като коляното ми.
Харпоанстер каза „Плетач вятър нито сняг използват опит до по четири винаги и всечувство и усещане залитам“.
Липски каза „Залитания и парцали“.
Феручи каза „Дочно“.
Няколко изсумтявания и те замлъкнаха.
Опитах отново, като не забравях да бъде предпазлив. Щяха да си спомнят всичко, което казвах след това и каквото говорех, трябваше да е безобидно. „Това е дяволски добра космическа линия“.
Феручи каза: „Линиите и тигрите и словете на прерийните кучета лаят на…“
Прекъснах го, гледайки Харпонастер „Дяволски добра космическа линия“.
„Оправи леглото и останалото малка черна овчивост по грешен начин да звъни дрехите в един чудесен ден.“
Прекъснах го отново, гледайки Липски. „Добра космическа линия“.
„Лават в горещ шоколат няма да бъде същият за тебе и удвоявам залога и картоф и пета“.
Някой друг каза „Пета болестността и бял ще терпвотанцува“.
„Данци с обедно време“.
„Итвам“.
„Исландски печати“.
„Змиорки“
Опитах още няколко пъти, но не стигнах до никъде. Фалшификаторът, който и да беше той, беше практикувал или имаше вроден талант да говори със свободни асоциации. Той изключваше мозъка си и оставяше думите да излизат както те си искат. А и той сигурно беше вдъхновен от това, че знаеше какво преследвам. Ако „дрога“ не беше му подсказало „космическа линия“ повторено три пъти сигурно беше. С другите двама беше безопасно, но той със сигурност знаеше.
И си играеше с мен. И тримата казваха фрази, които можеха да сочат дълбока вътрешна вина. Двама от тях ги казваха безпомощно, случайно. Третият се забавляваше.
Така че как да намеря третия? Чувствах трескава омраза към него и пръстите ми потръпваха. Копелето разрушаваше галактиката. Дори повече, пречеше ми да стигна до Флора.
Можех да отида до всеки от тях и да започна да ги претърсвам. Двамата под въздействието на космолина нямаше да направят опит да ме спрат. Те не можеха да имат емоции, страх, тревога, омраза, страст, желание за самоотбрана. И ако някой направеше най-малкият жест на съпротива щях да имам своя човек.
Но невинните щяха да си спомнят след това.
Въздъхнах. Ако опитах, щях да хвана престъпника, но след това щях да съм най-близкото до кълцано месо нещо, което човек може да бъде. Ще има раздрусване в Службата, голяма воня из цялата Галактика, а във вълнението и дисорганизацията тайната на променения космолин ще се изплъзне.
Разбира се, този когото търсех, можеше да е първият, когото посочех. Шанс една трета.
По дяволите, нещо се беше случило, докато си мърморех, а космолина е заразен, ох…
Погледнах отчаяно към часовника си и погледа ми се фокусира на девет и петнадесет.
Къде по дяволите отиваше това време?
Ох, моя; ох, проклетия; о Флора!
Нямах избор. Проправих си път до кабинката за още едно бързо обаждане до Флора. Едно съвсем бързо обаждане, нали разбирате, да поддържа нещата живи, допускайки, че те не са вече мъртви.
Непрекъснато си повтарях: тя няма да отговори.
Опитах се да се подготвя за това. Има и други момичета, има и други…
Мамка му, нямаше други момичета.
Ако Хилда беше в Порт Марс, никога не бих се сетил за Флора и нямаше да има никакво значение. Но аз бях в Порт Марс без Хилда и си бях уговорил среща с Флора; Флора и едно тяло, направено с пълни шепи от всичко, което е нежно и благоуханно и неизменно; Флора и стаята с ниска гравитация и начинът, по който да се чувстваш падащ през топъл, дихателен океан от захарни целувки с аромат на шампанско…
Сигналът сигнализираше и сигнализираше и аз не смеех да затворя.
Отговори! Отговори!
Тя отговори. Каза „Това си ти!“
„Разбира се, сладурче, кой друг би могъл да е?“
„Много хора. Някой, който би дошъл.“
„Има една подробност в службата, мила.“
„Каква служба? Коприна за кого?“
Почти щях да й поправя грешката, но се чудех каква е тая приумица с коприната.
Тогава си спомних. Веднъж и бях казал, че съм продавач на коприни. Беше, когато й бях донесъл копринена нощница. Само мисълта за това ми причиняваше болка там, където нямах нужда от повече болка.
Казах „Виж. Дай ми само още половин час…“
Очите и се навлажниха. „Аз съм тук съвсем сама.“
„Ще се разберем“. За да ви покажа колко отчаян бях започнал да ставам, определено започвах да мисля за неща, който неотменно водеха до бижутериен магазин, даже и забележимата дупка в спестовната книжка да личаха за пронизващия поглед на Хилда като мъглявината Конска глава в Млечния път.
Тя каза „Имах чудесна среща за тази вечер и я развалих.“
Аз протестирах „Каза, че си имала не съвсем уговорен дребен ангажимент.“
Това беше грешка. Знаех в мига, в който го произнесох.
Тя изпищя „Не съвсем уговорен дребен ангажимент!“ Това беше казала. Но истината да е на твоя страна само влошава нещата при спор с жена. Не знаех ли? „Наричаш мъжа, който ми е обещал имение на Земята…“
Тя продължи все така за това имение на Земята. Нямаше момиче в Порт Марс, което да не мечтаеше за имение на Земята и можеше да преброиш на шестия пръст на която и да е ръка тези, които имаха. Но надеждата никне вечно в човешките гърди, а Флора имаш повече от достатъчно място, където да никне.
Опитах се да я спра. Споменавах сладка и бебче докато бихте си помислили, че всяка пчела на Земята е бременна.
Никаква полза.
Накрая каза „И ето ме тук, съвсем сама, с никого, и как мислиш ще се отрази това на репутацията ми?“ и затвори.
Е, беше права. Чувствах се като най-долната отрепка в галактиката. Ако се разчуеше, че беше останала сама, щеше да се разчуе също, че може да остава сама, че е загубила стария си чар. Такова нещо можеше да съсипе едно момиче.
Върнах се обратно в чакалнята. Един лакей отвън ме въведе.
Разгледах тримата индустриалци и се замислих за реда, в който бих ги удушил бавно ако бях получил заповед за удушване. Харпоанстер първи, може би. Имаше тънък врат, който пръстите можеха да обхванат спокойно и остра Адамова ябълка, която палците можеха да натиснат.
Това ме посъживи безкрайно малко, доколкото да промърморя „Момче!“ само от силно желание.
Започнаха отново. Феручи каза „Свари водния чучурът ти иди в снега да кихаш…“
Харпоанстер с мършавия врат добави „Племенниците и братовчедите не обичат другите котки“
Липски каза „Чайник за доставки къщата свивайки са добра стръв и пият пияни“
„Пиейки авторитар проход за малко“
„Докато зверовете о плячка“
„Релсите на Чикаго“
„Върви път“
„Сервитьор“
„Тьор“
После нищо.
