една сладкарница в центъра на градчето. Продавачката и клиентите, щом го видяха, ахнаха. Парцалев поръча боза за всички ни и започна да пие своята с видимо удоволствие. Сметката плати той. Тогава разбрах, че той много обича бозата. Когато пътувахме не чаках да ме подканя и винаги се отбивахме в някоя сладкарница да се почерпим.
По-късно, в един разговор Парцалев ми каза, че баща му — бай Иван, преди 9-ти септември 1944 г. имал магазин, в които продавал различни стоки, дори и боза. „Тогавашната боза беше гъста, с кон да препускаш по нея, а не като сегашната“, отбелязваше той.
На разклона за Котел, на Петолъчката отново спряхме за почивка при пазарчето. Когато го видяха хората започнаха да обикалят радостно и дружелюбно да го заговарят. Всеки искаше да се ръкува с него, да го докосне, защото той още приживе бе станал легенда от телевизионния екран.
Парцалев купи сини сливи и орехи, които бяха предназначени за майка му. След това се отбихме в ресторантчето да похапнем.
След обеда Парцалев стана капризен и започна да ми прави забележки за моето шофиране. Мълчах, казвах само „добре“ и карах. Пристигнахме най-сетне. Имахме запазени стаи в хотела. Васко взе багажа на Парцалев и го качи в стаята му. През това време аз отидох до читалището, разтоварих моя реквизит и се заинтересувах за други подробности около концертите ни. Исках всичко да бъде на висота.
Оркестърът беше пристигнал много по-рано от нас и правеше репетиция. Отидох до касата да видя как върви продажбата на билетите. И за двата спектакъла всичко бе продадено. Помолих касиерката да ограничи правостоящите билети. Тогава задължителни пропуски се даваха на официалните гости на града — кмета, партийния секретар, началника на милицията и пожарната, и на председателя на читалището. Не ги ли поканиш, току писали до „Концертна дирекция“, че спектакълът не е идеологически издържан. После се получаваше телеграма, с която спираха представленията. Такова беше времето. Обиколих и сцената, и гримьорната, където бумтеше печка. Знаех, че Парцалев е зиморничав и се успокоих, че е топло.
Съвместната ни работа не беше толкова лека. Парцалев играеше непосредствено след мен, а ние пристигахме винаги след започването на спектакъла. Началото се подгряваше от оркестрантите. И докато Парцалев играеше с дрехите, с които е пътувал, аз трябваше да се преоблека за сцената. Разполагах с много малко време през което да подготвя целия си реквизит. Още повече, че имах един илюзионен трик с карти, за чиято подготовка ми трябваше време и номерът не можеше да бъде подготвен от моите асистентки.
Опитах се да му кажа, че се притеснявам от закъснението, с което пристигаме. Но той ми обясни искрено:
— Това е магията, Илия. Не бива много много да те виждат преди представление. Хората имат нужда от моя хумор, а не от моята физиономия.
И наистина бе много прав. Тази загадъчност често пъти караше хората да се питат дали Парцалев наистина ще се появи. Винаги го посрещаха с аплодисменти, които не стихваха повече от 5 минути, а той чакаше търпеливо — висок, строен, с младежка осанка.
Веднъж ми хрумна да импровизирам и накарах оркестъра да изсвири темичката от популярния тогава телевизионен сериал „Детство мое“, в който Парцалев играеше една от главните роли. На фона на тази музика той излезе на сцената. Това много му допадна и стана практика в по-нататъшната ни съвместна работа. Всяко първо появяване на Парцалев на сцената беше съпровождано от музиката към филма.
СЕМЕЙСТВО ПАРЦАЛЕВИ И ДОМЪТ ИМ В ГРАД ЛЕВСКИ
Някога се е казвало гара Левски, която познавах от времето, когато бях студент във Висшия финансово--стопански институт в Свищов през 1951 г. Там правех връзка с влака от София и редовно висях по 3–4 часа.
Семейство Парцалеви живеели в голяма къща, а Георги Парцалев е роден там на 16 април 1925 година. Актьорът с голяма гордост винаги казваше, че е родом от град Левски и никога не го видях да се срамува от това.
Пред мен, майка му си спомняше, че родила сина си около 6 часа сутринта, когато пропявали първи петли. Бай Иван обаче настояваше, че било около 9 сутринта, когато той отварял собственото си магазинче. С чувство за хумор баща му казваше, че точно в 9 ч ревяло и тяхното магаре Минчо, та покрай този факт си спомнял часа на раждане на Георги. Момчето било кръстено на дядо си по майчина линия, който бил свещеник.
Леля Веска казваше още, че Георги бил много плачливо бебе — ревял и денем, и нощем. А сестрата на Парцалев — Сийка, която е с 4 години по-голяма от него, също не пропускаше да отбележи:
— По цяла нощ плачеше и аз си запушвах ушите с памук и бягах да спя в другите стаи.
Семейство Парцалеви било заможно. Баща му, както споменах, имал голям магазин. В него продавал всичко: копчета, игли, шевни машини „Сингер“, дори велосипеди от марките „Диамант“ и „Стандарт“, които тогава се внасяли у нас. В магазина се предлагали още боза, бонбони и локум, все любими неща за децата. Може би оттам Парцалев обичаше тези лакомства толкова много, нещо което го връщаше в детските му години.
Мечтата на Бай Иван била да направи сина си лекар. Тези подробности знам лично от родителите на Парцалев. Георги обаче не искал да става лекар и да учи медицина, но явно, не се е противил на желанието на баща си. Майка му не вземала отношение по този въпрос. Порасналият юноша обаче прекарвал все повече време в киното срещу дома им и гледал филмите по няколко пъти. Сестра му често го виждала да стои пред огледалото, като се мъчел да си оправи силно щръкналата черна коса. Парцалев много пъти признава пред публика терзанията от детството си:
— Като се погледнех в огледалото виждах, че нямам красотата на Шарл Боайе и Кари Грант (актьори, известни с красотата си, б.а). Това бяха много хубави мъже, със завидна красота, а аз… Бях много по-слаб, отколкото сега, косата ми стърчеше на всички посоки и единственото, което имах бяха очите, които светеха в тъмнината. Тогава не знаех, че освен красота, за да станеш актьор, трябва и нещо друго.
Тринадесетгодишен Парцалев решил да се възпротиви на баща си и един ден му казал:
— Тате, аз искам да стана артист. Не искам да уча за доктор.
— Ще станеш, няма къде да идеш, ще станеш! — отсекъл бай Иван, — Искаш Дончо да не е сам в града!
На гара Левски имало един артист на име Дончо, който бил вечно пиян. А на гарата — кал колкото щеш. Та въпросният Дончо ходел окалян от главата до петите.
