— Защото сте най-добре подготвен за тази цел.
— А знаете ли какъв е рискът?
— Зная, струва ми се.
— Аз пък ви казвам, че не знаете. Вие не сте видели онова шимпанзе. Вижте, когато казах „идиотът и корабът“, това не беше някаква спонтанна реакция. Аз имам предвид факти. Ако се наложи, аз съм готов да рискувам живота си. Може би не с удоволствие, но съм готов. Обаче не съм готов да рискувам да остана за цял живот идиот, някакво безмозъчно животно. Това е.
Сюзън Келвин погледна замислено запотеното гневно лице на младия физик.
— Пратете някой от вашите роботи, един от тия там НС-2 — извика Блек.
В погледа на Сюзън Келвин проблесна студен пламък. Тя каза, наблягайки на всяка дума:
— Доктор Шлос вече предложи това. Но нашата фирма не продава роботите НС-2, а само ги дава под наем. Всеки от тях струва милиони долари. Като представител на компанията аз решавам, че са прекалено скъпи, за да си позволим лукса да изгубим един от тях.
Блек вдигна ръце към гърдите си. Стиснати в юмруци, те трепереха, сякаш той се мъчеше да ги възпре насила.
— И вие ми казвате… вие казвате да отида аз вместо робота, защото е по-лесно да бъда пожертвуван аз!
— Така излиза.
— Доктор Келвин — каза Блек, — първо бих ви пратил в ада.
— Доктор Блек, тези думи може да се окажат верни в буквалния им смисъл. На вас ви се заповядва да изпълните тази задача — ето, генерал Калнър ще потвърди това. Доколкото ми е известно, тук са в сила полувоенни закони и ако откажете да изпълните задачата, има опасност да бъдете изправен пред военен съд. И положително ще ви наложат затвор на Меркурий, а това е, кажи-речи, ад. Тъй че думите ви ще се окажат за съжаление верни, ако трябва да ви дойда на свиждане, но това едва ли ще стане. От друга страна, ако се съгласите да влезете в „Парсек“ и да изпълните задачата, това води до голямо издигане в службата ви.
Блек я гледаше с широко отворени, налети с кръв очи. Сюзън Келвин продължи:
— Генерал Калнър, дайте на човека пет минути да си помисли и пригответе кораб.
Двама души от охраната съпроводиха Блек до стаята му.
Стана му студено. Устните му трепереха въпреки волята му. Струваше му се, че от някакво далечно, сигурно място наблюдава самия себе си — как се качва на кораба и се готви да отлети към Него и към „Парсек“.
Почти не му се вярваше, че е направил това. Беше навел глава и казал: „Ще отида“.
Но защо?
Никога не беше смятал себе си за герой. Тогава защо? Разбира се, оказа влияние отчасти заплахата със затвор на Меркурий. Отчасти имаше значение и това, че никак не му се искаше да излезе страхливец в очите на тези, които го познаваха, тоест изигра роля онзи по-дълбок страх, който стои зад всички храбри дела на тоя свят.
Но най-важното беше нещо друго.
По пътя към кораба го спря за миг Ронсън. Блек погледна зачервеното му лице и попита:
— Какво искате?
— Вижте — забъбра Ронсън, — когато се върнете, искам едно специално интервю. За плащането няма да говорим — колкото поискате…
Блек го блъсна встрани така, че онзи падна, и продължи пътя си.
Екипажът на кораба се състоеше от двама души. Те не размениха дума с него. Избягваха дори да го погледнат. Блек не обърна внимание на това. Те бяха толкова уплашени, че плюнката им беше пресъхнала. Корабът приближаваше „Парсек“ като котенце, което за първи път среща на пътя си пес. Той би могъл да мине и без тях.
Само едно лице не излезе от съзнанието му. Напрегнатото изражение на генерал Калнър и пластмасовата решителност, изписана върху лицето на Шлос, му се мярнаха само за миг и изчезнаха. Той виждаше само спокойното лице на Сюзън Келвин. Каменното й изражение, когато той се качваше на кораба.
Блек се взираше в мрака, в който се бе изгубила Хипербазата…
Сюзън Келвин! Доктор Сюзън Келвин! Робопсихологът Сюзън Келвин. Роботът, който се движеше като жена.
Какви бяха нейните три закона? Първи закон: Защищавай робота с всички сили, с цялото си сърце и душа. Втори закон: Пази докрай интересите на „Ю. С. Роботс енд Мъкеникъл Мен“, стига това да не е в противоречие с Първия закон. Трети закон: Понякога можеш да обърнеш внимание и на човека, стига това да не е в противоречие с Първия и Втория закон.
Била ли е тя някога млада, питаше се той, готов да излезе от кожата си. Изпитала ли е някога истинско вълнение?
Космосе! Как само му се искаше да направи нещо — нещо, което да смъкне тази замръзнала безизразна маска от лицето й.
И ще го направи!
В името на звездите, ще го направи! Нека само излезе здрав и читав от тази история, ще смачка и нея, и корпорацията й, и цялата им роботска пасмина. Именно тази мисъл беше основният му двигател сега — не толкова страхът от затвора и стремежът към обществен престиж. И същата мисъл заличи почти напълно страха му. Почти.
Единият от пилотите каза, без да го погледне:
— Можете да скочите оттук. То е на половин миля под нас.
— Нима няма да кацате? — тросна се Блек.
— Забранено ни е. От сътресението при кацането може…
— Ами сътресението, когато аз тупна долу?
— Не зная, аз имам такава защовед — каза пилотът.
Блек не отговори нищо, а облече скафандъра си и зачака да се отвори люкът. Откъм дясното му бедро към скафандъра му бе припоена кутия с инструменти.
Когато прекрачи към люка, слушалките в шлема му прогърмяха:
— Желаем ви успех, докторе.
За секунда той не съобрази, че това пожелание идваше от двамата души на кораба, които гледаха по- скоро да се измъкнат от това ужасно пространство и бяха решили да го успокоят поне с тези думи.
— Благодаря — отвърна някак сковано и с нежелание.
В следния миг той се озова в пространството и започна да се преобръща, тъй като се беше отблъснал от люка малко по-силно, отколкото бе необходимо.
Виждаше „Парсек“, който чакаше долу, и поглеждайки между краката си в съответния момент от преобръщаието, виждаше и дългите струи, оставени от кораба, който вече се връщаше към Хипербазата.
Беше сам! Космосе мой, сам!
Дали някой някога се е чувствувал толкова сам?
Дали ще разбера, питаше се той, ако… нещо се случи с мен? Дали ще има време да го осъзная? Дали ще усетя как съзнанието ми се губи и светлината на разума и мисълта угасва?
Или ще стане така светкавично, като че го е прерязал енергиен лъч?
И в единия, и в другия случай…
Не го напускаше мисълта за шимпанзето — шимпанзето с невиждащ поглед, което така трептеше от безумен ужас.
Астероидът беше на двайсет стъпки под него. Той плаваше в пространството с абсолютно равномерно движение. Ако не се смята човешката намеса, дори зрънце пясък не бе помръдвало на него в течение на време, което се мери с астрономически цифри.
И при тази пълна неподвижност някаква прашинка е затруднила работата на някой от деликатните
