този престиж, ако трябва да се поддържа с цената на такива жертви!
Представям си, Инга Фьодоровна, с каква снизходителна усмивка четете тези редове, усмихвате се по- скоро на наивното ми възмущение, а може би напротив, мръщите се, което впрочем много Ви отива. Когато сте намръщена, лицето Ви добива целомъдрен и вглъбен израз като на млада монахиня, унесена в тревожни мисли как да постигне божествената същност, защото истинската красота на тези Христови невести е тяхната одухотвореност. Кажа ли това на глас и пред други хора, би изглеждало опит да Ви лаская. Но аз вече споменах, че отношението ми към Вас няма абсолютно нищо, което би трябвало да омаловажа или да преувелича. И ако Вашето замислено лице ми напомня Божията майка от ренесансовата живопис, припишете това в краен случай на недостатъчните ми познания в изкуството. Все пак храня надежда, че вярвате на моята искреност… Нали всичко така започна — Вие ми повярвахте от първата дума и открихте за мен нови измерения в живота…“
Днес пак ходих в редакцията във връзка с материала и пак заварих същото положение — нищо ново, никакво движение, никаква надежда. Никой не може свързано да обясни защо степните ми очерци, приети отначало с такъв възторг, сега у никого не будят ентусиазъм, а засегнатите проблеми бяха породили толкова откровени признания. Главният редактор избягва срещата с мен, не мога да го открия по телефона, всеки път секретарката ми казва, че бил страшно зает — ту имал заседание, ту оперативка, ту го били извикали, както тя обича да подчертава, във висшестоящите инстанции.
И отново бродя самотен по познатите улици като случаен пътник, сякаш това не е родният ми град, в който съм израсъл, такава празнота и отчуждение има в душата ми. Някои познати не ме поздравяват — за тях съм черната овца на църквата, изгоненият от семинарията еретик и прочее, и прочее. И само едно топли сърцето ми, една желана грижа е неотлъчно с мен — писмото ми. Вървя и преценявам какво ще пиша, как ще разкажа всичко, което ми се струва интересно за нея и би ми дало повод да споделя своите мисли. Никога не съм предполагал, че да мисля за любимата жена и да й пиша писма, ще стане същност на живота ми. И чакам най-малката възможност да отида там, където се срещнахме. Дано бъде по-скоро! Вървя и непрекъснато мисля за това. Навярно и други хора са имали дни, когато са виждали главния смисъл на живота си в любовта и са били щастливи, но за разлика от тях аз ще обичам до гроб и смисълът на моя живот ще бъде само това…
Ето че вече капят листата по булеварда. А събитията, за които писах, бяха в началото на лятото. Тогава редакцията с радост възприе идеята ми, настояваше да бързам. И аз не подозирах, че когато се стигне до самото изпълнение, редакцията ще се отметне. Не подозирах, че е толкова силен странният принцип да се публикува само онова, което е благоприятно и престижно за нас.
Тогава бях погълнат от грижите около предстоящето продължително пътуване на юг, в области, непознати и привлекателни за мен, руснака провинциалист. Замисълът беше да замина не като страничен наблюдател, а да се присъединя към някоя група търсачи на анаша. Естествено аз съм по-възрастен от тях, но не дотам, че външността ми да буди съмнение. В редакцията прецениха, че ако си обръсна брадата, със старите дънки и износените маратонки мога да мина за хлапак. Точно така направих — временно обръснах брадата. Никакви бележници не взех, разчитах на паметта си. За мен беше важно да проникна в средата на анашистите и да изясня защо всъщност тези момчета са попаднали в нея, какво ги е подтикнало освен изкушението за лека печалба чрез спекулации; трябваше отблизо да проуча личните, социалните, семейните и не на последно място психологичните моменти в това явление.
И тъй, подготвих се. Беше месец май. Именно тогава започва да цъфти конопът анаша и именно тогава тръгват за Примоюнкумските и Чуйските степи онези, които берат цветовете му. Всичко това ми бе известно от един мой познат — Виктор Никифорович Городецки, учител по история в нашия град. Обикновено когато разговаряхме насаме, той шеговито ме наричаше отец Авдий. Беше млад мъж, съученик на сестра ми Варвара. Та както се оказа, неговият племенник, сестриният му син Паша или Пахом — всъщност това име му беше избрал Виктор Никифорович, — попаднал в една анашистка компания. Нито родителите, нито Виктор Никифорович са знаели това.
Веднъж Паша измолил разрешение да отиде в Рязан при дядо си, на когото често гостувал. Четири-пет дни след заминаването му Виктор Никифорович получил телеграма от следователя в транспортната прокуратура Джаслибеков, пратена от някаква далечна гара в Казахстан. В телеграмата се съобщавало, че племенникът му Паша е арестуван за престъпно пренасяне на наркотици по железопътната линия.
