Машината, която спечели войната

Айзък АзимовМашината, която спечели войната

Имаше още много да се празнува. Веселбата отекваше дори в усамотените дълбини на подземията на Мултивак.

Ако не друго, там поне имаше изолация и тишина. За първи път от десет години техници не се суетяха около частите на гигантския компютър. Меките светлини не примигваха учестено, потокът от информация, който обикновено минаваше в две посоки, сега бе замрял.

Нямаше дълго да се задържи така, защото нуждата от обществен ред бе огромна. Но сега за ден, за два или може би за седмица, дори Мултивак можеше да празнува и да почине малко.

Ламар Суифт свали военната си шапка и погледна надолу по дългия, пуст, главен коридор на огромния компютър. Седна в един от въртящите се столове на техниците и униформата му, в която никога не се чувстваше удобно, доста се измачка.

— Всичко това ще ми липсва. Трудно ми е да си припомня — продължи той — кога не сме били във война с Денеб. Сега ми се струва неестествено да сме в мир и да гледаме към звездите без страх.

Двамата мъже при главния директор на Слънчевата Федерация бяха по-млади от Суифт. Нито един от тях не бе посивял толкова много, колкото той, нито един не изглеждаше така уморен.

Джон Хендерсън имаше тънки, фини устни и му бе трудно да прикрие облекчението си в разгара на празника:

— Те са унищожени! Унищожени ви казвам! Това си го повтарям отново и отново и пак не мога да повярвам. Толкова много години все говорехме за заплахата, надвиснала над Земята и над всичките нейни светове, над всеки човек. И през цялото време това беше самата истина, всяка дума беше вярна. Сега обаче сме живи, а денебианците са тези, които бяха разбити и унищожени. Те няма да ни заплашват никога вече!

— Благодарение на Мултивак — каза Суифт, като хвърли един поглед към невъзмутимия Яблонски, който през цялата война беше главен тълкувател на оракула. — Така ли е, Макс?

Яблонски потръпна. Посегна машинално за цигара, но се отказа. Единствен той от хилядите, които живееха в тунелите на Мултивак, имаше привилегията да пуши, но към края упорито се стараеше да не се възползва от нея.

— Е, така твърдят те — каза той и посочи с широкия си палец нагоре.

— Ревнуваш ли, Макс?

— Защото празнуват в чест на Мултивак? Защото Мултивак е големият герой на човечеството в тази война ли? — Скулестото лице на Яблонски се поразведри малко:

— Какво значение има това за мен? Нека Мултивак бъде машината, която спечели войната, ако това ги удовлетворява.

Хендерсън погледна останалите двама с крайчеца на очите си. В тази кратка почивка, която тримата бяха потърсили инстинктивно в единственото тихо ъгълче на този луд град; в този преход от опасностите на войната към трудностите на мира, когато за момент можеха да се отпуснат, той мислеше единствено за тежестта на своята вина.

Изведнъж сякаш осъзна, че тя е вече прекалено тежка и непоносима. Трябваше да се отърве от нея, заедно с войната, още сега!

— Мултивак няма нищо общо с победата. Той просто е една машина.

— Една голяма машина — допълни Суифт.

— Тогава — просто една голяма машина. Тя не струва нищо повече от информацията, с която я захранвахме.

За момент той замълча, внезапно успокоен от казаното.

— Ти би трябвало да знаеш — погледна го Яблонски, дебелите му пръсти отново опипаха една цигара, но после пак я оставиха, — ти доставяше информацията. А може би просто сега си приписваш изцяло заслугата?

— Не — ядоса се Хендерсън, — няма никакви заслуги. Какво знаете вие за информацията, която Мултивак трябваше да преработва? Тя беше обработвана предварително от стотици помощни компютри тук на Земята, на Луната, на Марс и дори на Титан. Титан винаги закъсняваше и все имахме чувството, че ще получим оттам някакви отклонения.

— Това би могло да доведе до лудост всеки — отбеляза Суифт със симпатия.

