Робот АЛ-76 се е заблудил

— Май че тук някъде трябва да имам… — Пейн изчезна в бараката и почти веднага се появи отново.

Роботът отвинти един капак и се захвана за работа. Пет минути по-късно беше приключил. Той отстъпи назад и заяви:

— Готово. Вече мога да започвам. Ако искаш, остани да погледаш.

Настъпи пауза, докато Пейн се опитваше да оцени великодушното предложение.

— Безопасно ли е?

— И дете може да се справи.

— О. — Пейн се умихна отпаднало и побърза да заеме позиция зад най-дебелото дърво в околността. — Давай — каза. — Имам ти пълно доверие.

АЛ-76 посочи към кошмарната купчина боклук и рече:

— Гледай.

След което ръцете му затанцуваха по машината.

Фермерите на окръг Ханафорд, Вирджиния, бавно, но сигурно сключваха обръча около бараката на Пейн. Настръхнали, с изпъкнали вени, в които пулсираше героичната колониална кръв на техните предци, те притичваха от дърво на дърво.

Шериф Сондърс вече беше дал съвсем ясна заповед:

— Стреляте по моя команда. И се целете в очите.

Джейкъб Линкър — или както всички го наричаха, Мършавият Джейк, или както самият той се наричаше, Заместник шерифът — се приближи до него:

— Мислиш ли, че този машиночовек вече е офейкал? — В тона му безпогрешно се долавяше искрица надежда.

— Де да знам — изръмжа шерифът. — Ама сигурно не е. Инак щяхме да се натъкнеме на него в гората, а пък нищо не видяхме.

— Ужасно тихо е. И май вече сме много близо до парцела на Пейн.

Не беше необходимо да му напомня последното. В гърлото на шериф Сондърс беше заседнала такава голяма буца, че се наложи да я преглътне на три пъти.

— Отивай си на мястото — нареди той. — И си дръж пръста на спусъка.

Вече достигаха покрайнините на разчистеното пространството около бараката. Шериф Сондърс затвори очи и надникна иззад дървото си. След като не видя нищо, се отдръпна, почака малко и опита отново, този път с отворени очи.

Този път имаше резултат.

И още по-точно, видя огромния машиночовек с гръб към него, наведен над някакъв смразяващ кръвта уред с несигурен произход и още по-несигурно предназначение. Единственото, което му убягна, бе треперещата фигура на Рандолф Пейн, който тъкмо прегръщаше дънера на едно дърво в посока север- северозапад.

Шериф Сондърс излезе на открито и вдигна картечницата. Роботът, все така обърнал широкия си гръб към него, каза високо на някого „Гледай!“ и преди шерифът да е успял да отвори уста, за да даде заповед за стрелба, металните пръсти на чудовището дръпнаха една ръчка.

Не съществува точно определение на онова, което последва, въпреки присъствието на поне седемдесет очевидци. В дните, месеците и годините след това, никой от тези седемдесет човека така и не успя да намери подходящите думи, за да опише няколкото секунди непосредствено след като шерифът бе отворил уста с намерението да даде заповед да открият огън. Когато ги разпитваха по-подробно, лицата на тези хора придобиваха зеленикав оттенък и всичко приключваше с объркано олюляване и налудничаво въртене на очи.

Шериф Сондърс отвори уста; АЛ-76 дръпна ръчката. Дезинтеграторът заработи и в същия миг две плевни, три крави и горните три четвъртини от Планината на Птицечовката изчезнаха яко дим в разредената атмосфера. Образно казано, всичко изброено се стопи като ланшен сняг.

Устата на шерифа си остана широко отворена за неопределено дълго време, но от нея не излезе нищо — дори заповед за стрелба. А после…

После се почувства някакво раздвижване, чу се накъсано свистене, във въздуха пропълзя поредица от пурпурни мълнии, излизащи от центъра на разчистеното пространство, а от членовете на хайката не бе останала и следа.

Навсякъде се виждаха нахвърляни пушкала, включително и патентованата, никелирана, свръхбърза, гарантирано-незасичаща лека картечница на шерифа. Имаше също около петдесет шапки, няколко надъвкани пури, както и куп изтървани в бързането дреболии, за които никой не го беше грижа. Но не се виждаше и следа от хора.

И като се изключеше Мършавият Джейк, никой от тези хора не се появи в полезрението на други хора в продължение на още три дни. Колкото до Джейк, изключението в неговия случай се дължеше на факта, че кометния му полет бе прекъснат от шестимата мъже от фабриката в Питърсбъро, които на свой ред щурмуваха пущинака с не по-малка скорост и решимост.

Именно Сам Тоб беше човекът, който спря главата на Мършавия Джейк, и то със стомаха си. Когато най-после успя да си поеме дъх, той попита:

— Къде живее Рандолф Пейн?

Заместник шерифът си позволи да излезе от вцепенението само за миг.

— Братче — издума той. — Просто следвай посоката, в която не отивам.

След което, като по чудо, Джейк бе изчезнал. Една смаляваща се точка все още се виждаше между дърветата в далечината, но Сам Тоб не би се обзаложил, че това е той.

Колкото до Рандолф Пейн — за него петсекундният интервал след дърпането на ръчката и изчезването на Планината на Птицечовката тънеше в мрак и пустота. В началната фаза със сигурност имаше спомен, че наднича през храсталаците, растящи в основата на дървото. В крайната вече се полюляваше диво на един от най-високите клони. Можеше да се предположи, че същият импулс, който бе принудил хайката да напусне местността хоризонтално, го бе накарал да даде всичко от себе си, но вертикално.

Колкото до това, как беше преодолял петнайсетте метра от основата до върха — чрез катерене, скокове или ракетен полет — нямаше никаква представа, а и наистина не даваше пет пари, за да узнае.

Онова, което знаеше със сигурност беше, че е била унищожена недвижима собственост от робот, който поне временно бе в негово притежание. Изведнъж всички мечти за награди и купища пари се преобразиха в кошмари за враждебно настроено гражданство, кряскащи, готови да го линчуват тълпи, съдебни процеси, обвинения в убийство и онова, което щеше да каже Миранди Пейн. Най- вече онова, което щеше да каже Миранди Пейн.

Той закрещя високо и дрезгаво:

— Ей, ти, роботът, да разглобиш веднага тази дяволия, чуваш ли? Разбий я на парчета! Забрави, че някога въобще изобщо съм имал вземане-даване с нея. Двамата с теб не се познаваме, нали разбираш? Нито дума! Забрави всичко!

Въобще не очакваше заповедите му да имат какъвто и да било ефект; виковете му бяха просто рефлекс. Онова, което не знаеше бе, че роботът винаги се подчинява на заповедите на човека, освен когато това не е свързано с опасност за друг човек.

Следователно АЛ-76 съсредоточено и методично започна да разрушава своя Дезинтегратор и да го превръща в купчина отломки и трески.

Точно когато тъпчеше последните два кубически сантиметра от машината, пристигнаха Сам Тоб и неговите спътници, а Рандолф Пейн, доловил, че това са истинските собственици на робота, се смъкна от клоните на дървото с главата надолу и тътри да бяга.

Нямаше никакво желание да почака някой да му даде награда.

Остин Уайлд, робоинженер, се обърна към Сам Тоб и попита:

— Демонтирали ли сте нещо от робота?

Тоб поклати глава и процеди през зъби: