— А какво ще спечелиш ти от това? — запита той с подозрение.
— Стоплящото сърцето ми чувство, че съм помогнал на един приятел да се отърве от ужасния си живот.
Менандър размисли върху думите ми и решително поклати глава.
— Това не е достатъчно.
— Разбира се, ако искаш да ми предложиш някоя малка сума…
— Не, не. Не съм си и помислял да те оскърбявам по този начин. Да предложа пари на приятел? Да придам парична стойност на приятелството? Как можеш да си помислиш такова нещо за мен, Джордж? Исках да кажа, че премахването на моя телеклуцизъм не е достатъчно. Трябва да направиш нещо повече.
— Какво повече бих могъл да направя?
— Помисли си! Аз нося отговорност за неприятности, сполетели може би милиони невинни хора — от прости неудобства до катастрофи. Дори и да не нося повече лош късмет на никого, злото, което съм причинил досега — макар и никога да не е било нарочно или в резултат на моя грешка, — е повече, отколкото мога да понеса. Трябва да притежавам нещо, което да изличи всичкото зло, сторено досега.
— Какво например?
— Трябва да съм в състояние да спася човечеството.
— Да спасиш човечеството?
— Какво друго би могло да балансира неизмеримите поразии, които съм направил? Джордж, настоявам. Ако ме избавиш от проклятието, замени го със способността да спася човечеството по време на някаква голяма криза.
— Не съм сигурен, че бих могъл.
— Опитай, Джордж. Не се плаши от това. Ако ще вършиш нещо, върши го добросъвестно, както винаги казвам аз. Помисли за човечеството, стари приятелю.
— Почакай за момент — прекъснах го аз разтревожен, ти стоварваш цялата тази тежест върху плещите ми.
— Разбира се, Джордж — сърдечно каза Менандър. — На широките ти плещи! На добрите ти плещи! Създадени да носят тежести! Иди си у дома, Джордж, и се погрижи да махнеш това проклятие от мен. Благодарното човечество би те обсипало с благословии, само че, разбира се, хората никога няма да узнаят за това, защото аз няма да кажа на никого. Разчитай на мен, добрите ти дела ня — ма да бъдат изложени на показ и с това посрамени.
Има нещо прекрасно в безкористното приятелство, несравнимо с нищо друго на света. За да се захвана с мисията, си тръгнах толкова бързо, че пропуснах да платя моята половина от сметката за вечерята. За щастие Менандър не забеляза това докато не напуснах ресторанта.
Имах някои проблеми при влизането във връзка с Азазел и когато тя се осъществи, той съвсем не изглеждаше зарадван. Двусантиметровото му телце бе обгърнато от розово сияние и с писукащия си гласец попита:
— Не ти ли е идвало на ум, че понякога си вземам душ?
От него леко лъхаше на амоняк.
Аз заговорих смирено:
— Това е доста важна извънредна ситуация, о, Велики дяволе, за когото думите са недостатъчни.
— Добре тогава, разкажи ми, но кратичко.
— Ама, разбира се! — отговорих аз, като изложих въпроса с възхитителна добросъвестност.
— Хъ-ъ-м — промърмори Азазел. — За пръв път ми поставяш интересен проблем.
— Така ли? Искаш да кажеш, че наистина съществува такова нещо като телеклуцизъм?
— О, разбира се. Квантовата механика напълно изяснява въпроса, че свойствата на вселената зависят до известна степен от наблюдателя. Както вселената влияе на наблюдателя, така наблюдателят влияе на вселената. Някои наблюдатели влияят на вселената неблагоприятно по отношение на други наблюдатели. Следователно един наблюдател би могъл да ускори превръщането на някоя звезда в супернова, а това би ядосало други наблюдатели, на които може да им се стори, че са неблагоприятно близо до тази звезда в дадения момент.
— Ясно. А можеш ли да помогнеш на моя приятел Менандър и да премахнеш този негов квантово наблюдателски ефект?
— О, разбира се! Няма нищо по-лесно. Ще ми отнеме десетина секунди и след това мога да се върна под душа и към обреда ласкорати, в който ще се включа с две неописуемо прелестни самини.
— Чакай! Чакай! Това не е достатъчно.
— Не ставай смешен! Две самини са напълно достатъчни. Само един развратник би пожелал три.
— Искам да кажа, че премахването на телеклуцизма не е достатъчно. Менандър освен това иска да разполага с възможности да спаси човечеството.
В този миг си помислих, че Азазел изпитва желание да забрави нашето дългогодишно приятелство и всичко, което бях направил за него, като му поставих интересни проблеми, изострящи ума и магическите му способности. Не разбирах всичко, което ми говореше, тъй като повечето думи бяха на неговия собствен език, но приличаше твърде много на звука, когато триони престъргват ръждясали пирони.
Накрая, след като се охлади до светлочервено, той каза:
— И как да сторя това?
— Има ли нещо непосилно за Апостола на невероятното?
— Бас държа!… Но нека да видим! — Той се позамисли и гневно избухна. — Но кой в тая вселена иска да спасява човечеството? Каква е ползата от това? Вие вмирисвате целия район. Чакай, чакай, мисля, че все пак може да се направи нещо.
Това му отне не десет секунди, а половин час — твърде неприятен половин час, в който Азазел ту пъшкаше, ту спираше и се чудеше дали самините ще го чакат.
Най-сетне свърши и това, разбира се, означаваше, че ще трябва да проверя какво е въздействието върху Менандър Блок.
При следващата ми среща с Менандър му казах:
— Ти си изцелен.
Той ме изгледа враждебно.
— Знаеш ли, че ме завлече със сметката за вечеря оня ден?
— Това е безспорно незначителен факт в сравнение с другия, че си излекуван.
— Не се чувствам излекуван.
— Хайде да се повозим заедно. Ти седни зад волана.
— Вече като че ли се заоблачава. Голямо излекуване!
— Карай! Нищо не губим.
Той изкара колата си от гаража. Един мъж, който в момента вървеше от другата страна на улицата, не се препъна в препълнената кофа за смет.
Менандър потегли. Светофарът не светна червено, когато го наближихме, а две коли, които се занесоха една срещу друга на пресечката, се разминаха успешно на прилично разстояние.
Когато стигнахме моста, облаците се бяха разнесли и ярко слънце грейна над колата. Но не и в очите му.
Когато накрая се прибрахме у тях, той се разрида без да се срамува от сълзите си и аз паркирах колата вместо него. Леко я одрасках, но не аз бях излекуваният от телеклуцизъм. При това можеше да бъде и по- зле. Бих могъл да одраскам собствената си кола.
През следващите няколко дни той ме търсеше непрекъснато. В края на краищата аз бях единственият, който можеше да разбере станалото чудо.
Той ми разправяше:
— Ставам да танцувам и нито една двойка не се препъва, не пада и не си чупи ключици. Мога да танцувам като пеперуда, откъснат от абсолютно всичко, без на моята партньорка да й прилошее, въпреки че беше яла твърде неразумно.
Или дори:
— Посетих един приятел в болницата, нещо, за което преди не можех и да мечтая, и в нито една от