Виктор Никифорович тутакси разбрал защо именно до него, а не до родителите е адресирал телеграмата си следователят Джаслибеков. Паша имал голям страх от баща си, сприхав и груб човек. Виктор Никифорович веднага заминал със самолет за Алма Ата, откъдето за едно денонощие стигнал с влак до онази гара в степта. Заварил Паша в отчаяно положение. Очаквали го незабавен съд и присъда по специален указ за не по-малко от три години в колония със строг режим. Съдът бил неизбежен — съставът на престъплението налице. Виктор Никифорович се опитал, доколкото могъл, да внуши на племенника си, че друг изход за съжаление няма, че по закон всяко престъпление се наказва. Съветвал го как да се държи и какво да каже пред съда, обещал да обясни всичко на родителите и да му ходи на свиждане в колонията. Разговорът се водил в присъствие на следователя. Неочаквано Джаслибеков се обадил:
— Виктор Никифорович, ако гарантирате, че в бъдеще племенникът ви няма да повтори това престъпление, ще го пусна на своя отговорност. Не знам защо, имам чувството, че вие сте в състояние да вкарате в правия път този младеж. Но ако за втори път бъде заловен да пренася анаша, ще бъде съден като рецидивист. Така че решавайте сам.
Естествено Виктор Никифорович, безкрайно зарадван, веднага гарантирал за Паша и просто не знаел как да благодари на следователя, тогава Джаслибеков казал:
— А вас, Виктор Никифорович, бих помолил да ни помогнете там, във вашия край. Опитайте се да повдигнете в печата сериозен разговор, на тази тема. Нали сте учител. Ние се борим срещу самите престъпления, когато вече са извършени или са в процес на извършване. А всъщност не знаем кой и какво подтиква такива деца, тъй да се каже, да ходят в тоя джендем, по безлюдни места с разни декласирани елементи, дори понякога закоравели престъпници, и ги съдим, принудени сме, длъжни сме да ги съдим. Впрочем хубаво стана, че вие веднага се отзовахте, незабавно дойдохте, с което ме улеснихте, а много роднини — това е в повечето случаи — изобщо не се обаждат. И така, петнайсетгодишни момчета попадат в колония със строг режим. А там? Какво става с тях, на какво ще се научат? Душевно осакатени, безполезни хора — ето какви ще излязат оттам. Сам разбирате, че в затвора не се отива от порядъчен живот. Сърцето ми се къса, Виктор Никифорович, като гледам всичко това. Вярвате ли, че само през миналия сезон по нашия железопътен участък сме заловили и осъдили повече от сто момчета, пък и колко сме пропуснали, не сме могли да задържим, а те прииждат ли, прииждат от цялата страна, от Архангелск до Камчатка, напират като риба при мятането на хайвера. Докога ще продължава? Всички не можем да осъдим. Създали са си и цяла организационна мрежа. Имат си водачи — и местни жители, и приходящи, — които ги водят по местата, където расте анашата, и тях съдим. А знаете ли какво правят с влаковете? Спират в степта товарните влакове, в пътническите не смеят да се качат, веднага ще ги заловим. Снабдяват се с някаква специална прахообразна смес, с която, щом се наръсят релсите и траверсите, нощем в лъчите на локомотивните фарове се създава илюзия, че железопътната линия е обхваната от пожар. Траверсите горят, релсите горят. Естествено, машинистът спира композицията — в степта всичко се случва, и слиза да види, а линията си е наред, нищо не гори. През това време анашистите се качват по вагоните с багажа си. Тукашните композиции са дълги — проточени на цял километър, не можеш да проследиш какво става, и те стигат до някоя възлова гара. Там си купуват билети. А сред толкова пътници иди, че разбери кой какъв е. Действително напоследък милицията разполага със специални кучета, които подушват анашата по миризмата. Вашия племенник например го открихме с куче…
И още много подробности узнал Виктор Никифорович по онези места. Именно той ме посвети в тия работи. Но преди това аз имах вече вътрешна нагласа за подобен разговор. Отдавна се измъчвах от мисълта как да намеря неотъпкан път към умовете и сърцата на моите връстници. Виждах своето призвание в проповядване на доброто. От моя страна навярно бе малко самонадеяно да смятам, че имам такова призвание, но във всеки случай най-искрено го желаех, което може би до голяма степен се обяснява с произхода ми. В някои от предишните си статии бях споменал, макар и в общи черти, за пагубните последици от алкохолизма сред младежта, нещо подобно писах и за наркоманията, позовавайки се на печалния опит на Запад. Но всичко бе от чужди думи, от втора ръка. А за един ярък и проникновен
