началниците му са придобили навика да го поздравяват необяснимо защо начумерени. За повишение и дума не можеше да става, макар Вандевантер да споменаваше името на вуйчо си при всеки удобен случай.
Той дойде при мен, както би направил всеки млад човек, изпаднал в затруднено положение. Търсеше утеха и разбиране от един много живял и патил човек. Не знам какво искаш да кажеш, драги, като ме питаш дали познавам някого, когото бих му препоръчал. Моля те, не ме разсейвай с незначителни забележки.
— Чичо Джордж — Oбърна се той към мен, — струва ми се, че съм в затруднение. (Той винаги се обръщаше към мен с „чичо Джордж“, респектиран от достойнството и очарователното благородство, които ми придават добре поддържаните и побелели къдрици, за разлика от твоите кой знае от кога неподстригвани и раздърпани бакенбарди.)
— Чичо Джордж — поде той, — съществува някаква непонятна неохота да ме повишат. Оставам си детектив „заек“, направо нула категория. Канцеларията ми е точно в средата на коридора, а ключът ми от тоалетната заяжда. Аз самият нямам нищо против това, нали разбираш, но скъпата ми Минерва с непринудената си прямота предположи, че съм се провалил. Мъничкото й сърчице направо ще се пръсне от подобна мисъл. „Не искам да се омъжа за неудачник“, казва тя, а устничките й се цупят. „Хората ще ми се смеят“.
— Има ли някакво основание за тревогата ти, момчето ми? — попитах аз.
— Никакво. Направо пълна мистерия. Признавам, че не съм разрешил нито един случай, но не смятам, че това е проблемът. От никого не може да се очаква да разреши всички случаи, нали?
— А другите детективи, разрешили ли са поне няколко случая? — продължавах разпита.
— Правят го от време на време, но начинът, по който го постигат, ме шокира до дъното на душата ми. Те притежават едно противно чувство на недоверие, един ужасен скептицизъм, един грозен начин да се втренчват в обвиняемия и да му казват най-презрително: „Аха!“ или „Така значи, а?“. Това действа унизително! Това просто не е по американски!
— Възможно ли е обвиняемите понякога да лъжат и по този начин да пораждат скептицизъм у следователите?
Вандевантер се замисли над думите ми за момент.
— Ами допускам, че би могло. Каква ужасна мисъл!
— Е, нека помисля по проблема ти — завърших аз.
Същата вечер повиках Азазел, двусантиметровото дяволче, което ми бе помогнало при един-два случая благодарение на мистериозната си сила. Не знам дали съм ти споменавал някога за него, но… О, казвал ли съм ти?
Та той цъфна на мъничката поставка от слонова кост на бюрото ми, върху която понякога кадя тамян и напявам старовековни заклинания — подробностите обаче са тайна.
Когато се появи, бе облечен в дълга, влачеща се дреха. Или поне ми изглеждаше такава в сравнение с двата сантиметра обща височина от основата на опашката до върха на рогцата му. Едната му ръка бе издигната високо и той говореше с обичайния си писклив глас. Опашчицата се мяташе насам-натам.
Ясно, че беше насред нещо. Той е едно създание, което вечно е заето с маловажни подробности, Никога не мога да го извикам, когато е в момент на спокойна почивка. Винаги има някаква своя дребна грижа и се разбеснява, че съм го прекъснал.
В случая обаче, веднага щом ме позна, свали ръката си и се усмихна. Поне си мисля, че се усмихна, защото е трудно да се различат чертите на лицето му. Веднъж, когато използвах лупа, за да го разгледам, той, необяснимо защо, взе че се обиди.
— Няма значение, че си ти — каза Азазел. — Тази промяна е добре дошла. Речта ми е готова и съм сигурен в успеха си.
— Успех в какво, о, Могъщи? Макар, че успехът ти във всяко начинание е в кърпа вързан. (Той обича бомбастични фрази от този род и в това отношение странно прилича на теб, драги).
