така… и едва сега мисля, че горкият човечец е бил просто един фермер, отглеждал е зеленчуци, той не е молил да бъде избран. Защо вината му да бъде по-голяма от тази на всеки друг? Сега неговото име е ругатня.
— Започваш да се държиш като дете — каза Сара.
— Започвам да ставам благоразумен. Казвам ти, Сара, няма да приема. Не могат да ме накарат да гласувам, ако не искам. Ще кажа, че съм болен. Ще кажа…
Но на жена му й бе дошло вече до гуша:
— А сега ти ме послушай — зашепна тя вбесена. — Ти не си сам, за да мислиш единствено за себе си. Знаеш какво значи да си гласоподавател на годината. При това в президентски избори. Това означава публична изява, слава и може би планини от пари…
— А после аз се връщам, за да си бъда отново чиновник.
—
— Не в това е смисълът на гласуването, Сара.
— Този ще е смисълът за тебе. Ако не дължиш нищичко на себе си или на мене… аз не моля за себе си… то дължиш нещо на Линда.
Норман изпъшка.
— Ами не е ли така? — избълва Сара.
— Да, скъпа — измърмори Норман.
На трети ноември бе направено официалното обявление и за Норман бе прекалено късно да отстъпи, дори и ако бе в състояние да набере смелост само за да се опита.
Къщата им бе запечатана. Агентите от секретните служби се появиха открито и блокираха всеки достъп към нея.
В началото телефонът звънеше непрестанно, но Филип Хендли приемаше всичките обаждания с очарователно извиняваща се усмивка. Накрая сменникът му ги препращаше направо в полицейското управление.
Норман предполагаше, че по този начин си спестява не само бурните (и завистливи?) поздравления на приятели, но и нечуваното давление на продавачите, надушили изгодата, както и лукавата любезност на политиците от цялата страна… Навярно дори и смъртните заплахи от неизбежните маниаци…
На вестниците сега им бе забранено да посещават дома му, за да го предпазят от обременяващото напрежение, а телевизията бе кротко, но решително изключена под шумните протести на Линда.
Матю помърмори и остана в стаята си; Линда, след първия порив на вълнение, се намуси и захленчи, защото не можеше да напуска дома; Сара разпредели времето си между задълженията по приготвянето на храната за настоящия момент и плановете за бъдещето; а депресията на Норман живееше и нарастваше, подхранвайки сама себе си.
Вторник, утрото на четвърти ноември 2008 година най-после дойде. Това беше Денят на изборите.
Закуската тази сутрин беше твърде ранна, хранеше се само Норман Мюлер, при това съвсем механично. Дори душът и бръсненето не успяха нито да го върнат към реалността, нито да променят неговата убеденост, че и с тях, и без тях той си е все мръсен.
Дружелюбният глас на Хендли правеше всичко възможно, за да вдъхне малко повече топлота на сивото и неприветливо утро. (Прогнозата за времето обещаваше облачен ден с изгледи за дъжд преди обяд.)
— Ще държим дома обграден, докато господин Мюлер се върне, но след това ще ви освободим от тежестта си — каза Хендли, агентът от тайните служби бе надянал пълната си екипировка, която включваше пистолети и тежки месингови кобури.
— Вие изобщо не ни бяхте в тежест, господин Хендли — усмихна се превзето Сара.
Норман изпи две чаши кафе, попи влагата от устните си със салфетка, надигна се и каза смутено:
— Аз съм готов.
Хендли също се изправи:
— Много добре, сър. А на вас, госпожо Мюлер, ви благодаря за сърдечното гостоприемство.
Бронираната кола забръмча из пустите улици. Те бяха доста пусти дори и за този час от утрото.
— Винаги спират движението по нашия маршрут, откакто бомбеният атентат за малко не провали изборите Леверет 92-ра — отбеляза Хендли.
Когато колата спря, агентът от секретните служби, както винаги внимателен, помогна на Норман да слезе от нея и го поведе към подземен проход, покрай чиито стени стояха на пост войници.
Влязоха в ярко осветена стая, където трима мъже, облечени в бели униформи, ги посрещнаха усмихнато.
— Но това е болницата — прозвуча рязко гласът на Норман.
— Няма никакво значение — бе готов веднага отговорът на Хендли. — Причината е тази, че болницата има необходимите условия.
— Ами тогава какво следва да правя аз?
Хендли кимна. Един от тримата мъже в бяло се приближи към тях:
— Аз ще поема вече нещата, агент.
Хендли поздрави сдържано и излезе от стаята.
Мъжът в бяло продължи:
— Няма ли да седнете, господин Мюлер? Аз съм Джон Полсън. Главен специалист по изчисленията с компютър. Това са Самсон Левин и Петер Дорогобуш, моите асистенти.
Норман се ръкува сковано с всичките. Полсън бе средно висок, с меки черти на лицето, от което усмивката не слизаше, както изглежда. Той беше с тупе, което се забелязваше от пръв поглед, и носеше старомодни очила с пластмасова рамка. Докато разговаряха, си запали цигара. (Норман отказа предложението му да запали заедно с него.)
— Преди всичко, господин Мюлер, искам да знаете, че ние не бързаме — каза Полсън. — Искаме да останете с нас цял ден, ако е необходимо, само за да свикнете с всичко, което ви обкръжава и да забравите всякаква мисъл за нещо необикновено тук, нищо клинично няма, ако ме разбирате какво имам предвид.
— Всичко е наред — отговори Норман. — Иска ми се само това да свърши колкото е възможно по- скоро.
— Разбирам какво изпитвате. Но от друга страна искаме да осъзнавате ясно точно какво става. Преди всичко Мултивак не е тук.
— Не е? — въпреки цялото си напрежение, той все пак с нетърпение бе очаквал да види Мултивак. Казваха, че е дълъг половин миля и висок три етажа, че петдесет техници се движат непрекъснато по коридорите
Полсън се усмихна:
— Не. Той не е миниатюрен, както вероятно сте чували. Разположен е под земята и много малко хора знаят точно къде се намира. Би трябвало да разбирате причините, след като той е нашето най-голямо богатство. Повярвайте ми, изборите не са единственото нещо, за което го използваме.
Норман си помисли, че съвсем се е разбъбрил, но в същото време бе заинтригуван:
— Мислех си, че ще го видя. Така ми се искаше.
— Сигурен съм. Но за това се изисква президентско разпореждане, дори и да го получи човек, после то трябва да бъде заверено от службата за охрана. И все пак ние тук сме включени към Мултивак посредством лъчева трансмисия. При нас може да бъде разтълкувано всичко, което Мултивак казва, а нашата реч достига директно до него, така че в известен смисъл той също присъства.
Норман се огледа. Техническото оборудване в помещението му бе напълно непознато.
— Нека да ви обясня, господин Мюлер — продължи Полсън. — Мултивак вече има по-голяма част от необходимата информация, за да реши изхода от изборите — и националните, и щатските, и местните.
