Десетина души от високопоставените мъже в Института наблюдаваха как кадрите се плъзгаха един след друг по екрана. Грант ги изгледа със сурово изражение на лицето.
— Мисля, че идеята е достатъчно проста — каза той. — Вие сте математици и инженери. Написаното може и да е нечетливо, но то все пак има някакво значение. Значението е регистрирано по някакъв начин в написаното, колкото и разкривен да е текстът. Първата страница е достатъчно ясна. Това може да бъде едно добро начало. Всеки един от Вас ще прегледа всяка страница по няколко пъти. Ще си записвате всяка хрумнала ви възможна версия. Ще работите независимо един от друг. Не искам да се консултирате помежду си.
Един от мъжете се обади:
— Откъде знаете, че написаното съдържа някакъв
— Сигурен съм, защото това са бележките на Ролсън.
— Ролсън! Аз мислех, че той беше…
— Ти мислеше, че е болен — прекъсна го Грант. Наложи му се да усмири надигналия се шумен разговор. — Зная. Той наистина е болен. Написаното е дело на един човек, който беше на крачка от смъртта. Това е всичко, което изобщо можем да изтръгнем от Ролсън. Някъде из тези драскулки е отговорът на проблема за силовото поле. Ако не успеем да го открием, може би ще са ни необходими още десет години в търсенето му някъде другаде…
Хората се заеха с работата си. Нощта измина. Измина и втората нощ. Измина и третата нощ…
Грант погледна резултатите. След това поклати глава:
— Ще приема, че според вас в написаното има последователност и логика. Не мога да кажа, че го разбирам, обаче…
Лоуи, който по времето, в което Ролсън отсъстваше, се смяташе за най-добрият ядрен инженер в Института, сви рамене:
— То не е напълно ясно и на мен. Ако наистина е открил нещо, то не е обяснил защо…
— Той нямаше време да изясни това. Можете ли да построите генератора, който е описал?
— Бих могъл да опитам.
— Би ли погледнал всички други версии по страниците?
— Другите определено не са последователни и логични…
— Би ли проверил повторно това?
— Разбира се.
— И би ли могъл да започнеш с конструкцията всъщност?
— Ще опитам. Но пак ти казвам честно, че съм песимист…
— Зная. Аз също съм песимист.
Заеха се с работа. Хал Рос, главният механик, беше назначен за шеф на реалната конструкция и се отърси от сънливостта си. През всеки час на деня или нощта той можеше да бъде открит край съоръжението да почесва плешивата си глава.
Този човек зададе въпрос само веднъж:
— Какво е това, доктор Лоуи? Никога не съм виждал нещо подобно. За какво е предназначено то?
— Ти знаеш къде се намираш, Рос — каза му Лоуи. — Знаеш, че тук не задаваме въпроси. Повече не ме питай.
Рос не зададе нито един въпрос повече. Знаеше се, че той мрази конструкцията, която се изграждаше. Намираше я грозна и неестествена. Но продължаваше да стои край нея.
Блаущейн се обади един ден.
— Как е Ролсън? — запита Грант.
— Не е добре. Иска да участва в изпитанията на Полевия прожектор, който измисли.
Грант се поколеба:
— Мисля, че трябва да му позволим. В края на краищата той е негово дело.
— Би трябвало да дойда с него.
Грант изглеждаше нещастен:
— Това може да бъде опасно, знаеш. Дори по време на пилотното изпитание ние си играем с огромни енергии.
— Не е по-опасно за нас, отколкото е за теб — отговори Блаущейн.
— Много добре. Списъкът на наблюдателите ще трябва да бъде прегледан от Комисията и от ФБР, но аз ще те запиша в него.
Блаущейн се огледа. Полевият прожектор бе разположен в самия център на огромната изпитателна лаборатория, но всичко друго бе извадено от помещението. Съществуваше явна връзка между съоръжението и капсулата плутоний, който служеше за енергиен източник, но от онова, което психиатърът бе дочул, знаеше без да му се налага да задава въпроси на Ролсън, че връзката е под подовото покритие.
В началото наблюдателите бяха наобиколили машината, разговорите им бяха неразбираеми, но в един миг те се разпръснаха. Галерията беше препълнена от хора. Имаше най-малко трима мъже в генералски униформи от другата страна, както и истинска кавалкада от по-нисши военни чинове. Блаущейн избра една незаета част от пространството край парапета, направи го заради Ролсън във всеки случай.
— Все още ли мислиш, че искаш да останеш? — запита той.
В лабораторията беше достатъчно горещо, но Ролсън беше облякъл палтото си и бе вдигнал яката му. Това няма никакво значение, помисли си Блаущейн. Той се съмняваше, че някой от предишните познати на Ролсън би могъл да го разпознае.
— Ще остана — каза решително Ролсън.
Блаущейн беше доволен. Той искаше да наблюдава изпитанието. След миг се обърна по посока на нечий глас, който прозвуча близо до него.
— Здравейте, доктор Блаущейн.
В първия миг Блаущейн не позна мъжа, но след това възкликна:
— О, инспектор Дарити! Какво правите тук?
— Предполагам, че точно това, което и Вие — инспекторът посочи околните. — Няма начин да успеете да пресеете всички тук, за да сте сигурен, че няма да се случат някои грешки. Веднъж стоях близо до Клаус Фичс така, както сега стоя до Вас — инспекторът подхвърли джобното си ножче във въздуха и го прихвана сръчно.
— А, да. Къде ли човек може да открие съвършена сигурност? Та човек не може да се довери дори на собствената си съвест. Ето и Вие стоите близо до мен, не е ли така?
— Точно така — усмихна се Дарити. — Вие бяхте много нетърпелив да дойдете тук, нали?
— Не заради самия себе си, инспекторе. И бихте ли махнали този нож, моля ви…
Дарити се обърна учуден в посоката, към която Блаущейн кимна леко с глава. След миг инспекторът прибра ножчето си и погледна към спътника на Блаущейн за втори път. След това изсвири леко с уста.
— Здравейте, доктор Ролсън — каза той.
— Здравейте — изръмжа Ролсън.
Блаущейн не остана изненадан от реакцията на Дарити. Ролсън беше свалил десетина килограма от теглото си след завръщането от санаториума. Лицето му беше прежълтяло и набръчкано, това бе лице на човек, който изведнъж бе станал на шейсет години.
— Скоро ли ще започне изпитанието? — запита Блаущейн.
— Изглежда, че започват — отговори Дарити.
Той се обърна и се облегна на парапета. Блаущейн хвана Ролсън за лакътя и го поведе настрана, но Дарити се обади кротко:
— Останете тук, докторе. Не ми се ще да се шляете насам-натам.
Блаущейн огледа лабораторията. Мъжете стояха вцепенени, като че ли бяха се превърнали в каменни статуи. Видя високия и мършав Грант, който раздвижи бавно ръка, за да запали цигара, след което размисли, и мушна запалката и цигарата в джоба си. Младите мъже от контролния сектор очакваха напрегнати началото.
