— Разказвам вицове, сър. Така се изразяват хората. Разказвач на вицове съм.
— Пред мене не ви описаха с този израз, Велики магистре. Казаха, че…
— Дявол да го вземе! Не ме интересува какво са казали. Вижте какво, Траск, искате ли да ви разкажа един виц? — И той се наведе над бюрото, а очите му се присвиха.
— Разбира се, напременно! — каза Траск, като направи усилие да прояви сърдечност.
— Добре. Слушайте. Госпожа Джоунс гледа втренчено късметчето, което е получил мъжът й, след като е пуснал в уличния кантар едно пени, за да се претегли. „Тук пише, Джордж, че ти си приветлив, интелигентен, далновиден, трудолюбив и жените те намират за привлекателен — казва тя и като обръща картончето, добавя: — Теглото ти също е отбелязано погрешно.“
Траск се засмя. Не успя да се сдържи. Макар че заключителното изречение не прозвуча неочаквано, учудващата лекота, с която Майърхоф наподоби съвсем точно ироничното пренебрежение в гласа на жената и умението, с което бе направил гримаса, за да придаде на лицето си изражение, подходящо за този тон, накараха политика неволно да избухне в смях.
Майърхоф рязко попита:
— Защо е смешен този виц?
Траск се сепна.
— Моля?
— Попитах защо е смешен този виц. Защо се засмяхте?
— Ами… — започна Траск, като се мъчеше да каже нещо смислено. — Последните думи разкриха всичко в нова светлина. Изненадата…
— Истината е — прекъсна го Майърхоф, — че аз описах мъж, който е унизен от жена си. Описах брак, който е толкова неуспешен, че според жената мъжът й не притежава никакви добродетели. А вие се смеете. Ако бяхте на мястото на съпруга, щеше ли да ви бъде до смях? — Великият магистър помълча за миг и продължи. — Чуйте още един виц, Траск. Абнър седи до леглото на болната си жена и безутешно плаче. Жена му събира остатъка от силите си и успява да се повдигне на лакът. „Абнър! — прошепва тя. — Абнър, не мога да се явя пред Създателя, преди да призная греховете си.“ „Не сега — измънква опечаленият съпруг. — Не сега, мила. Отпусни се и се успокой.“ „Не мога! — извиква жената. — Трябва да ти го кажа, иначе душата ми няма да намери покой. Аз ти изневерявах, Абнър. Не другаде, а у дома, и то преди месец…“ „Мълчи, мила — успокоява я Абнър. — Зная това. Иначе щях ли да те отровя?“
Траск се опита да не реагира, но това не му се отдаде. Не успя да потисне хихикането си.
Майърхоф каза:
— Излиза, че и това е смешно: прелюбодействие, убийство. Всичко е смешно.
— Е, изписани са куп томове, които анализират хумора — каза Траск.
— Вярно — съгласи се Майърхоф. — Прочел съм доста от тях. Нещо повече, прочетох доста от тях и на Мултивак. И все пак хората, които са написали тези книги, само правят догадки. Според някои от тях ние се смеем, защото изпитваме чувство на превъзходство към героите на вица. Според други смехът ни се дължи на внезапно осъзнаване на някоя нелепост, на внезапно отслабване на напрежението или на разглеждане на събитията под неочакван ъгъл. Като че ли няма проста причина за това. Различните хора се смеят на различни вицове. Няма виц, който да е универсален. Има хора, които въобще не се смеят на вицове. И все пак най-важното, изглежда, е, че човекът е единственото животно, което има истинско чувство за хумор. Единственото животно, което се смее.
Траск изведнъж се обади:
— Разбирам, вие се опитвате да анализирате хумора. Затова вкарвате вицове в Мултивак.
— Кой ви каза, че го правя? Както и да е, явно Уислър ви е осведомил. Спомням си, че ме завари в такъв момент. И какво от това?
— Абсолютно нищо.
— Нима ще оспорвате правото ми да добавям каквото сметна за нужно към общите запаси от знания на Мултивак или да му задавам каквито искам въпроси?
— Нищо подобно — побърза да се оправдае Траск. — Всъщност аз изобщо не се съмнявам, че вашата работа ще разкрие пътища за нови анализи, които ще представляват голям интерес за психолозите.
