утре сутринта той несъмнено ще изгаря от една единствена мисъл — как да го направи възможно най-бавно и мъчително. А в неговата партия се намират и такива хора, които като нищо ще се помъчат да не останат длъжни на Стареца в малката му прищявка.
Затова сте тук, милейди. Затова тази стая, този етаж и целият този хотел е под наблюдението на не знам колко взвода от специалните части, сред които се надявам, че не са се промъкнали ястреби. И тъй като съм толкова тясно обвързан с вас в героичната ни постановка, аз също съм прикован тук и не мога да се махна.
— О! — безучастно отрони Гладиа. — Много съжалявам. Значи не можете да се видите със своето семейство.
Д.Ж. сви рамене.
— Търговците не могат да се похвалят с кой знае какви семейства.
— Тогава с приятелката си.
— Тя ще го преживее… Може би по-лесно от мен — той метна изпитателен поглед към Гладиа.
— И през ум да не ви минава, капитане — изрече Гладиа с равен тон.
Д.Ж. повдигна вежди.
— Не можете да ми попречите да си го мисля, мадам, но нищо няма да предприема.
— Колко време мислите, че ще остана тук? Питам ви сериозно.
— Зависи от Директората.
— Какъв Директорат?
— Нашият петорен изпълнителен орган, мадам. Пет човека — той разпери широко петте пръста на едната си ръка — с мандати от по пет години, които се разминават помежду си във времето с една година. Тоест всяка година има по една смяна, плюс специални избори в случай на смърт или здравословни пречки. Така си осигуряваме приемственост и намаляваме опасността от едноличен режим. Освен това, всяко решение бива обсъждано — понякога по-дълго време, отколкото можем да си позволим.
— Защо ли ми се струва — поде Гладиа, — че ако един от петимата се окаже достатъчно решителен и властен…
— …би могъл да налага възгледите си на останалите. Понякога са се случвали подобни неща, но сега моментът не е такъв — ако разбирате какво имам предвид. Старшият Директор е Дженовъс Пендъръл. Не че е лош, но е нерешителен — а понякога това е едно и също. Убедих го да разреши вашите роботи да се появят на сцената, но това се оказа много лоша идея. Един на нула срещу нас двамата.
— Но защо да е било лоша идея? Хората останаха доволни.
— Прекалено доволни, милейди. Искахме от вас да кротувате, да бъдете нашата питомна героиня от Външните светове и да ни помогнете за укротяването на страстите, за да предотвратим една преждевременна война. Справихте се чудесно с въпроса за дълголетието — накарахте ги да приветстват краткия си живот. После обаче ги накарахте да приветстват и роботите, а ние не желаем това. Като стана въпрос, изобщо не държим толкова много и на масовата екзалтация от идеята за сродство с космолитите.
— Не искате преждевременна война, но и не искате преждевременен мир, така ли?
— Много добре казано, мадам.
— Но какво искате в такъв случай?
— Искаме Галактиката, цялата Галактика. Искаме да заселим всички обитаеми планети в нея и да изградим не друго, а една Галактическа империя. И не желаем космолитите да ни се бъркат. Те могат да останат на своите светове и да си живеят мирно и тихо както намерят за добре, но не бива да ни се бъркат.
— Значи искате да ги приковете към техните петдесет планети, както направихме ние със Земята в продължение на толкова много години. Същата стара несправедливост. И вие сте същият като Бистърван.
— Ситуациите се различават. Земляните са били приковани на място, макар че са имали огромен потенциал за разрастване. Вие, космолитите, изобщо го нямате. Избрали сте пътя на дълголетието и роботите, а потенциалът се е стопил. Дори планетите ви не са вече петдесет. Солария е изоставена. След време и другите ще последват нейната съдба. Заселниците нямат интерес да тласнат космолитите по пътя към гибелния край, но защо да се месим в техния доброволен избор на този път? Вашата реч проповядваше по-скоро обратното.
— Много се радвам. Какво друго си въобразявахте, че ще кажа?
— Нали ви казах. Мир и любов, после си сядате. Щяхте да свършите за около минута.
Гладиа се вбеси:
— Не мога да повярвам, че сте очаквали подобна глупост от мен! Какво сте си въобразявали?!
— Каквото и вие — че се боите до смърт от предстоящата реч. Откъде да знаем, че сте някаква откачалка и че за половин час ще успеете да накарате Бейлиуърлд да реве с пълно гърло за нещо, което ние цял живот се мъчим да им втълпим, че трябва да освиркват? Както и да е, с приказки няма да стигнем доникъде — Д.Ж. се изправи тежко на крака. — И аз искам да взема душ, пък и по-добре да се наспя хубаво — ако успея. До утре.
— Но докога ще чакаме решението на Директорите какво да правят с мен?
— Докато те самите не го вземат, което може и да не стане скоро. Лека нощ, мадам.
36
— Направих откритие — заяви Жискар без следа от вълнение в гласа си. — Направих го благодарение на факта, че за пръв път откакто съществувам бях изправен пред хиляди човешки същества. Ако това се беше случило преди два века, щях да го направя още тогава. Ако изобщо не се беше случило, никога нямаше да стигна до него.
Помисли си само колко много жизнено важни неща бих могъл с лекота да проумея! Но не съм и никога няма да успея, просто защото необходимите за целта условия никога няма да са налице. Ще си остана пълен невежа, освен в случаите, когато обстоятелствата ми помагат. Но аз не мога да разчитам на обстоятелствата!
— Не смятах, приятелю Жискар — каза Данил, — че лейди Гладиа ще се изправи невъзмутимо пред многохилядната тълпа, след като толкова дълго е живяла по един съвсем различен начин. Мислех, че изобщо няма да може да говори. После предположих, че ти си я настроил, след като си открил, че можеш да го направиш, без да й навредиш. Това ли е твоето откритие?
— Приятелю Данил — отвърна Жискар, — всъщност посмях само да отхлабя малкото нишки, които я спираха. При това само дотолкова, че да може да каже няколко думи.
— Но тя направи много повече от това.
— След тази микроскопична настройка се обърнах към многобройните умове в публиката. И аз, както лейди Гладиа, никога по-рано не се бях сблъсквал с подобно нещо; аз също бях поразен. Отначало усетих, че не мога да направя нищо в безкрайната плетеница от мисли, която ме връхлетя. Чувствах се безпомощен.
После забелязах малки проблясъци на добронамереност, любопитство, заинтересованост — не мога да ги опиша с думи, — които бяха обагрени със симпатия към лейди Гладиа. Поиграх си с всички онези импулси, които носеха подобен оттенък, като съвсем леко ги подсилвах и затеглях. Исках да постигна благожелателен — макар и малък — отклик сред публиката, който да вдъхне увереност на лейди Гладиа, който да сложи край на изкушението ми да продължа ровенето в нейния в мозък. И това е всичко, което направих. Не знам колко нишки със съответния оттенък съм засегнал. Сигурно не са били много.
— Какво стана после, приятелю Жискар? — попита Данил.
— Открих, приятелю Данил, че съм засегнал някакъв автокаталитичен процес. Всяка нишка, която подсилвах, на свой ред подсилваше съответно съседната; двете заедно подсилваха други и така нататък. Нямаше нужда да правя нищо повече. Неуловимите трепвания, неуловимите звуци, неуловимите погледи, които издаваха одобрително отношение към лейди Гладиа, пораждаха появата на още и още като тях.
После открих и нещо още по-странно. Аз долавях всички тези малки признаци на одобрение единствено благодарение на своя достъп до човешките умове. Но по някакъв начин те стигаха и до лейди Гладиа, тъй
