Лари Айзънбърг
Ученият и времето
Съпругата ми подари нов джобен часовник с надпис върху капака и аз побързах да го покажа на стария си приятел Дъкуърт. Великият биохимик бе заврял дългия си нос в един отворен тефтер, в който бавно омастиляваше колони цифри.
— Не си ли чувал за електронноизчислителната машина? — попитах го аз. Той не вдигна глава.
— Винаги, когато е възможно — отвърна той. — избягвам това слабоумно дете на сатаната. Особено когато става въпрос за нещо важно.
Усетих, че се разнася ароматът на нещо значително, и забравих моя часовник.
— Ново откритие! — запитах с уважение. — Нещо подобно на твоите макромолекули?
— В най-общи линии, да! — заяви Дъкуърт. Той затвори тефтера с доволна въздишка. — Можеш ли да ми отделиш няколко минути?
— Винаги съм готов да чуя някое от великите ти просветления — казах аз. Той ме изгледа гневно.
— Ако не престанеш с отвратителното си подлизурство — изрева той, — ще те изритам оттук.
Сведох поглед.
— Ще бъда почтителен — обещах аз.
— В такъв случай — продължи Дъкуърт, — ще ти разправя с какво се занимавам. Свързано е с времето.
— Времето — рекох замислено аз. — Звучи ми обаятелно. Често съм се замислял над привидно невъзвратимия поток на физическите явления. Задавал съм си въпроса, защо трябва да се движи само в една посока въпреки факта, че физическите уравнения разрешават положителни и отрицателни стойности за времето.
— И аз съм си задавал същия въпрос — заяви Дъкуърт.
— Освен това — продължих аз — тези явления, изглежда, се складират в паметта като поредици от усещания, които изискват количествено определение в секунди, минути и часове. При това в историческия си труд от хиляда деветстотин и пета за Специалната теория на относителността Айнщайн изтъква, че...
— За бога — прекъсна ме Дъкуърт, — искаш ли да ти разправя или не? Замлъкнах с неудоволствие.
— Макар да съм съгласен — каза Дъкуърт, — но сега не се интересувам от същността на времето, а от нашето усещане за време. Например бих искал да направя един много прост опит. Той погледна часовника си. — Когато кажа „почвай“, искам да започнеш да преценяваш изтичането на шестдесет секунди.
— Щом заговорихме за часовници — рекох аз, като извадих новия си джобен часовник. Дъкуърт сякаш не ме чу.
— Почвай! — извика той.
Започнах да преценявам изтичането на секундите. Можех да го измамя, като броя вдишванията си, но не го направих. След нескончаем период извиках:
— Време е!
— По моя часовник са изминали само четиридесет и две секунди — усмихна се Дъкуърт. — Но не се тревожи. Повечето хора се справят по-зле.
— Жена ми сигурно щеше да е по-зле — подметнах аз.
— Няма да обърна внимание на твоя мъжки шовинизъм — рече Дъкуърт. — За първи път се заинтересувах от този проблем, когато открих аномалните ефекти на една от моите спирални макро- молекули. Нарекох веществото „персептрон“ и то, изглежда, засяга само онези зони на мозъчната кора, които са свързани с чувството за време.
— Подобно ли е на психоделичните наркотици?
— Напълно различно — отвърна Дъкуърт. — Например моторната дейност на пациента въобще не се засяга.
— Как откри, че персептронът засяга чувството за време?
— С труд и пот на челото — заяви Дъкуърт. — Обучих една котка да идва за храна точно през един час.
— Наистина? А как го постигна?
— Най-напред я научих да натиска един лост винаги когато иска мляко. След това котката разбра, че ще получи мляко само ако свети една лампа над лоста.
— И чакаше ли да светне лампата, преди да натисне лоста?
— В началото чакаше — усмихна се Дъкуърт, — но след това изключих светлината. Котката знаеше, че трябва да светне, и затова изчакваше известно време, преди да натисне лоста. Ако закъснееше много, не получаваше мляко. Ако натиснеше лоста твърде рано, удряше я електрически ток. Накрая можеше да преценява интервала от един час с точност от пет секунди. Като се вземе предвид колко затруднен беше ти с преценката за една минута, трябва да се съгласиш, че постижението не е малко.
— Струва ми се невероятно.
— После — продължи Дъкуърт — започнах да давам на котката определени дози персептрон, като ги увеличавах постепенно. Тя почна да идва на всеки половин час, след това на всеки десет минути и накрая всяка минута.
— А ако й инжектираш вода или безобидно вещество?
— Идваше на всеки час, както преди — съобщи тържествуващо Дъкуърт.
— Напълно удивително — възкликнах аз. — Опитвал ли си препарата на хора?
— Още не — отвърна Дъкуърт. — След като се убедя, че не е токсичен, ще потърся доброволци.
— Мене няма да ме хванеш — заявих аз. — Чувството ми за време си ми харесва каквото си е.
Тези мои думи възникнаха в паметта ми, когато се изправих пред масови увреждания на собствените ми зъби. След като зъболекарят, скривайки бурната си радост при откритието на златната мина от работа, описа всичко необходимо да се направи, аз се разпаднах. Той ме увери, че всичко ще бъде безболезнено, и дори ми показа огромната игла, през която ще ми влее новокаин.
Същата вечер се прибрах в къщи и глътнах бързо една след друга три чаши уиски. Жена ми стоеше край мен с вдигнати вежди.
— Май ще е добре да скрия пишещата машина — каза тя.
— Такова дребно количество няма да ме направи алкохолик — подхвърлих аз. — Освен това съм ужасен от мъченията, които ме очакват върху стола на оня касапин.
— Всичко ще мине — успокои ме тя със спокойствието на човек, когото не го чака зъболечение. — Ще видиш, че времето ще прелети.
Тази банална забележка на жена ми и смъртният страх от зъболекаря ми напомниха за персептрона на Дъкуърт. Същата вечер, след като забелязах, че в лабораторията му свети, влязох в сградата на химиците и почуках на вратата на Дъкуърт. Той, изглежда, се раздразни от шумното ми нахълтване, защото се занимаваше с някакво сложно титруване. Посочи ми стол да седна и продължи работата си. Измина един час, преди да ми обърне внимание.
— Добре — каза той най-после. — С какво мога да ти бъда полезен? Сигурно е нещо важно, щом си останал в университета след пет часа.
— Забележката е злобна и излишна — рекох аз. — Когато се е налагало, съм работил и по двадесет и четири часа. А отговорът на грубия ти въпрос е, че се нуждая от твоята помощ. Искам малка, но ефикасна доза персептрон, достатъчна, за да ми се види единият час на зъболекарския стол само една секунда. Но ако можеш да намалиш и секундата, няма да възразявам.
Дъкуърт подсвирна.
— Намаляване на чувството за време три хиляди и шестстотин пъти? Много повече, отколкото съм постигал с опитните животни.
— Отчаян съм, Дъкуърт — изплаках аз. — Готов съм да взема каквото намеря.
— Досега не съм открил неприятни странични ефекти у животните — каза Дъкуърт, като поглади замислено рядката си брадичка. — Но котката не е човек.
— Съзнавам го напълно — рекох аз — и ще поема риска.
— Има един малък проблем — под хвърли Дъкуърт. — Зная точните дози, които предизвикват описаните ефекти у котките. Но съм сигурен, че при теб резултатите ще бъдат различни.
