Перфектна служба

— О, причината не е в нея — простена тя. — Мисля, че е вътре в самата мене. Гладис е всичко, което аз искам да бъда… само като външност… А не мога да бъда.

— Вие можете да бъдете, госпожо Белмон — дълбокият гръден глас на Тони прозвуча убедително за слуха на Клер. — Вие можете да бъдете. Ние имаме още десет дена, а за десет дена къщата ще се промени неузнаваемо. Не бяхме ли запланували така?

— И как ще ми помогне този план… да се справя с нея?

— Поканете я тук. Поканете нейните приятели. Направете го вечерта преди аз… преди да си тръгна. Това ще бъде празненство по случай подновяването на дома ви.

— Тя няма да дойде.

— Ще дойде непременно. Ще дойде да се надсмее… Но няма да може.

— Наистина ли го мислиш? О, Тони, мислиш ли, че можем да го направим? — тя хвана и двете му ръце… Но после се отърси от въодушевлението си: — И каква ще е ползата? Не аз, а ти си този, който ще го направи. Не мога да се възползвам от заслугата ти.

— Няма щастливи единаци, никой не живее съвсем сам — прошепна Тони. — Хората заложиха тези знания в мене. Онова, което вие или който и да е виждате в Гладис Клафърн, не е само Гладис Клафърн. Тя се възползва от всичко, което парите и социалното й положение могат да й дадат. Тя не се пита за това. Защо вие трябва да го правите?… И погледнете на нещата ето така, госпожо Белмон: аз съм създаден, за да служа, а според мен задълженията ми се простират до разрешаването на всички нередности. Аз мога да изпълнявам заповедите скъпернически или всеотдайно. За вас го правя всеотдайно, защото вие сте от онзи тип човешки същества, за което аз съм създаден да се грижа. Вие сте добра, дружелюбна, скромна. Госпожа Клафърн, според описанията ви не е като вас и аз не бих й служил така, както на вас. Така че вие, а не аз, госпожо Белмон, сте онази, която прави всичко.

После той отдръпна ръцете си от нейните, а Клер се вгледа в безизразното му лице, от което никой не можеше нищо да разгадае… и остана учудена. Тя изведнъж се изплаши отново, но по съвсем нов начин.

Преглътна нервно и заоглежда внимателно ръцете си, които все още пулсираха от натиска на пръстите му. Не бе могла да си го представи — неговите пръсти стиснаха нейните леко, нежно точно преди да се разделят.

Не!

Неговите пръсти… Неговите пръсти…

Тя се спусна към банята и започна да търка ръцете си — сляпо, напразно.

На следващия ден малко се срамуваше от него, гледаше го изпод око, очакваше да види какво може да последва. Известно време нищо не се случи.

Тони работеше. Дори и да имаше някакви трудности при залепването на тапетите или при използването на бързосъхнещата боя, Тони работеше така, че те не се забелязваха. Ръцете му боравеха точно, пръстите му бяха ловки и сигурни.

Той работеше по цяла нощ. Тя никога не чу и звук, но всяка сутрин я очакваше ново приключение: не можеше да преброи колко неща са направени, а до вечерта намираше още и още промени… така идваше следващата нощ.

Опита се да му помогне само веднъж, но нейната човешка несръчност опропасти и този единствен опит. Той бе в съседната стая, докато тя се опитваше да окачи една картина на мястото, отбелязано с математическа точност от погледа на Тони. Имаше го малкия знак, имаше я картината, имаше го и отвращението на Клер от безделието.

Но тя бе нервна или пък стълбата бе неустойчива. Няма значение. Усети само, че пада, и извика. Стълбата обаче се сгромоляса без нея, защото Тони я пое във въздуха — много по-бързо от бързината, която могат да развият човешките мускули.

Неговите спокойни, тъмни очи не говореха нищо, а топлият му глас пророни само няколко думи:

— Ударихте ли се, госпожо Белмон?

