му Васко. Парцалев ме покани да седна, подаде ми отворена кутия „Марлборо“ и ми предложи цигара. След това ме попита за името и аз му отвърнах: „Илия“.
Добре си спомням, че на масата в гримьорната имаше две кутии цигари. Едната — „ВТ“-кутия, а втората — „Марлборо“. Почудих се, но по-късно разбрах, че Парцалев винаги имаше две различни кутии цигари пред себе си. Едва след като бяхме работили заедно три години, една вечер аз не се стърпях и го попитах:
— Бате, защо винаги имаш по две кутии пред себе си?
Отговорът му бе рязък и лаконичен:
— Не ме питай повече по този въпрос.
Минаха години. Беше 1981, точно вечерта на Нова година. Бяхме на работа в Гранд хотел Варна за участие в новогодишните балове. В програмата бяха включени още Христо Кидиков, Ани Богданова и буфосинхронисти-от Бургас. Вече призори, Парцалев сам поде темата за цигарите.
— Помниш ли, преди доста време те скастрих заради тях.
Той помълча около минута-две и рече миньорно:
— Когато работех с Енчо Багаров се бяхме зарекли: щом имаме успех, да запалваме от хубавите цигари. Ако пък не бяхме доволни от себе си или публиката не ни приемаше добре, пушехме, естествено, от по- евтините. Това беше нашата обща тайна. Тези две кутии ме подсещат да не забравям Енчо, който ми помогна в решаващ миг от живота ми. Като че ли никога не е съществувал, както за хората, така и за театъра. Единствен аз се сетих да му издам възпоменателен некрулог по повод годишнината от смъртта му.
— А сега публиката просто те боготвори, казах му аз.
Отговори ми:
— Стига си ме хвалил, аз много добре зная кога и как е играта ми… Знаеш ли, понякога имам чувството, че съм звероукротител. Когато изляза на сцената стотици очи ме гледат, като че ли ще ме погълнат. Мисля си, трябва да ги укротиш и хванеш, да завладееш настроението им, и за миг чувстваш, като че ли няма да можеш да се справиш.
Да се върнем към началото. В гримьорната обясних на Парцалев, че правя илюзионен спектакъл и че бих искал да се включи и той като хуморист. Имах усещането, че макар да ме слуша внимателно, моите думи минаваха покрай него. Той отвори едно малко тефтерче, което извади от вътрешния си джоб и започна да го преглежда внимателно. Настъпи тишина. Успях отстрани да видя, че много дати напред бяха изписани с едър и хубав почерк, а някои бяха и подчертани. Парцалев затвори тефтерчето и го постави обратно в джоба си. Смукна бавно от цигарата, която междувременно бе запалил и ми каза със свойствения си глас:
— Аз обичам илюзионистите, но нали виждаш (а той не ми показа нищо) колко много съм зает. Имам доста представления в театъра, а и други ангажименти. Ще се видим допълнително и ще уточним нещата.
Васко, който следеше кога трябва да се появи Парцалев на сцената, влезе в гримьорната и му каза, че идва неговия ред.
— Е, добре — отсече Парцалев, — Илия, разбрахме се.
Той се изправи бавно, застана пред огледалото, оправи косата си, изпъна си сакото, замахна с ръка, първо с дясната, а после с лявата, от която се видя масивна златна гривнасинджир. Погледна часовника си, обърна се, усмихна ми се и излезе бързо.
Сбогувах се и с Васил. И отново влезнах да гледам спектакъла с Парцалев. Този човек умееше да омайва публиката и да я предразполага към себе си така, както никой друг актьор. Нямаше нищо излишно в движенията и поведението му. Той търпеливо изчакваше смеха на хората да затихне и чак тогава продължаваше репликата си. Не търсеше други ефекти, както много други актьори, за да накарат публиката да се смее по-силно.
От неговото участие тогава не ми хареса скеча му „Бах и фуга“. По-късно с притеснение му казах мнението си. Парцалев ме послуша и го смени. Беше силно критичен към себе си. След време разбрах, че сценариите, които Парцалев получаваше от наши автори, той коригираше така че да подсили вица, но запазваше свежестта на идеята, а когато вмъкваше свои думи като реплики, го правеше с усет. Имаше феноменална памет, която му помагаше да научава странно бързо ролите си. Той се гордееше с това си качество.
