шест крайника: два крака, две ръце и две крила? Имат ли скелет? Имат. Да не би да са насекоми или нещо друго? Попитах майка да ми обясни тази работа, а тя ми каза да си затварям устата. Ето защо още тогава се замислих за много неща от този род.
— Но, Балдур — опитах се да възразя, — ти не можеш да приемаш изображенията на ангелите буквално. Крилата им са символични. Те просто намекват за скоростта, с която ангелите могат да се преместват от едно място на друго.
— О, така ли? — рече — Балдур. — Само попитай някой от онези библиопоклонници дали ангелите имат крила. Те са дълбоко убедени, че имат. Прекалено са тъпи, за да разберат тая работа с шестте крайника. Всичко това е една тъпотия. Освен това има и нещо друго за тези ангели, което ме измъчва. Предполага се, че летят. Защо тогава аз да не мога да летя? Това не е справедливо! — Долната му устна се издаде напред. Лицето му се нацупи като на малко дете пред разплакване. Нежното ми сърце се размекна и потърсих някакъв начин да го утеша.
— В това ли била работата, Балдур? Когато умреш и отидеш на небето, ще се сдобиеш с крила и ореол, че и арфа отгоре на всичко. Тогава ще можеш да летиш.
— Вярваш ли в тези измишльотини?
— Е, не съвсем, но е утешително човек да вярва в нещо. Защо не опиташ?
— Нямам подобни намерения, тъй като това не е научно. През целия си живот съм искал да летя — аз самият, без чужда помощ, и само с ръцете си. Все си мисля, че трябва да съществува някакъв научен начин да мога да летя тук, на Земята.
Тъй като все още държах да го успокоя, казах нещо доста непредпазливо:
— Сигурен съм, че има такъв начин.
Очевидно въздействието на няколкото питиета, с които бях нарушил статута си на въздържател, бе причината за това изхвърляне.
Той ме фиксираше много строго с леко налетите си с кръв очи.
— Будалкаш ли ме? Или се подиграваш с едно невинно детско желание?
— Не, не! — отвърнах аз енергично и изведнъж осъзнах, че и той бе прекалил с около дузина питиета. Забелязах как десният му юмрук се свива по доста неприятен начин. — Нима смяташ, че бих се подигравал с една чиста детска мечта? Или пък с фикс идеята на един възрастен? Просто познавам един… учен, който вероятно знае някакъв начин.
Все още изглеждаше войнствено настроен.
— Питай го — нареди ми той — и ме уведоми какво е казал. Не обичам хората, които ми се подиграват. Не съм такъв тип. Аз не ти се подигравам, нали? Не го правя на въпрос, че никога не плащаш сметките, нали?
Нагазвахме в опасни води. Побързах да го уверя:
— Ще се консултирам с моя приятел. Не се тревожи. Аз ще се заема с работата.
Общо взето, смятах, че съм постъпил добре. Не исках да си прережа клона, благодарение на който получавах безплатни питиета, а още по-малко желаех да се превърна в мишена за гнева на Балдур. Той не вярваше в библейските поучения за Бог, който обича своите врагове и ги благославя за това, че го хулят, и прави добро на онези, които го мразят. Балдур твърдо вярваше в юмручното право.
Ето защо се посъветвах с моя извънземен приятел Азазел. Казвал ли съм ти някога, че имам… Казвал съм ти, значи? Е, добре, посъветвах се с него.
Както винаги, когато го викам, Азазел бе в ужасно настроение. Държеше опашката си под необичаен ъгъл и когато го попитах за причината, той избухна в остри, дори яростни коментари по адрес на потеклото ми — въпрос, по който той едва ли би могъл да знае нещо.
Допуснах, че случайно е бил настъпен. Той е много мъничък — височината на тялото му от основата на опашката до върха на главата му е два сантиметра. Подозирам, че дори и сред себеподобните си Азазел е далеч под средния ръст. В конкретния случай със сигурност бе попаднал под нечии крака и унижението, че не е бил забелязан, бе го вбесило.
За да го успокоя, започнах мазно:
— Ако можеше да летиш, о, Могъщи, на който цялата вселена отдава почит, в тебе нямаше да се препъват децата на дръвниците.
Това доста повдигна духа му. Той продължи да си мърмори последната фраза под нос, като че ли се опитваше да я наизусти, за да я използва при някой удобен случай в бъдеще.
— Аз мога да летя, о, противна маса ненужна плът! — изписка с фалцет той. — И сигурно щях да летя, ако си бях направил труда да забележа присъствието на онзи нисш индивид, който с присъщата си недодяланост връхлетя върху мен. Но, така или иначе, защо ме викаш и какво искаш? — Тези думи той изрече почти с ръмжене, макар че при голямата височина на гласа му приличаше повече на бръмчене.
— Макар че ти можеш да летиш, Велики господарю — продължих все така ласкателно, — има хора от моя свят, които не могат.
— В твоя свят няма хора, които могат да летят. Те са толкова огромни, подути и тромави, колкото сто шалидракона. Ако разбираш нещо от аеродинамика, нищожно насекомо такова, щеше да знаеш…
— Прекланям се пред изключителните ти знания, най-мъдър сред мъдреците, но ми мина през ума, че можеш да се справиш с принципите на антигравитацията.
— Антигравитацията ли? Знаеш ли как…
— О, ти, който имаш колосален ум, ще ми позволиш ли да ти припомня, че си го правил и преди? — продължих да упорствам аз.
— Това, доколкото си спомням, бе само частично лечение — изтъкна Азазел. — То едва помогна на твоя човек да се движи по повърхността на купчините замръзнала вода, която имате във вашия ужасен свят. Сега, както схващам, ме молиш за нещо много по-необикновено.
— Да, имам един приятел, който би желал да лети.
— Твоите приятели са все много особени. — Азазел приседна върху опашката си, както често правеше, когато искаше да помисли, но, разбира се, подскочи мигом с пронизителен писък от болка, защото бе забравил за контузията на израстъка си.
Подухах малко на опашчицата му. Това, изглежда, му помогна и го облекчи. Вече омилостивен, той каза:
— Ще са необходими механично антигравитационно устройство, което, естествено, мога да ти доставя, както и пълноценното участие на автономната нервна система на твоя приятел, ако допуснем, че има такава.
— Мисля, че има — вметнах аз. — Но как ще се осъществи взаимодействието между тях?
Азазел се поколеба:
— Предполагам, че той трябва да повярва, че може да лети.
Два дни по-късно посетих Балдур в скромния му апартамент.
— Ето — казах аз и му подадох устройството.
Не беше нещо внушително. Имаше форма и размер на орех и ако човек го допреше до ухото си можеше да чуе слабо бръмчене. Не мога да кажа от какъв вид бе захранването, но Азазел ме увери, че няма да се изтощи.
Освен това той ме предупреди изрично, че приспособлението трябва да бъде в контакт с кожата на летящия, затова го закачих на малка верижка и се получи нещо като медальон.
— Ето, заповядай — казах още веднъж, а Балдур се отдръпна подозрително. — Сложи го на врата си и го носи под ризата. А ако носиш фланелка, под нея.
— Какво е това, Джордж?
— Антигравитационно устройство, Балдур. Последна мода. Супернаучно и изключително секретно. Не трябва да казваш никому за него.
Той протегна колебливо ръка.
— Сигурен ли си? Твоят приятел ли ти го даде?
Уверих го с кимване на глава.
— Сложи си го.
Все още нерешителен, той го надяна през главата си. След малко насърчение от моя страна се престраши, разкопча си ризата и го пусна под фланелката. После пак грижливо се закопча.
