Погледнаха ме. Аз ги погледнах. Нямаха никакви чувства — а аз нямах никакви идеи. И времето минаваше.
Погледах ги още малко и помислих за Флора. Установих, че нямам какво да губя и че още не съм загубил. Можех поне да говоря за нея.
Казах „Господа, има едно момиче в този град, чието име няма да спомена, за да не я компрометирам. Нека ви я опиша, господа.“
И я описах. Ако мога така да кажа, последните два часа така ме бяха наточили като острие на силово поле, че описанието на Флора се оказа вид поезия, която изглежда произлизаше от някой извор на мъжествена сила дълбоко в подсъзнанието ми.
И те седяха замръзнали, почти като че ме слушаха, и дори рядко ме прекъсваха. Хората под влиянието на космолина имат известна учтивост. Те не говорят, когато някой друг говори. Затова говорят един след друг.
От време на време, разбира се, спирах за малко, защото остротата на обсъжданата материя ме караше да искам да се помотая и тогава някой от тях можеше да вметне няколко думи преди да се стегна отново и да продължа.
„Пикник от шампанско и болки и хапки от вековната кутия“
„Около него и/или пясъчни качки“
„Нападение и чушка лизна леопарда“
Аз ги заглушавах и продължавах нататък. „Тази млада дама, господа“, казах, „има апартамент устроен със слаба гравитация. Сега може да попитате каква е ползата от слабата гравитация? Имам намерение да ви кажа, господа, защото ако никога не сте имали възможност да прекарате спокойна вечер с примадона от Порт Марс насаме, не можете да си представите…“
Но аз се опитах да направя излишно да си представят — по начина, по който им го разказах, те бяха там. Щяха да си спомнят всичко това по-късно, но се силно се съмнявах, че някой от двамата невинни ще има нещо против. По-вероятно биха ме потърсили да ме питат за телефонен номер.
Продължих така, с нежни, внимателни детайли и една сърдечна тъга в гласа си, докато високоговорителят не съобщи пристигането на „Спейс Ийтър“.
Това беше. Казах на висок глас „Станете, господа“.
Те станаха едновременно, обърнаха се към вратата, и тръгнаха да излизат. А когато Феручи се изравни с мен, го потупах по рамото и казах „Не ти, проклета гнидо“, и магнитната спирала се омота два пъти около него преди да може да си поеме дъх.
Феручи се бори като демон. Не беше под влиянието на космолина. Намериха променен космолин в оцветени като плътта торбички, прикрепени към вътрешната страна на бедрата му, с косъмчета прикрепени към тях по обичайния начин. Всъщност не се виждаха изобщо; можеше само да ги почувстваш, и дори тогава трябваш нож, за да си сигурен.
После, Рог Кринтън, смеещ се и полуоткачил от успокоение, ме хвана за ревера в смъртоносна прегръдка. „Как го направи? Какво го издаде?“
Казах, опитвайки се да са освободя, „Един от тях се преструваше. Бях сигурен в това. Така че им казах, че…“ станах по-внимателен. Нищо от подробностите на скитническия живот, нали знаете. „… ъ, неприлични истории, значи, и двама от тях изобщо не реагираха, така че те бяха под въздействие. Но дишането на Феручи се учести и капчици пот се появиха на челото му. Направих доста драматично представление и той реагира, така че той не беше взел космолин. И когато те станаха аз бях сигурен кой е моят човек и го спрях. Сега ще ме пуснете ли да си вървя?“
Той ме пусна и почти паднах назад.
Трябваше да тръгвам. Краката ми маршируваха по земята без никакви инструкции от мен, но се върнах.
„Хей, Рог“, казах, „би ли ми разписал един чек за хиляда кредита без то да отива в записите — за услуги, направени на Службата?“
Тогава разбрах, че е полу-луд от успокоение и много временно благодарен, защото каза „Разбира се, Макс, разбира се. Десет хиляди кредита, ако искаш.“
„Искам“, казах. „Искам, искам“.
Той попълни официален чек на Службата за десетте хиляди кредита, добър като пари в брой в половината галактика. Той действително се усмихваше като ми го подаваше и можете да се басирате, че и аз се усмихвах.
Как възнамеряваше да го отчете си беше негова работа. Въпросът беше, че аз не трябваше да се отчитам пред Хилда.
Стоях в будката, за последен път, търсейки Флора. Не бих позволил нещата да продължат без да съм я посетил. Допълнителният половин час само й беше дал време да си намери някой друг, ако вече не беше си го намерила.
Накарай я да отговори. Накарай я да отговори. Накарай я да…
Тя отговори, но беше в официални дрехи. Излизаше и очевидно я бях хванал в последната минута.
„Излизам“ оповести тя. „Някои мъже могат да бъдат прилични. И не искам те виждам никога повече. Не искам очите ми да попадат на теб. Ще ми направиш голяма услуга, мистър Едикойси, ако оставиш на мира сигналния ми код и никога повече не го омърсяваш с…“
Не казвах нищо. Просто стоях и сдържах дъха си и също държах чека, така че да може да го види. Просто стоях. Просто държах.
Сигурно, при думата „омърсяваш“ беше се приближила за по-хубав поглед. Не беше много образована, но можеше да прочете „десет хиляди кредита“ по-бързо от всеки завършващ колежанин в Слънчевата система.
Тя каза „Макс! За мен?“
„Всичките за теб, бебчо“, казах. „Казах ти, че имам малко работа да свърша. Исках да те изненадам.“
„О, Макс, толкова е мило. Няма значение. Аз се шегувах. Сега можеш да дойдеш при мен.“ Съблече палтото си, което при Флора е много интересно действие за наблюдение.
„А срещата ти?“
„Казах ти, че се шегувах“. Пусна внимателно палтото си на пода и си поигра с една брошка, която изглежда държеше дрехата й.
„Идвам“, казах неясно.
„С всеки от тези кредити“ каза тя закачливо.
„С всеки от тях“, казах.
Прекъснах връзката, излязох от кабинката, и сега вече наистина бях втрещен.
Чух някой да извиква името ми.
„Макс! Макс!“ Някой тичаше към мен. „Рог Кринтън каза, че ще те намеря тук. Мама е добре все пак, а аз получих специален билет за «Спейс Ийтър», а какви са тези десет хиляди кредита?“
Не се обърнах. Казах „Здравей, Хилда.“
Стоях като вкаменен.
После се обърнах и направих най-трудното нещо, което някога съм успял да направя в проклетия си, не ставащ за нищо живот.
Усмихнах се.
Информация за текста
© 1957 Айзък Азимов
Isaac Asimov
I’m in Marsport Without Hilda, 1957
Източник: http://sfbg.us