— Хм. Може би. Независимо от това има нещо, което е много по-важно за мене, отколкото анализирането на хумора. Имам намерение да задам един специфичен въпрос. Всъщност въпросите са два.
— Така ли? И какви са те? — Траск се чудеше дали другият ще му отговори. Ако не пожелаеше да го направи, нямаше как да го принуди насила.
Майърхоф обаче каза:
— Първият въпрос е следният: откъде се появяват всички тези вицове?
— Моля?
— Кой ги съчинява? Вижте какво, преди месец прекарах цяла вечер в разменяне на вицове. Както обикновено аз разказах повечето от тях и както обикновено глупаците се смяха. Може би наистина според тях вицовете бяха смешни, а може и просто да го правеха, за да ми се харесат. Във всеки случай един тип дори си позволи да ме потупа по гърба и да каже: „Майърхоф, ти знаеш повече вицове, отколкото десет души, взети заедно!“ Сигурен съм, че говореше искрено, но думите му ме накараха да се замисля. Не мога да знам със сигурност колко стотици или дори хиляди вицове съм разказал в разни периоди от живота си, но е факт, че никога не съм съчинявал виц. Нито един. Само ги повтарям. Единственият ми принос е, че ги разказвам. Работата е там, че или ги чувам, или ги прочитам. А източниците на чутото или прочетеното също не са съчинителите на тези вицове. Никога не съм срещал човек, който да твърди, че е измислил виц. Винаги казват: „Оня ден чух един хубав виц“, или питат: „Чувал ли си напоследък някой хубав виц?“ Всички вицове са стари. Това е причината тематиката им да изостава в социално отношение. Например все още се разказват вицове за морска болест, а в наше време тя е преодоляна и никой не я е изпитвал. Или пък има вицове за предсказващи бъдещето улични теглилки, като този, който чухте, а такива теглилки могат да се намерят само в антикварните магазини. Кой тогава съчинява вицовете?
— Това ли се опитвате да установите? — попита Траск, а на езика му беше да добави: „Господи, та има ли някакво значение?“, но успя да се сдържи. Във въпросите, задавани от един Велик магистър, винаги има скрит смисъл.
— Разбира се — отвърна Майърхоф. — Разгледайте го под следния ъгъл: вицовете не само че изглеждат стари, те непременно трябва да са стари, за да се харесат. Задължително условие е вицът да не е оригинален. Има само една разновидност на хумора, която е или може да бъде оригинална: играта на думи. Чувал съм каламбури, които явно се създават в определения миг. И на мене ми се е случвало да го правя. Но никой не се смее на такива каламбури. Те предизвикват не смях, а възхищение. Колкото по-успешен е каламбурът, толкова по-шумни са възклицанията. Оригиналният хумор не е предназначен да разсмива. Защо?
— Нямам никаква представа.
— Добре. Това искам да разбера. След като вкарах в Мултивак всичката информация, която ми се стори подходяща, на тема хумор в най-общ смисъл, сега вкарвам в системата на компютъра подбрани вицове.
Траск усети, че е заинтригуван.
— Как така „подбрани“? — попита той.
— Не мога да ви обясня — отвърна Майърхоф. — Такива вицове, които ми се виждат подходящи. Нали все пак съм Велик магистър.
— О, не ще и дума, разбира се.
— При наличието на тези вицове и философията на хумора, най-общо казано, първото, което ще изискам от Мултивак, е да проследи произхода на вицовете, ако е възможно. Щом като Уислър е наясно и е сметнал за необходимо да ви докладва случая, накарайте го да се яви в програмния отдел вдругиден. Мисля, че ще има работа за него.
— Разбира се. Може ли и аз да присъствувам?
Майърхоф сви рамене. Явно, че му беше напълно безразлично дали Траск ще присъствува.
Майърхоф беше подбрал особено внимателно последните вицове от серията. В какво се състоеше особеното му внимание той не би могъл да обясни, но беше прехвърлил през ума си десетина възможности и нееднократно ги беше подложил на тестове за някакво неуловимо качество в смисъла им. Каза: „Ъг,
