Необходимо му е само да провери някои непредвидими начини на мислене и за тази цел той ще използва вас. Ние не можем да предугадим какви въпроси ще задава, а е възможно те да ви се сторят не много смислени, дори и на нас ни се е случвало. Той може да ви попита как се отнасяте към премахването на сметта във вашия град, дали предпочитате централните пещи за изгаряне на смет. Съществува вероятност да ви попита дали имате свой личен лекар или се ползвате от услугите на Националната медицинска служба. Разбирате ли?
— Да, сър.
— Каквото и да ви попита, отговаряйте със свои думи, така, както ви се иска. Ако смятате, че трябва да обяснявате пространно, направете го. Говорете и един час, ако сметнете за необходимо.
— Да, сър.
— А сега, още едно нещо. На нас ще ни се наложи да използваме някои прости апарати, които автоматично ще измерват кръвното ви налягане, сърдечната пулсация, специфичната проводимост на кожата, ще правят и диаграма на мозъчната дейност, докато вие говорите. Апаратите сигурно ще ви се сторят страшни, но всеки един от тях действа напълно безболезнено. Вие дори няма да усетите, че те работят.
Другите двама техници вече се бяха заели с механизмите, от които струеше матов блясък и които се придвижваха с добре смазани колелца.
— Това да не би да е, за да проверите дали лъжа или не? — запита Норман.
— В никакъв случай, господин Мюлер. Изобщо не става дума за лъжа. Важно е единствено емоционалното ви състояние. Ако машината ви пита какво е мнението ви за училището на вашето дете, вие можете да кажете, да речем: „Мисля, че учениците в него са прекалено много.“ Това са само думи. По начина, по който реагират вашият мозък, сърце, хормони и потни жлези, Мултивак може да прецени точно доколко присърце ви е тази тема. Той ще разбере чувствата ви по-добре от самия вас.
— Никога не съм чувал такова нещо — каза Норман.
— Сигурен съм, че не сте. Повечето от детайлите на работния процес на Мултивак са свръхсекретни. Например когато си тръгвате, ние ще ви помолим да подпишете един документ, с който да се закълнете, че никога няма да разкривате естеството на въпросите му към вас, естеството на вашите отговори, какво е било направено или как е било направено. Колкото по-малко се знае за Мултивак, толкова по-малка е вероятността хората, които го обслужват, да бъдат подложени на умишлен натиск отвън — усмихна се мрачно Полсън. — Истината е, че животът на всеки един от нас е тежък до немай-къде.
— Разбирам — кимна Норман.
— И сега вече: искате ли нещо да хапнете или да пийнете?
— Не. Точно сега нищо не искам.
— Имате ли някакви въпроси?
Норман поклати глава в знак на отрицание.
— Тогава ще ни кажете, когато се приготвите.
— Готов съм още сега.
— Уверен сте?
— Напълно.
Полсън кимна одобрително и вдигна ръка, за да даде знак на останалите. Те тръгнаха със заплашителното си оборудване и Норман Мюлер усети, че дишането му се ускори, докато ги наблюдаваше.
Изпитанието продължи почти три часа с една кратка почивка за кафе и притесняващия сеанс с нощното гърне. През цялото това време Норман Мюлер остана затворен в машината. До гуша му дойде да седи затворен.
Помисли си саркастично, че обещанието да не разкрива нищо от случилото се, ще бъде много лесно за спазване. Въпросите вече бяха станали на миш-маш в главата му.
Преди опита си мислеше, че гласът на Мултивак е гробовен, свръхчовешки, плътен и кънтящ, но сега разбра, че това е само негова представа, която той си бе изградил от многото телевизионни шоупрограми. Истината бе печално прозаична. Въпросите се изнизваха във вид на късчета перфорирано метално фолио, които една друга машина преобразуваше в думи и Полсън ги четеше на Норман, след което му даваше изписаните въпроси и го оставяше да си ги прочете наум. А отговорите на Норман се записваха с помощта на устройство, от което техниците ги възпроизвеждаха на Норман за потвърждение с необходимите поправки и добавки. После ги подаваха на следващата машина, тя ги преобразуваше и накрая ги излъчваха към Мултивак.
Единственият въпрос, който можеше да си припомни Норман в този момент, му прозвуча нелепо клюкарски: „Какво мислите за цената на яйцата?“
Но вече всичко свърши и техниците внимателно махнаха многобройните електроди от тялото му, отлепиха пулсиращата превръзка от горната част на едната му ръка и откараха апаратурата.
Мюлер се изправи, пое си дълбоко въздух, потръпвайки, и запита:
— Това ли е всичко? Преминах ли изпитанието?
— Не съвсем — забърза Полсън насреща му, като се усмихваше успокояващо. — Налага се да ви помолим да останете още един час.
— Защо? — реагира Норман остро.
— Толкова време ще е необходимо на Мултивак, за да прибави новите данни към трилионите други, които има. Хиляди избиратели са загрижени. Ситуацията е много сложна. Може да се окаже, че ще възникнат единични спорове тук и там, някой наблюдател във Феникс, Аризона ще изкаже мнение или някой съвет в Уилксбъроу, Северна Каролина ще се съмнява в резултата. В такъв случай Мултивак ще бъде принуден да ви зададе един или два решаващи въпроса.
— Не. Няма да издържа всичко това отново — каза Норман.
— Най-вероятно няма да се наложи — опита се да го успокои Полсън. — Рядко се случва. Но за всеки случай, трябва да изчакате — в гласа му прозвучаха едва доловими стоманени нотки. — Вие нямате избор. Длъжен сте.
Норман седна уморено и сви рамене.
— Не можем да ви позволим да четете вестник, но ако обичате истории за мистериозни убийства, ако ви се играе шах или има нещо, с което да ви помогнем времето да минава по-бързо, моля ви да ми кажете.
— Няма нищо. Ще почакам.
Въведоха го в малка стая в непосредствена близост до онази, където му задаваха въпросите. Норман потъна в креслото с изкуствена тапицерия и затвори очи.
Каквото и да му костваше това, той трябваше да изчака този последен час.
Седеше напълно неподвижен и напрежението бавно го отпусна. Дишането му започна да става по- равномерно, вече можеше да сплете ръце, без да усеща така явно, както преди, треперенето на пръстите си.
Може би нямаше да има повече въпроси. Може би това беше краят.
Ако изпитанието бе завършило, тогава би трябвало да следват факелните шествия и да завалят поканите за всякакви разговори. Гласоподавателят на годината!
Той, Норман Мюлер, обикновеният служител в малък универсален магазин в Блумингтън, Индиана, който нито по рождение бе белязан със знака на величието, нито по-късно бе успял да го достигне, получи величието на тепсия.
Историците щяха да говорят съвсем сериозно за изборите на Мюлер от 2008 година. Така щяха да се наричат те — изборите на Мюлер.
Слава, по-добра работа, златен дъжд от пари, които вълнуваха Сара и едва-едва засягаха периферията на неговото съзнание. Всичко това щеше да е добре дошло, разбира се. Той не можеше да го отрече. Но точно в този момент съзнанието му бе завладяно от друга мисъл.
Спящият патриотизъм бе започнал да се пробужда в него. В края на краищата той представяше целия електорат. Той фокусираше възгледите на всички. Той, неговата собствена персона, в този ден
