Всичките тегоби на света

— Е, да, сигурно не си направил нищо — Майк огледа учуден дребния си, добродушен баща. — Те трябва да са тук, защото си намислил да направиш нещо.

— Не съм.

Госпожа Манър се обади гневно:

— Как може да е намислил нещо, което да предизвика такава… такава реакция — тя разпери ръце, за да обхване с жест кръга от държавни служители около къщата. — Спомням си, че като малко момиченце бащата на една от моите приятелки работеше в банката. Веднъж му се обадиха и му казаха да не се занимава повече с парите. Той така и направи. Ставаше дума за петдесет хиляди долара. Още не беше посегнал към тях. Само си мислил да ги вземе. Тогава нищо не оставаше скрито-покрито, както сега. Случаят се разчу веднага. Така разбрах за него. Но както казах — потърка тя бавно пълничките си ръце една о друга, — ставаше дума за петдесет хиляди долара. Петдесет… хиляди… долара. Единственото, което те направиха, бе да му се обадят, едно позвъняване по телефона. Какво може да е намислил твоят баща, та да предизвика идването на цяла дузина мъже, които обкръжиха дома ни?

— Не съм запланувал никакво престъпление, дори и най-малкото — очите на Джо Манър бяха изпълнени с болка. — Кълна се.

— Може би е нещо подсъзнателно, тате? — проговори зрелият мъдър човек у Майк. — Нещо да си възнегодувал срещу своя ръководител?

— Та да поискам да го убия? Не!

— Не ти ли казаха каква е причината, тате?

— Не, не казаха — намеси се отново майка му. — Попитахме. Казах им, че подронват авторитета ни в обществото дори само със своето присъствие. Поне да бяха ни казали за какво става дума, за да можем да го преодолеем, за да можем да обясним поне.

— И те не ви казаха?

— Не ни казаха.

Майк стоеше разкрачен, с ръце дълбоко в джобовете. След като помълча малко, той каза загрижен:

— Господи, мамо, Мултивак не прави грешки.

Баща му удари с юмрук безпомощно дръжката на дивана:

— Казвам ти, че не съм намислил никакво престъпление.

В този миг вратата се отвори, без никой да почука, и някакъв униформен мъж влезе с твърда самоуверена стъпка. Лицето му излъчваше ледена деловитост.

— Вие ли сте Джоузеф Манър? — запита той.

— Да — изправи се собственикът на дома. — Какво точно искате от мен?

— Джоузеф Манър, арестувам ви по заповед на правителството — мъжът представи с рязък жест документите си на служител коректор. — Длъжен съм да ви помоля да дойдете с мен.

— Каква е причината? Какво съм направил?

— Не съм в правото си да обсъждам този въпрос.

— Но аз не мога да бъда арестуван само заради някакви намерения да извърша престъпление, дори и да бях намислил нещо подобно. За да ме арестувате, аз трябва наистина да съм направил нещо. В противен случай нямате право да ме арестувате. Това е противозаконно.

Служителят остана глух за логиката:

— Ще ви се наложи да дойдете с мен.

Госпожа Манър изпищя и падна на дивана в истеричен плач. Джоузеф Манър не можеше да наруши установените правила, които бе възпитавал в себе си цял живот, затова и не се противопостави на служителя, но миг-два се поколеба и другият бе принуден да употреби сила, за да го изкара навън.

На излизане Манър извика:

— Кажете ми все пак какво става. Кажете ми. Ако знаех… Убийство ли е? Убийство ли съм бил склонен да извърша?

Входната врата се затръшна след него и Майк Манър, който бе пребледнял и не се чувстваше ни най- малко зрял в този миг, изумял, се втренчи първо във вратата, а после в разплаканата си майка.

В същото време Бен Манър стоеше зад вратата на дневната стая и изведнъж се усети доста възмъжал. Стиснал здраво устни, той мислеше какво да предприеме.