Тя осъзна за миг, че пръстите й сигурно са се заровили в лъскавата му коса, защото за първи път разбра, че е направена от отделни кичури тънка черна коса.

Едва после изведнъж Клер усети ръцете му около раменете си, под коленете си… държаха я здраво и грижливо.

Тя се отскубна от тях и писъкът й оглуши самата нея. Прекара останалата част от деня в стаята си, а по-късно заспа, като предварително подпря един стол до дръжката на вратата към спалнята си.

Беше изпратила поканите и, както каза Тони, те бяха приети. Оставаше й само да чака последната вечер.

И тя дойде по реда си след всички останали. Къщата по нищо не приличаше на доскорошната. Клер я обходи за последен път… всяка стая бе променена. Тя самата бе облечена с такива дрехи, каквито преди едва ли би посмяла да носи… Когато човек ги облича, усеща, че в същото време се обгръща с гордост и увереност.

Изигра пред огледалото изтънчено изражение на високомерен смях и огледалото веднага й се надсмя майсторски.

Какво би казал Лари?… Това вече като че ли нямаше значение. Тя не очакваше вълнуващи дни с него, защото те си отиваха с Тони. Не е ли странно? Опита се да си възвърне разположението на духа отпреди три седмици, но не постигна нищо.

Часовникът пронизително отброи за нея точния час — с осем стремителни удара.

— Те ще са тук скоро, Тони — обърна с тя към него. — По-добре да отидеш в сутерена. Не можем да им позволим да…

Тя изведнъж се ококори от изненада, после каза тихо „Тони?“, след това силно „Тони?“ и накрая изкрещя „Тони!“

Но ръцете му вече се бяха обвили около нея, лицето му се приближи до нейното, здравата му неумолима прегръдка не я изпускаше. Гласът му достигаше до нея през мъгла от емоционален хаос: „Клер, има много неща, които не са ми дадени да разбера. Това трябва да е едно от тях. Аз си отивам утре, а не искам. Открих, че в мен има нещо много повече от едничкото желание да ти угаждам. Не е ли странно?“

Лицето му се приближи съвсем близко до нейното, устните му бяха топли, но дихание не се усещаше… защото машините не могат да дишат. Устните им почти се сляха…

Звъннаха камбанките на вратата.

Тя за миг остана без дъх, след това той вече не бе там, никъде не го виждаше, а камбанките на вратата звъннаха още веднъж. Техният неравномерен, пронизителен звук се разнесе настоятелно из къщата.

Клер сега забеляза, че пердетата на прозорците откъм фасадата бяха отворени. Допреди петнайсет минути те бяха затворени. Тя беше сигурна.

Тогава значи са видели. Непременно всички до един са видели… всичко!

Гостите влезнаха и на вид бяха толкова любезни вкупом… Но глутница като тяхната не можеше да издържи така дълго и се разнесоха викове, вой, а острите им пронизващи очи проникваха навсякъде. Те бяха видели. Иначе защо Гладис щеше да пуска в ход любимите си остри нападки и да разпитва за Лари? Тогава Клер получи подтик да им покаже отчаяно дръзкото си, пренебрежително отношение към тях.

Да, мъжът й го няма тук. Той ще се върне утре, вероятно. Не, тя не е била сама тук. Нито за един миг. Прекарала е невероятно вълнуващо. Тя им се присмиваше. Защо не? Какво можеха да направят? Лари щеше да разбере истината, ако тя изобщо достигнеше до него, историята, която те смятаха, че са видели.

Но на тях не им бе до смях.

Тя четеше това в яростните очи на Гладис Клафърн, във фалшивите искри на гласа й, в желанието й да си тръгне веднага. Когато Клер се разделяше с тях, улови нечий шепот… някои откъслечни думи…

„… никога не съм виждала нищо подобно… толкова красив…“

И разбра кое й бе помогнало да ги накара да си хапят лактите от завист. Всяка жаба да си знае гьола —