най-обикновените, както и най-безочливите запитвания характеризираха самия човек, а така също допринасяха за опознаването на човечеството.
Куимби насочи вниманието си към следващия човек на опашката — жена на средна възраст, изнемощяла, със скръбен израз на лицето, с тревога в очите.
Али Отман крачеше нервно из кабинета си, като забиваше яростно пети в килима.
— Вероятността се увеличава. Стигна до 22,4 на сто. Проклятие! Арестувахме Джоузеф Манър, а тя все се увеличава — Отман бе целият облян в пот.
— Още няма потвърждение — отдели се от телефона Лими. — Правят му психологически тест, но няма никаква следа от помисли за престъпление. Може и да казва истината.
— Тогава да не би Мултивак да е полудял? — извика Отман.
Още едно телефонно обаждане го накара да изключи бързо и с радост всички други връзки. На екрана се появи лицето на служителя коректор:
— Сър, има ли някакви други нареждания за семейството на Манър? Ще им бъде ли позволено да се придвижват свободно, както досега?
— Какво имате предвид с това „както досега“?
— Инструкцията гласи Джоузеф Манър да бъде задържан под домашен арест. Но в нея не е казано нищо за останалите членове на семейството, сър.
— Ами тогава действайте по същия начин и с останалите членове от семейството, докато не получите допълнителни нареждания.
— Там е работата, сър. Майката и по-големият син настояват да получат информация за малкия син на Манър. Момчето е излязло и те твърдят, че е арестувано, затова искат разрешение да отидат в управлението, за да разберат нещо повече.
Лицето на Отман изведнъж се сгърчи в гримаса и той едва промълви:
— Малкият син? Колко е малък?
— На шестнайсет години, сър.
— На шестнайсет. И го няма. Не знаете ли къде е?
— Беше му позволено да излезе, сър. Нямахме заповед да го задържаме.
— Не изключвайте. Не мърдайте оттам — Отман преустанови временно връзката, зарови ръце в смолисто черната си коса и изкрещя: — Глупак! Глупак! Глупак!
— Какво става по дяволите? — стресна се Лими.
— Този мъж има шестнайсетгодишно момче — задави се от вълнение Отман. — Едно шестнайсетгодишно момче не е възрастен човек и няма свой собствен файл в Мултивак, то фигурира във файла на баща си — хвърли той бърз поглед към Лими. — И не е ли известно на всеки, че до осемнайсетгодишна възраст младежите не попълват отделни файлове за себе си в паметта на Мултивак? Вместо тях данните внасят бащите им. Как не се сетих? Ами ти как не се сети?
— Искаш да кажеш, че Мултивак не е имал предвид Джо Манър?
— Мултивак е имал предвид малкия му син, а него сега го няма. Около къщата има три реда кордон, а той спокойно си излиза и отива да си изпълни задачата, знаеш коя.
Сега вече Отман се втурна към телефона. Коректорът все още го очакваше. Краткото временно прекъсване на връзката даде възможност на Али да се съвземе и да си възвърне уверения вид. (Не биваше в никакъв случай да губи самообладание пред служителите си, колкото и да му се искаше да излее гнева си.)
— Офицер, намерете малкия син. Ако е необходимо, вземете всеки свой човек за търсенето. Ангажирайте всекиго, който е в района, ако е необходимо. Аз ще дам необходимите разпореждания. Трябва да намерите момчето на всяка цена.
— Слушам, сър.
Отман изключи връзката и каза:
— Прегледай още веднъж до каква степен е достигнала вероятността, Лими.
След пет минути помощникът му съобщи:
— Спадна до 19,6 на сто.
Отман си пое дълбоко въздух:
— Най-после сме на вярна следа.
Бен Манър седна в кабина 5-В и изрече бавно и отчетливо:
— Казвам се Бенджамин Манър, номер МВ–71833412. Баща ми Джоузеф Манър бе арестуван, но ние не знаем какво престъпление е намислил. Има ли някакъв начин да му помогнем?
Момчето седна и зачака. Нищо че бе само на шестнайсет, то бе достатъчно зряло, за да разбира, че тези думи отиват някъде в най-сложната система, създадена някога от човешкия ум, че трилиони факти ще се комбинират и ще се слеят в едно цяло и от това цяло Мултивак ще извлече най-добрия отговор.
Машината изщрака и след това се появи някакво картонче. Там бе написан отговорът. Доста дълъг отговор, който започваше така: „Вземи експреса до Вашингтон веднага, иди в Министерството на търговията. Спирка «Кънектикът Авеню». Там ще видиш един отделен изход с надпис «Мултивак». Отпред има охрана. Кажи, че си специален куриер с послание за доктор Трамбъл и охраната ще те пусне да влезеш.
Ще се озовеш в коридор, по който трябва да вървиш, докато стигнеш до една врата с надпис «Вътрешно отделение». Влез и кажи на хората там: «Съобщение за доктор Трамбъл.» Ще те пропуснат навътре. Продължавай да вървиш…“
Наставленията се редяха все в същия дух. Бен не намираше връзка с въпроса си, но вярваше изцяло на Мултивак. Момчето излезе бързо и се отправи към експреса за Вашингтон.
Служителите-коректори проследиха Бен Манър до гарата на Балтимор един час след като момчето бе излязло. Харолд Куимби бе смаян от броя и високите длъжности на мъжете, които се струпаха около него в търсенето на едно шестнайсетгодишно момче.
— Да, дойде едно момче — каза дежурният, — но аз не зная накъде се отправи. Нямах представа, че някой го търси. Ние приемаме всички посетители. Да, имам запис на неговия въпрос и на отговора.
Служителите-коректори погледнаха записите и ги изпратиха веднага по видеоканала в Централния щаб.
След като прочете отговора, Отман се строполи и очите му се бялнаха. Човекът, който поддържаше винаги най-тесен контакт с Мултивак, припадна. Свестиха го много бързо. С отварянето на очите си той успя да промълви:
— Лими, накарай ги да заловят това момче. И ми донеси копие от отговора на Мултивак. Повече няма накъде, няма как. Трябва да се видя с Гулиман веднага.
Бърнард Гулиман никога досега не бе виждал Али Отман толкова разтревожен. От дивия поглед в очите на координатора по гърба му изби леденостудена пот, която почти веднага започна да се стича на струйки.
— К-какво искате да кажете, Отман? — запелтечи Гулиман. — Какво значи по-лошо от убийство?
— Много по-лошо от убийство.
— Да не искате да кажете убийство на високопоставен правителствен служител? — пребледня Гулиман. (Мина му през ума, че той самият би…)
— Не просто
— Генералния секретар ли? — прошепна ужасен Гулиман.
— Още по-страшно е. Много по-страшно. Имаме работа с план за убийството на Мултивак.
— КАКВО?
— За първи път в историята на Мултивак компютърът съобщава, че самият той е в опасност.
— Защо не бях информиран веднага?
— Съобщението бе така необичайно, сър — извърна се Отман, — че първо проучихме ситуацията, преди да се осмелим да докладваме.