Освен че отнемаше, Мултивак можеше и да дава. Нали Бен присъства на церемонията същия този ден. Изслуша приказките на онзи мъж, Рандолф Хоч, за всичките умения на Мултивак. Компютърът бе в състояние да управлява правителството, но така също и да поправи грешката на всеки обикновен човек, както и да разреши проблема на онзи, който потърси помощ от него.

Който и да е, имаше право да помоли Мултивак за съвет. В случая този някой беше Бен. И нито майка му, нито брат му бяха в състояние да го спрат. Имаше достатъчно пари, останаха от сумата, която му бяха дали за днешния празник. След малко, когато майка му и брат му го потърсят, няма да го намерят. Ако ще и да се разтревожат, нищо не могат да направят. Точно сега негов пръв дълг е да се погрижи за баща си.

Момчето се спусна към задната врата. Дежурният служител погледна документите му и го пусна да излезе.

Харолд Куимби бе завеждащ в отдела за жалби към подразделението на Мултивак в Балтимор. Той се смяташе за член на този отдел за граждански услуги, който според него бе най-важният от всички отдели. В известен смисъл той вероятно имаше право и онези, които го чуваха да разказва преживелиците си там, би трябвало да са от желязо, за да не се разчувстват.

От една страна, Куимби би казал, че Мултивак по същество е посегател на личните тайни на хората. За изтеклите петдесет години човечеството бе длъжно да си признае, че мислите и стремежите му не остават в тайна, че то няма ниши, където да скрие каквото и да било. И трябваше да получава нещо в отплата.

Разбира се, то живееше в благоденствие, спокойствие и сигурност, но всичко това бе абстрактно. Всяка жена или мъж имаше нужда от някакъв личен подарък заради накърнената си тайна. И го получаваше. Този подарък бе достъпът до близка станция на Мултивак със секция, в която всеки можеше да отиде свободно с проблема или въпросите си, без ни най-малка пречка, нито дори контрол от страна на правителството. Там в рамките на минути получаваше търсения отговор.

В програмата с въпроси и отговори всеки миг бяха ангажирани пет милиона индивидуални секции от над куадрилионния капацитет на Мултивак. Отговорите невинаги бяха категорични, но затова пък бяха възможно най-добрите — единственото важно нещо. Хората знаеха това и им вярваха.

И ето че сега един смутен шестнайсетгодишен юноша се придвижваше бавно на опашката от мъже и жени (по лицето на всеки човек се отразяваше смесица от надежда, страх, тревога и дори страдание… надеждата все пак надделяваше с поредната стъпка, която ги доближаваше до Мултивак).

Куимби пое попълнения формуляр и без да повдига глава, каза:

— Кабина 5-В.

— Как да задам въпроса си, сър? — запита Бен.

Едва тогава Куимби го погледна малко учуден. Тук обикновено не идваха младежи.

— Правил ли си го някога, синко? — запита той приветливо.

— Не, сър.

— Погледни тук — посочи макета върху бюрото си Куимби. — Виждаш как работи, нали? Като пишеща машина. Но не се опитвай да напишеш или да напечаташ нищо на ръка. Използвай машината. Сега иди в кабина 5-В и, ако ти трябва помощ, натисни червеното копче. Веднага ще дойде някой. По този коридор, синко, от дясната страна.

Дежурният изпроводи с поглед младежа до края на коридора и се усмихна. Мултивак не връщаше никого. Разбира се, винаги имаше известен процент незначителни въпроси: някои хора разпитваха за своите съседи или проявяваха крайно неприятен интерес към интимния живот на изявени личности, ученици се стараеха да предвидят действията на учителите си или намираха за доста остроумно да нападнат Мултивак с въпроси за класа парадокс на Ръсел, смятан за класа на всички класове и така нататък.

Компютърът бе в състояние да отговори на всичко. Той не се нуждаеше от помощ.

Освен това Мултивак записваше всеки въпрос и отговор във файла на съответния посетител. Дори и