— Кандидатирам се за политически пост — похвали ми се доволно. — Надявам се да бъда избран за ловец на гроди.
— Мога ли най-смирено да те помоля да разсееш невежеството ми, като ме информираш какви са тези гроди?
— Гродите са малки домашни животни, които моите хора много обичат да опитомяват в къщите си. Някои от тези животинки обаче нямат паспорт и се шляят безстопанствени. От ловеца на гроди се очаква да ги събира. Те са дяволски хитри малки създания, твърдо решени да не се подчиняват. Затова с тази задача трябва да се заеме някой страхотно интелигентен. Намират се хора, които презрително предсказват: „Азазел не може да бъде избран за ловец на гроди“. Но аз смятам да им покажа какво мога. А сега, какво да сторя за теб?
Обясних му ситуацията и Азазел остана доста изненадан.
— Да не искаш да кажеш, че в твоя нещастен свят не е възможно да се познава, че някой прави изявления, които не съвпадат с очевидната истина?
— Ами, имаме едно устройство, наречено „детектор на лъжата“ — отвърнах аз. — Той отчита кръвното налягане, електропроводимостта на кожата и т.н. Може да регистрира лъжите, макар че улавя и нервността и напрежението и също ги определя като лъжи.
— Естествено. Затова пък жлезите на всички биологични видове, достатъчно интелигентни, за да изкривяват съзнателно истината, имат и една едва доловима функция, по която може да се съди какво говорят. Нима това е нещо, непознато за вас?
Отбягвах отговора на този въпрос и държах на своето.
— Има ли някакъв начин да надариш детектива от нулева категория Робинсън с умението да улавя функциите на тези жлези?
— Без помощта на някоя от вашите недодялани машини? Имаш предвид само посредством функционирането на собствения му мозък?
— Да.
— Не осъзнаваш ли, че ме молиш да се заема с ума на човек от твоята планета — наистина голям, но безкрайно несъвършен?
— Разбирам.
— Добре, ще се опитам. Ще трябва да ме заведеш при него или да го доведеш при мен. но така или иначе се налага да го изследвам.
— Дадено.
Речено-сторено.
Може би седмица по-късно Вандевантер дойде при мен, а по аристократичното му лице се четеше загриженост.
— Чичо Джордж — започна той, — случи се нещо крайно необичайно. Разпитвах един млад човек, замесен в обир на магазин за спиртни напитки. Разказваше ми с най-трогателни подробности, че просто си минавал покрай магазина, потънал в мисли за бедната си майчица. Тя страдала от жестоко главоболие, което я налегнало след като изпила половин бутилка джин. Той влязъл в магазина да попита дали е благоразумно да пие джин толкова скоро, след като е изкъркала преди това същото количество ром. Собственикът, поради неизвестни нему причини, тикнал в ръцете му пистолет и започнал да тъпче съдържанието на касата в джобовете на младия човек, а той, изненадан и объркан, не знаел как по-учтиво да откаже. Точно в този момент в магазина влязъл един полицай. Младежът обяснил, че вероятно собственикът е пожелал да компенсира страданията на бедната му майчица, като й изпрати пари. Та той ми разказваше всичко това, когато най-внезапно ми щукна, че… ъ-ъ… той лъже.
— Така ли?
— Ами да. Това е най-странното нещо, което ми се е случвало някога. — Гласът на Вандевантер се сниши до шепот. — По някакъв начин знаех, че пистолетът е бил в ръцете на младежа още когато е влязъл в магазина, и още, че майка му не е имала никакво главоболие. Можеш ли да си представиш някой да лъже така безсрамно за собствената си майка?
Задълбоченото проучване на случая доказа безпогрешния инстинкт на Вандевантер във всяко едно отношение. Младежът наистина разказваше лъжи по адрес на майка си.
От този момент нататък способността на Вандевантер да се оправя с различни случаи нарастваше
