Робот АЛ-76 се е заблудил

насочиш усилията си към… ъм… Луната?

АЛ-76 кимна в тежък размисъл:

— Разбира се, но аз вече търсих и…

— На Луната? Само че тук не е Луната.

Сега беше ред на робота да изпадне в затруднение. За момент той изгледа Пейн, след което бавно попита:

— Какво искате да кажете? Разбира се, че тук е Луната. Понеже ако не е, тогава какво е? А? Как ви се струва това?

Пей въздъхна. После прочисти гърлото си, посочи робота с пръст и започна:

— Виж… — каза той, ала внезапно го порази най-гениалната идея на века и довърши: — Леле!

АЛ-76 се втренчи строго в него.

— Това не е отговор. Мисля, че ако задавам цивилизован въпрос, имам право на цивилизован отговор.

Пейн не го слушаше. Той все още се възхищаваше от себе си. Ами да, сега всичко беше ясно — ясно като бял ден. Роботът беше проектиран за работа на Луната, но по някакъв начин се бе озовал на Земята. Беше напълно естествено да е объркан, тъй като финият му позитронен мозък бе създаден така, че да работи при условията там. Земното обкръжение просто не му говореше нищо и той не знаеше как да реагира.

Оставаше му само да намери начин да задържи робота докато влезе във връзка със съответните хора във фабриката в Питърсбъро. Сигурно струваше маса пари. Беше чувал да разправят, че най-евтиният робот не пада под петдесет хиляди долара, а имаше и такива, които струваха милиони. А като се замислеше човек за наградата…

Божичко, като се замислеше човек за наградата! И всеки цент само за него. Не, това вече не бяха дребни пари. Не и този път. Не и този път!

Той най-сетне успя да се изправи:

— Ал — каза. — Двамата с теб сме много добри приятели. Ама много добри! Обичам те като брат! — Той му подаде ръка. — Да си стиснем ръцете!

Роботът съвсем внимателно пое дланта му. Ръката на Пейн просто изчезна в гигантската металическа десница. АЛ-76 все още не разбираше.

— Това значи ли, че ще ми кажете как да стигна до Лунна станция 17?

Пейн се почувства леко разстроен.

— Н-не точно. Всъщност си ми толкова симпатичен, че много бих искал да останеш известно време тук с мен.

— О, не бих могъл. Трябва да се залавям за работа. — Роботът поклати глава. — Как бихте се чувствали, ако изоставахте от квотата си с всеки изминал час? С всяка изминала минута? Искам да работя. Трябва да работя!

Пейн кисело си даде сметка, че работата май няма да се окаже толкова лесна. Той рече:

— Е, добре. Понеже виждам, че не си никак глупав, ще ти дам някои разяснения. Получих пряка заповед от твоя ръководител на секция, в която се казва, че трябва да останеш тук. Впрочем, нареждането важи докато той сам не изпрати да те повикат.

— Но защо? — попита подозрително АЛ-76.

— Това е всичко, което мога да ти кажа. Работата е секретна. Свързана е с правителствени разпореждания. — Мислено Пейн отправи гореща молитва роботът да се хване на въдицата. Знаеше, че някои роботи са наистина умни, но този му приличаше на някой от по-ранните модели.

Докато Пейн се молеше, АЛ-76 съобразяваше. Мозъкът му бе пригоден изключително за работа с Дезинтегратор на Луната и не беше от особена полза, когато ставаше дума за абстрактно мислене, ала по някакъв начин още откакто се беше изгубил АЛ-76 усещаше, че в мисловните му процеси е настъпила странна промяна. Необичайната среда му въздействаше бавно, но сигурно.

Следващите му думи бяха толкова проницателни, че прозвучаха едва ли не лукаво:

— Как се казва ръководителят ми на секция?

Пейн преглътна шумно и потъна в ожесточен размисъл.

— Ал — произнесе след малко с обидено изражение, — подозренията ти ме тревожат. Не бих могъл да ти кажа името му. Та тук и дърветата имат уши!

Роботът невъзмутимо инспектира най-близкото дърво.

— Не, нямат — отговори той.

— Знам. Искам да кажа, че шпионите ни дебнат от всякъде.

— Шпионите?

— Да. Нали се сещаш: лошите хора, които искат да разрушат Лунна станция 17?

— Но с каква цел?

— Защото са лоши. И освен това искат да унищожат теб, така че се налага за известно време да останеш тук, за да не те намерят.

— Но… но аз трябва да си намеря Дезинтегратора. Не бива да изоставам от нормата.

— И ще си го получиш, обещавам — заяви съвсем искрено Пейн, докато също толкова искрено проклинаше на ум ограничения мозък на робота. — Утре ще поръчам да ти изпратят един. Да, още утре.

Надяваше се, че за това време хората от фабриката вече ще са дошли, а в джобовете му ще са се изсипали цели купища от прекрасно зелени стодоларови банкноти.

Ала под суровото въздействие на странния свят около него механизмът на мислене на АЛ-76 приемаше все по-причудливи форми:

— Не — отсече упорито той. — Трябва да получа Дезинтегратор още сега. — Роботът сковано раздвижи части и неумолимо се изправи. — Най-добре да го потърся още малко.

Пейн отчаяно се хвърли след него и увисна на едната студена ръка от метал.

— Послушай ме! — изписка той. — Трябва да останеш…

В този момент нещо като че ли прищрака в ума на робота. Всички странности в заобикалящата го среда най-сетне се обединиха в едно. В нещо, което експлодира безшумно и остави след себе си мозък, работещ с невероятна, бясно подобряваща се резултатност.

Той се завъртя делово към Пейн:

— Ще ти кажа какво ще направя. Ще построя Дезинтегратор тук. А после ще мога да го обслужвам.

Пейн замълча със съмнение.

— Не мога да ти построя Дезинтегратор — каза, макар да се чудеше дали няма да бъде по-добре, ако излъже, че може.

— Всичко е наред. — АЛ-76 почти долавяше как позитронните пътеки в мозъка му се престрояват в нова мозайка от разклонения. Чувството беше донякъде необикновено, но ободряващо. — Аз мога. — Той огледа бараката на Пейн и допълни. — Разполагаш с всичко, от което имам нужда.

Рандолф Пейн се озърна към купищата боклук, натрупан във вътрешността на бараката: изтърбушени радиа, един напълно оголен хладилник, ръждясали автомобилни двигатели, потрошена газова готварска печка, няколко километра кабел със захабена изолация, общо взето милион тона от възможно най- непотребните и безполезни предмети, пред които всеки уважаващ себе си боклукчия би изсумтял презрително.

— Така ли? — попита отпаднало.

Два часа по-късно на практика две неща се случиха едновременно. Първото беше, че Сам Тоб, главен управител на Питърсбъроския клон на „Юнайтед Стейтс Робот енд Меканикъл Мен“ получи повикване по визифона от някакъв тип на име Рандолф Пейн от Ханафорд. Обаждането касаеше изчезналия робот, така че Тоб изръмжа като тигър и прекъсна връзката, без да се церемони, след което нареди всички по- нататъшни повиквания от подобен характер да бъдат пренасочвани директно към третия заместник на шестия вицепрезидент начело на производството на болтове и гайки.

И наистина, в действията му нямаше нищо чудно. През последната седмица — независимо, че АЛ-76 бе