— Не беше само това — поклати глава Хендерсън. — Признавам, че преди осем години, когато смених главния програмист Лепонт, се бях изнервил. Но в онези дни се ширеше безгрижно настроение. Войната бе още далеч, струваше ни се като едно приключение, без никакви опасности. Не бяхме стигнали до фазата, когато въоръжените части трябваше да поемат командването, когато междузвездните бази можеха да погълнат цяла планета, ако бяха насочени правилно. Но после, когато започнаха истинските трудности… Вие нищо не знаете за тях. — Той най-после си позволи да излее гнева си.

— Е, кажи ни — подхвърли Суифт. — Войната свърши и ние спечелихме.

— Да — потвърди Хендерсън и кимна. Не биваше да забравя това. Земята бе победила, значи всичко е било за добро. — Ами информацията стана безсмислена.

— Безсмислена ли? — учуди се Яблонски. — Буквално ли имаш предвид?

— Буквално, а вие какво очаквахте? Вашият проблем се състои в това, че не бяхте в нейната месомелачка. Вие никога не напускахте Мултивак, Макс, а вие, господин директор, никога не напускахте резиденцията, освен за редките официални посещения, когато виждахте това, което те искаха да видите.

— Аз знаех — отвърна Суифт, — както може би сте се досетили.

— Знаете ли — продължи Хендерсън — до каква степен информацията за нашите силови единици, за наличните ресурси, за тренирани бойни единици — всъщност за всичко важно — беше станала несигурна през втората половина на войната? Лидери, военни и цивилни представяха личната си гледна точка, като по този начин замазваха лошите новини и превъзнасяха добрите. Каквото и да правеха машините, хората, които ги програмираха и интерпретираха резултатите, трябваше да мислят за собствените си кожи и за конкуренцията, която да изпързалят. Нямаше начин това да бъде спряно. Аз опитах и се провалих.

— Разбира се — съгласи се Суифт спокойно, — разбира се, че си опитал.

Този път Яблонски реши, че ще си запали цигарата.

— И все пак предполагам — намеси се той в разговора, — че си давал на Мултивак информация. Не си ни казал нищо за несигурността в данните.

— Как можех да ви кажа? А дори и да го бях направил, как можехте вие да си позволите да ми повярвате? Всичките ни усилия бяха насочени към Мултивак. Той беше единственото велико оръжие на наша страна, защото денебианците нямаха нищо подобно. Какво друго запазваше вярата пред лицето на смъртта, освен убеждението, че Мултивак ще предрече и опише всеки денебиански ход, винаги ще ни направлява и ще предотврати провалянето на нашите действия. Велика Вселено, след като нашата наблюдателна база беше унищожена в хипер-пространството, ние вече нямахме сигурна информация за денебианците, която да дадем на Мултивак и не смеехме да оповестим това публично.

— Съвсем вярно е — съгласи се Суифт.

— Ами тогава — продължи Хендерсън, — ако ви бях казал, че информацията не е надеждна, какво бихте направили, освен да ме отстраните и да откажете да ми вярвате? Не можех да го допусна.

— И какво направи? — попита Яблонски.

— Войната вече е спечелена, затова ще ви кажа какво направих. Коригирах данните.

— Как? — попита Суифт.

— Интуиция, предполагам. Разбърквах ги докато не започваха да изглеждат както трябва. Отначало не смеех да го правя; променях по малко тук и там, за да поправя очевидно невъзможните факти. Когато видях, че небето не се срутва върху нас, станах по-смел. Към края вече почти не ми пукаше. Просто пишех нужната информация такава, както трябваше да е. Дори имах допълнителните данни на Мултивак, с помощта на една моя програмна схема. Създадох я специално за тази цел.

— Свободно избрани данни ли? — попита Яблонски.

— Съвсем не. Вкарах доста необходими факти.

Яблонски съвсем неочаквано се усмихна и тъмните му очи просветнаха: