безшумно. Очите и носът й реагираха едновременно на подноса, който бе донесъл.
— Закуска? — запита тя.
— Ако желаете.
Не би посмяла да откаже, така че се насили да се надигне бавно, да седне и да поеме подноса: яйца на очи, препечени филийки с масло, кафе.
— Донесох захарта и сметаната отделно — каза Тони. — С времето се надявам да науча какви са предпочитанията ви за това или за други неща.
Тя бе застинала в очакване.
Тони, застанал изправен и гъвкав като метален линеал, запита след миг:
— Бихте ли искали да се храните насаме?
— Да… Искам да кажа, ако нямате нищо против.
— Ще ви трябва ли помощ после при обличането?
— О, господи, не! — тя се вкопчи обезумяла в чаршафа, от бурната й реакция чашата с кафе се наклони застрашително и за малко не се разля. Клер остана така неподвижна, настръхнала, но веднага щом вратата се затвори след него, се свлече без сили върху възглавницата.
Успя да се справи някак си със закуската… Та той е само една машина и ако можеше това да е по-явно, отколкото си личеше при него, нямаше да е така страшно. Или ако поне изражението на лицето му се променяше, а то оставаше неизменно едно и също, като закован фирмен знак. Невъзможно бе да се разбере какво става зад тези тъмни очи и под тази мека, мургава, така изкусно наподобяваща човешката кожа тъкан. Когато остави празната чаша върху подноса, миг-два се разнасяше тракане като от кастанети — в отговор на танца на ръцете й.
Едва после тя осъзна, че бе забравила да сложи захар и сметана в кафето, а толкова го мразеше чисто.
След като се облече, Клер се упъти решително от спалнята направо към кухнята. В края на краищата това си беше нейният дом и не че беше дребнава, но обичаше кухнята й да бъде чиста. Ще види той сега, само да огледа наоколо…
Но когато влезе, тя се озова в кухня, която би трябвало да е току-що оборудвана.
Клер се спря стъписана, след миг се обърна да излезе и за малко не връхлетя върху Тони. От ужас жената проплака.
— Може ли да ви помогна? — запита той.
— Тони — този път тя изля на воля гнева си, за да сложи поне малко в ред паникьосаното си съзнание, — ти трябва да издаваш някакъв шум, когато се движиш. Не мога всеки миг да очаквам да се сблъскам с тебе… Не си ли използвал тази кухня?
— Използвах я, госпожо Белмон.
— Не ми изглежда така.
— Аз я почистих след това. Не се ли прави така?
Клер застина от учудване с широко отворени очи. Какво може човек да отговори на такъв въпрос? Тя отвори капака на фурната, където стояха тенджерите, прокара бегъл, невиждащ поглед по бляскавата метална повърхност вътре и каза с треперещ глас:
— Много добре. Доста добре.
Ако в този момент лицето му бе засияло, ако се бе усмихнал, ако поне ъгълчетата на устните му бяха трепнали, тя знаеше, че би могла да свикне с него. Но той си остана все същият английски лорд, който вежливо каза:
— Благодаря, госпожо Белмон. Бихте ли дошли в дневната?
Тя го последва и се изуми от видяното:
— Да не си излъскал мебелите?
— Доволна ли сте, госпожо Белмон?
— Но кога? Вчера не си работил тук.
— Миналата нощ, разбира се.
— Цяла нощ си държал включено осветлението?
— О, не. Не се налага да го правя. Аз имам вграден ултравиолетов източник. Аз мога да виждам в тъмното. И, разбира се, не се нуждая от сън.
Но много се нуждаеше от похвала. Тя го разбра още тогава. Роботът трябваше да знае, че Клер е доволна от работата му. Но тя не можеше да се насили, за да го зарадва.
Успя само да процеди с кисела гримаса:
— Твоето поколение роботи ще остави обикновените домашни прислужници без работа.
— В света има много по-важни занимания за тях, след като се освободят от черната работа. В крайна сметка, госпожо Белмон, същества като мене могат да бъдат изработени. Но все още нищо не е в състояние да замени творческата продуктивност и многостранната дейност на човешкия разум, какъвто е вашият.
И макар че по лицето му това не можеше да се прочете, в гласа му прозвучаха топли нотки на благоговение и възхищение, та Клер дори се изчерви и смотолеви:
—
Тони се приближи малко и каза:
— Вие сигурно сте нещастна, за да говорите такива неща. Има ли нещо, с което да ви помогна?
Клер за малко не избухна в смях. Ситуацията наистина бе смешна до възбог. Пред нея стоеше една поразчупена по форма, била тя и човешка, електрическа прахосмукачка, машина за миене на съдове, мебелолъскачка, едно момче за всичко, което току-що бе слезнало от конвейера в завода… и сега й предлагаше услуги като утешаване и успокояване.
Но независимо от това тя изведнъж изля скръбта си бурно:
— Ако искаш да знаеш, господин Белмон не смята, че аз имам разум… И си мисля, че аз наистина нямам — не биваше да плаче пред него, усещаше някак си, че е въпрос на чест като представителка на човешка раса да устои пред нейното собствено творение.
— В последно време стана така — продължи тя. — Когато бях студентка, всичко беше наред, тогава той едва започваше. Но аз не ставам за жена на велик мъж, а той започва да се издига. Иска да съм умела стопанка и да му отворя вратите към високопоставеното общество… като Г… Г… Гладис Клафърн.
Носът й се бе зачервил, жената се извърна, за да скрие очите си.
Но Тони не гледаше нея. Очите му се рееха из стаята:
— Аз мога да ви помогна да се грижите за къщата.
— Но тя не струва нищо — избухна Клер. — А има нужда от майсторска ръка, за да придобие стил. Аз не мога да го направя. Аз мога само да я направя удобна. Не мога дори да я издокарам като тези от снимките в списанията за красив дом.
— Искате ли такава къща?
— От това да не би стане по-добре… от едното желание?
— Аз мога да помогна — очите на Тони се взираха право в нейните.
— Знаеш ли нещо за дизайн и вътрешно оформление?
— Това е сред нещата, които една добра домакиня би трябвало да знае?
— О, да.
— В такъв случай аз имам потенциал да го науча. Можете ли да ми намерите книги на тази тема?
Тогава нещо се отприщи.
Клер, стиснала шапката си, за да я запази от нахалните пориви на вятъра, бе донесла от библиотеката два дебели тома за изкуството да се подрежда дом. Тя наблюдаваше как Тони прелиства страниците на единия. За пръв път виждаше пръстите му да вършат умело нещо друго освен домашните задължения.
Не проумявам как го правят, мислеше си тя и в порив на внезапно желание тя посегна към неговата ръка, придърпа я към себе си. Тони не се възпротиви, остави ръката си за внимателен оглед.
— Забележително — каза тя. — Дори и ноктите на пръстите ти изглеждат истински.
— Това е обмислено, разбира се — после шеговито добави: — Кожата е от еластична пластмаса, а скелетът — от лека метална сплав. Тези неща забавляват ли ви?