Не се стърпях и след няколко дни по време на антракта отново се отбих в гримьорната на Парцалев. Заварих същата атмосфера: кръстословица, двете кутии с цигари и Васко. Преди да излезе за изпълнението си, този път Парцалев ми рече:
— Илия, ела долу в барчето след представлението да си поговорим.
В барчето видях Парцалев, седнал на една масичка с Васко и още двама млади циркови артисти. Щом ме видя, Васко ми махна с ръка и аз се присъединих ч към компанията. Парцалев бе в много добро настроение и ме попита какво ще пийна. Аз се съгласих за една малка водка, тъй като бях с колата. Още тогава ми направи впечатление, че Парцалев пие само уиски, като си допълва чашата с обикновена вода. В момента разговора се въртеше около цирка и най-вече за преживяванията на двамата артисти, завърнали се от Италия. Аз, естествено, само слушах и мълчах. Мина време докато Парцалев ме представи, че съм илюзионист и толкова. Беше около един часа след полунощ, когато останахме тримата: Парцалев, Васко и аз.
— И така, Илия, ти какво ми предлагаш за моето участие в илюзионната ти програма? Какъв ще бъде моят хонорар?
Аз се бях подготвил много добре и знаех, че ще стигнем до този момент и му отговорих не много бързо.
— 100 лева чисти пари на участие.
Настъпи тишина. Парцалев отпи от чашата и рече:
— Само по едно представление ли на ден?
— Не. Ще имаме най-малко две. Парцалев отново се замисли:
— Васко трябва да бъде с мен, нещо като озвучител или помощникрежисьор. Трябва и той да получава по 25 лева на участие.
— Няма проблеми, — отговорих аз, защото имаше възможност за такъв хонорар от „Концертна дирекция“.
— Запиши си домашния ми телефон — ми каза Парцалев — и ще ми се обадиш след 15 дни. Тогава ще ти кажа откога започваме да работим заедно.
След този разговор аз напуснах барчето с надежда и оставих Парцалев и Васко заедно.
През тези дни, докато чаках, реших да не си губя времето и да подобря моя илюзионен спектакъл. До тогава играех фокусите си на фон на музика на запис. Успях да се свържа с четирима много добри музиканти, професионални оркестранти, които привлякох да работят с мен. Това бяха Краси — соло- китарист, Васко — Ампека — баскитара, Пейо Пеев — барабанист, сега ръководител на състава „Спринт“. Тогава тези талантливи момчета се организираха около Камен Драндийски, който свиреше на йоника и синтезатор и го направих водач на групата. Нарекох състава „Звезди“ — име, което първоначално стресна музикантите. Промяната се отрази много добре на спектакъла (убедих се по-късно), а оттам и на приходите. С оркестър „Звезди“ и Георги Парцалев започнах да натрупвам опит и като импресарио, въпреки че тази дейност тогава просто не съществуваше.
В уреченото време позвъних на Парцалев, който любезно ме покани да отида у тях. Това беше една ъглова кооперация на ул. „Раковски“ и бул. „Толбухин“, днес „Васил Левски“, на третия етаж, където живееше семейството на Парцалев — бащата бай Иван, едър и мустакат човек, майка му Веска, мила и лъчезарна жена и боксерът Вог.
При това си посещение в дома му уточнихме датите на нашите първи съвместни изяви.
Разбрахме се, че ще пътуваме с моята кола, полски „Фиат 125“ и след два дни ще му кажа за маршрута. Любопитно бе, че Парцалев сам определи дизайна на афишите. С това много ме улесни. Сбогувайки се с него и неговото семейство, се почувствах щастлив, че съдбата ми предложи възможността да работя с този толкова талантлив актьор. От този ден започваше нов момент в моя живот.
Първите ни две участия бяха в Котел от 18 и 20 часа. И сега си спомням пътуването на 3-ти април 1971