— И сега какво?
— Ами сега размахай ръце и ще полетиш.
Така и направи, но не стана нищо. Веждите над малките му очички се смръщиха.
— Подиграваш ли ми се?
— Не, но трябва да повярваш, че ще полетиш. Гледал ли си какво направи Питър Пан от филма на Уолт Дисни? Повтаряй си: „Мога да летя, мога да летя, мога да летя“,
— Да, ама там се пръскаха с някакъв прах.
— Вярно, но това не е научно, а устройството на врата ти е научно. Повтаряй си, че можеш да летиш.
Балдур ме удостои с дълъг, мрачен поглед и трябва да призная, че макар да съм храбър като лъв, малко се разтревожих.
— Трябва ти малко време, Балдур. Ще се научиш да летиш.
Той все още се звереше страховито срещу ми, но размаха енергично ръце и заповтаря: „Мога да летя. Мога да летя.“ Нищо не се случи.
— Подскочи! — подканих го аз. — Дай малък начален тласък. — Изпаднах в нервна паника и се чудех дали Азазел е знаел какво прави.
Като продължаваше да гледа все така заплашително и да размахва ръце, Балдур подскочи. Той се издигна във въздуха на около трийсет сантиметра, остана така докато успях да преброя до три и после бавно се спусна.
— Хей! — рече той красноречиво.
— Хей! — отвърнах аз силно изненадан.
— Аз като че ли полетях.
— При това много грациозно — потвърдих ласкателно.
— Аха. Хей, ама аз мога да летя! Я да опитам пак!
Така и направи, а косата му остави отчетливо мазно петно там, където главата му удари тавана. Той се спусна, като разтъркваше черепа си.
— Можеш да се издигаш само на около метър и двайсет, нали разбираш? — предупредих го аз.
— Тук вътре, но нека да излезем навън.
— Луд ли си? Нали не искаш хората да узнаят, че можеш да летиш? Ще ти отнемат антигравитационното устройство, за да могат учените да го изследват. Никога повече няма да можеш да летиш. Моят приятел е единственият, който знае за него. Пази се в пълна тайна.
— Какво ще правя тогава?
— Наслаждавай се на летенето из стаята.
— Не е много.
— Така ли? А можеше ли изобщо да летиш преди пет минути?
Както винаги, всемогъщата ми логика се оказа убедителна.
Трябва да призная, че докато го наблюдавах да се носи леко и грациозно сред не дотам благоуханния въздух на малката му дневна, изпитах определено желание и аз да се опитам да летя. Не бях сигурен обаче дали ще му се откъсне от сърцето да ми заеме антигравитационното устройство, но, което бе по-важно — силно се съмнявах, че то изобщо ще действа върху мене.
Азазел упорито отказва да направи каквото и да било лично за мен поради, както той го нарича, етични съображения. Даровете, изтъква той по идиотския си начин, са предназначени само за другите. Така и не можах да убедя никой от облагодетелстваните да ме възнагради богато и както подобава.
Най-после Балдур се приземи върху един стол и каза самодоволно:
— И ти твърдиш, че мога да летя само защото вярвам в това?
— Точно така. Това е полет на фантазията.
Много хубаво се изразих, но Балдур е глух за всякакви остроумия. Затова коментарът му бе съвсем прозаичен:
— Виж какво, Джордж, много по-добре е да вярваш в науката, отколкото в небесата и всички тези щуротии за крилатите ангели.
— Несъмнено — рекох аз и минах на по-практична тема. — Ще прекъснем ли, за да вечеряме някъде, а после да му ударим по няколко питиета?
— Дадено — съгласи се той и ние прекарахме една чудесна вечер.
И все пак нещата някак не вървяха. Определена меланхолия като с покров обви Балдур. Той изостави старите си пиянски свърталища и потърси нови.
Аз нямах нищо против. Новите места бяха на крачка от старите и предлагаха чудесно сухо мартини. Все пак бях любопитен да узная причината.
— Не мога да споря повече с тези дръвници — призна мрачно Балдур. — Изгарям от желание да им кажа, че мога да летя като ангел. Но ще ме боготворят ли? Ще повярват ли въобще? Те вярват на всички тези глупости за говорещи змии и жени, превърнали се в сол. Това са само детски приказки и нищо повече. Но на мен не биха повярвали. За нищо на света. Затова просто трябва да стоя далеч от тях. Дори в Библията пише: „Не стой в компанията на мижитурки! Не сядай там, където е седял презреният“.
От време на време избухваше и се оплакваше:
— Не мога да летя само в апартамента. Няма място. Не мога да усетя летенето. Трябва да го направя на открито. Трябва да се издигна в небето и да се спусна оттам.
— Ще те видят.
— Мога да го направя през нощта.
— Тогава ще се блъснеш в някоя планина и ще се убиеш.
— Не и ако се издигна достатъчно високо.
— И какво ще видиш през нощта? Със същия успех можеш да си кръжиш из стаята.
— Ще намеря някое место, където няма хора.
— Нима са останали такива места в наше време? — не отстъпвах аз.
Благодарение на неопровержимата си логика аз винаги побеждавах в тези спорове. Той обаче ставаше все по-нещастен, докато най-накрая изчезна в продължение на няколко дни. Не си беше у дома. От таксиметровия гараж, в който работеше, ми казаха, че си е взел двуседмичния платен отпуск, който му се полага, но, уви, не знаеха къде може да е отишъл. Не ми беше много криво, че се лишавам от гостоприемството му, но се тревожех какво ли прави сам, като имах предвид манията за летене, която го бе обхванала.
Най-после, когато се върна и ми се обади по телефона, разбрах какво е станало. Едва го познах — толкова съкрушен звучеше гласът му. Естествено, щом ми обясни, че се нуждае адски много от мен, веднага го посетих.
Балдур седеше обезсърчен и съвсем паднал духом.
— Джордж — поде той, — по-добре никога да не го бях правил.
— Какво имаш предвид?
Думите просто се изляха от устата му;
— Помниш ли като ти казах, че искам да намеря място, където няма хора?
— Помня.
— Е, хрумна ми една идея. Взех си малко отпуска, когато прогнозата за времето обещаваше няколко хубави, слънчеви дни, и наех самолет. Отидох на едно от онези летища, където можеш да наемеш срещу заплащане самолет за разходка — нещо като въздушно такси.
— Знам ги — отвърнах.
— Казах на пилота да потеглим от покрайнините и да прелетим над всички по-затънтени местенца. Обясних му, че искам да се любувам на пейзажа. Всъщност исках да се поогледам за някое наистина необитавано местенце и когато го открия, да попитам как се казва и после, през някой уикенд, да отида там и да летя така, както цял живот съм мечтал.
— Балдур — прекъснах разказа му, — не можеш да познаеш какво е мястото от такава височина. Отгоре може да ти се струва съвсем необитаемо, а когато слезеш долу, ще установиш, че е пълно с хора.
— Каква е ползата да ми казваш това сега? — горчиво каза той. Помълча, поклати тъжно глава и продължи. — Летях с един от тези наистина старомодни самолети — с открита кабина за пилота отпред и
