Айзък Азимов
Развъждане на хора…
Старши полицай Манкевич говореше по телефона, но за него разговорът не бе от приятните и наподобяваше по-скоро категоричното мнение на картечен откос, изстрелван на пресекулки:
— Точно така! Той дойде тук и каза: „Вкарай ме в затвора, защото ми се ще да се самоубия.“
— … Не мога нищо да направя. Точно така го каза. И на мен ми прозвуча налудничаво.
— … Слушайте, господине, това приятелче отговаря на описанието. Искате от мене информация, аз ви я давам.
— … Има точно такъв белег на дясната си буза и твърди, че се казва Джон Смит. Не спомена да е лекар.
— … Сто на сто си измисля. Никой не се представя ей така за Джон Смит. Не и в полицейския участък.
— … Сега е в затвора.
— … Да, уверявам Ви.
— … Съпротива на полицейски служител, покушение и оскърбление, предумишлено увреждане на имущество. Това са трите точки от обвинителния акт.
— … Изобщо не ми пука кой е.
— … Добре. Ще изчакам на телефона.
Той погледна към полицай Браун и сложи плътно ръка върху долната част на слушалката. По-точно бе да се каже не „ръка“, а „ръчище“, под което се изгуби цялата слушалка.
Изражението на лицето му издаваше непреклонност. Сламенорусата му коса бе разрошена.
— Само ядове! Нищо друго, освен ядове няма в този полицейски участък — възропта той. — По-добре да бъхтам непрекъснато из улиците като патрул…
— Кой се обажда? — запита Браун, без да е истински заинтригуван. Той току-що влизаше и си помисли, че Манкевич наистина би изглеждал по-добре като патрулиращ полицай.
— Оук Ридж. Междуградски разговор. Някой си Грант. Шеф на не знам си какъв отдел. Сега се свързва с един друг… Ало! — Манкевич стисна отново слушалката и се насили да говори по-спокойно — Слушайте, нека ви обясня случая от самото начало. Искам добре да ме разберете, а после, ако не ви хареса, можете да изпратите някого тука на проверка. Тоя приятел не иска адвокат. Той се кълне, че иска всичко на всичко да остане в затвора. И това, братко, напълно ме устройва.
Е какво, ще ме изслушате ли? Тоя пристигна вчера, дойде право при мен и ми заяви: „Господин полицай, искам да ме тикнете в затвора, защото ми се ще да се самоубия.“ Аз му казвам: „Господине, съжалявам, че Ви се иска да се самоубиете. Не го правете, защото иначе ще се разкайвате до края на живота си.“
— …
— … Моля Ви, оставете ме да Ви обясня. Казах му: „Не мога да те вкарам в затвора, заради това, че искаш да се самоубиеш. Това не е престъпление.“ А той ми отговори: „Но аз не искам да умра.“ А аз му казах: „Слушай, братле, изчезвай оттука.“ Така де, ако някой иска да се самоубие — добре, ако не иска — пак добре, но не искам да ми плаче на рамото.
— … Ей
— … Точно така! Иначе защо мислите, че сме му предявили обвинението „предумишлено увреждане на имущество“? Мастилото се стече отгоре додолу по панталоните ми.
— … Да, също покушение и обида! Аз скочих, като се надявах да го вразумя, но той ме ритна по пищяла и ме фрасна по окото.
— … Нищо не си измислям! Искате ли да дойдете и да видите лицето ми?
— … Ще се яви пред съда в близките дни. Може би в четвъртък.
— … Ще получи най-малко три месеца, освен ако психиатрите не се намесят. Според мен той си е направо за лудницата.
— … Официално е записан Джон Смит. Само това име повтаря.
— … Не, сър. По закон не можем да го освободим. Трябва да спазваме законната процедура.
— … Добре, направи го щом така искаш, братле! Аз просто си върша работата.
Манкевич тресна слушалката и я изгледа кръвнишки. След миг-два я вдигна отново, за да набере нужния му номер:
— Джанети? Какво е това КАЕ? Говорих по телефона с някой си Джо, той каза…
— … Не, не се шегувам, глупако. Ако се шегувах, щях да ти кажа. Та каква е тая мешавица от букви?
— … Благодаря — каза той едва чуто и пребледня.
— Оня Джо бил шеф на Комисията по атомна енергия — обърна се той към Браун. — Изглежда от Оук Ридж са ме свързали с Вашингтон.
— Може би ФБР е по следите на тоя Джон Смит — скочи Браун. — Може да е някой от ония учени. Всичко беше наред, докато единствено генерал Гроув знаеше нещо за атомната бомба — той най-после се почувства задължен да поразмърда мозъка си. — Щом са ги включили тия…
— Затваряй си устата! — изръмжа Манкевич.
Доктор Осуалд Грант не откъсваше очи от бялата разделителна линия на магистралата и управляваше колата, сякаш тя бе най-големия му враг. Винаги така караше. Докторът бе висок и кокалест, затворен в себе си, лицето му не издаваше настроението му. Коленете му достигаха до кормилото, а кокалчетата на ръцете му побеляваха, когато взимаше завоите.
Инспектор Дарити седеше до него, кръстосал крака. Подметката на лявата му обувка се опираше във вратата и оставяше прашни следи по нея. Той подхвърляше от едната си ръка в другата малко ножче. Преди известно време чегърташе с него усърдно ноктите си, но при един остър завой тази игра едва не му коства някой и друг пръст, затова веднага се отказа от заниманието си.
— Какво знаете за този Ролсън? — запита инспекторът.
Доктор Грант откъсна за миг очи от осовата линия, после отново закова поглед в нея.
— Познавам го, откакто защити доктората си в Принстън — отговори той колебливо. — Блестящ учен.
— Така ли? Блестящ учен, значи? Защо вие учените се характеризирате един друг с израза „блестящ учен“? Нямате ли някои посредствени?
— Имаме много. Аз съм един от тях. Но не и Ролсън. Питайте когото искате. Питайте Опънхаймер. Питайте Буш. Ролсън беше най-младият наблюдател в Аламогордо.
— Добре! Блестящ е. Ами личният му живот?
Грант се забави с отговора си:
— Не бих могъл да зная.
— Нали го познавате от Принстън? Колко години са това?
Пътуваха вече два часа на север по магистралата от Вашингтон, но до този момент не бяха разменили повече от няколко думи. Сега ситуацията се промени и Грант изведнъж усети как ръката на закона започна да стяга гърлото му.
— Той защити докторат през 43-та.
— Значи го познавате от осем години.
— Така е.
— И не знаете нищо за личния му живот?
— Личният живот на човека си е личен, инспекторе. Ролсън не е много общителен. Неимоверно много учени са като него. Работата им е напрегната, затова когато си тръгнат, те нямат желание да поддържат връзки с колегите си извън лабораторията.
