Развъждане на хора…

— Не ви разбирам.

— Не очаквам да ме разбирате.

— И все пак съм на мнение, че във Вашето твърдение се крие дълбока мисъл. Тези ваши размисли без съмнение ще предизвикат сериозен интерес в мен.

Ролсън се усмихна за първи път. Но в усмивката му нямаше задоволство. Ноздрите му побеляха от напрежение.

— Наблюдавам Ви и не преставам да се удивлявам, докторе. Пристъпвате към работата си така съвестно. Вие сте длъжен да ме изслушвате с вид на твърде заинтригуван човек, който на всичкото отгоре уж питае към мен и симпатия. Така ли е? Нито интересът, нито симпатията Ви са искрени. Аз мога да Ви разказвам най-невероятни неща и пак да съм сигурен, че ще ме слушате внимателно, нали?

— Не допускате ли интересът ми наистина да е искрен, та макар и да е професионален?

— Не, не допускам.

— А защо не?

— Нямам желание да обсъждам това сега.

— Искате ли да се върнете в стаята си?

— Ако не възразявате, ще остана! — гласът му прозвуча гневно. Ученият се изправи, но почти веднага седна отново — Защо пък да не се възползвам от Вас? Не обичам да разказвам нищо на хората. Те са глупави. Те не проумяват нещата. Гледат очевадните неща с часове, но те не означават нищо за тях. Ако ги заговоря, не ме разбират, губят търпение, надсмиват ми се. Докато Вие сте длъжен да ме слушате. Това е работата Ви. Вие не можете да ме прекъснете, за да ми заявите, че съм луд, дори и да си го мислите.

— Ще се радвам да Ви изслушам, каквото и да ми говорите.

Ролсън си пое дълбоко дъх преди да започне:

— От една година ми е известно нещо, което знаят много малко хора. Може да се каже, че нито един жив човек не го знае. Вие чували ли сте, че върховете на човешката култура се появяват циклично? В продължение на две поколения в един град с трийсет хиляди свободни хора, се пръкнали достатъчно литературни и артистични гении от първа величина, за да служат цял век на една нация от милиони, при най-обикновени обстоятелства. Имам предвид Атина на Перикъл.

Има и други примери: Флоренция на Медичите, Англия на Елизабет, Испания на кордовските Емири. Сред израилтяните през осмото и седмото столетие преди Христа е настъпил подем в социалните преобразувания. Проумявате ли какво искам да кажа?

— Разбирам, че историята живо Ви интересува — кимна в знак на съгласие Блаущайн.

— А защо не? Никъде не е казано, че трябва да се ограничавам единствено в областта на ядрените изследвания и вълновата механика.

— Съвсем не. Моля продължавайте.

— В началото си мислех, че мога да науча повече за истинската същност на историческите цикли, като се консултирам с някой специалист. Имах няколко разговора с професионален историк. Чиста загуба на време!

— Как се казва този професионален историк?

— Има ли значение?

— Вероятно не, ако предпочитате да го запазите в тайна. Какво ви каза той?

— Каза, че греша, че историята само на пръв поглед се развива на тласъци. След задълбочени изследвания се оказало, че културите на Египет и Шумер не са възникнали случайно или от нищото, а въз основа на продължителното развитие на субцивилизация, която усъвършенствала своята култура. Каза ми, че Атина на Перикъл е построена върху предпериклова Атина, която е била на по-ниско стъпало, но без нея епохата на Перикъл не би могла да се зароди.

Запитах го защо няма постпериклова Атина на по-високо цивилизационно стъпало. Той ми отговори, че Атина е била опустошена от чума и от продължителна война със Спарта. Запитах го за появата и на други култури. Отговори ми, че всеки път някоя война ги е унищожавала или в немалко случаи дори ги е съпътствала. Този историк бе като всички останали. Истината бе под носа му, трябваше само да посегне и да я вземе, но той не го направи.

Ролсън се вторачи в пода и продължи уморено:

— Понякога те идват при мен в лабораторията, докторе. И започват да нареждат: „По дяволите, как да се отървем от такъв и такъв ефект, който съсипва всичките ни измервания?“ Показват ми инструментите и диаграмите си, а аз им отговарям: „Ами решението ще ви извади очите. Защо не направите еди-как си? Дори едно дете ще ви го каже.“ После се отдръпвам, защото не мога да гледам как по глупавите им лица бавно започва да пълзи изумление. По-късно те се връщат и казват: „Ролсън, то работи! Как се досети?“ Не мога да им обясня, докторе. Все едно да им обяснявам, че водата е мокра. Така не можах да обясня нищо и на историка. Така не мога да обясня на Вас. Губене на време.

— Искате ли да се върнете в стаята си?

— Да.

Блаущайн остана замислен още няколко минути на мястото си след като Ролсън излезе, съпроводен от санитари. Както винаги в такива случаи, той посегна машинално към горното чекмедже на бюрото и извади ножчето за отваряне на писма: сигурен знак, че мозъкът му работи трескаво.

Решението се избистри в главата му и лекарят набра телефонния номер, който му бе нужен:

— Обажда се Блаущайн. Има някакъв историк, с когото доктор Ролсън е водил разговор преди време. Вероятно преди повече от година. Не зная името му, дори не зная дали е на работа в университет. Моля ви да го откриете, бих искал да се срещна с него.

Тадеуш Милтън, доктор на науките, запремига умислен срещу Блаущайн, прокара ръка през посивялата си коса и каза:

— Идваха при мен да ме питат дали познавам този човек. Аз наистина го познавам, но с него не ме свързва почти нищо. Всъщност нищо, защото проведохме само няколко разговора от професионално естество.

— Как се свърза с Вас?

— Написа ми писмо. Не знам защо точно на мен, а не на някой друг. В едно научнопопулярно списание излязоха редица мои статии за времето. Вероятно те са привлекли вниманието му.

— Разбирам. Каква е основната тема на статиите ви?

— Размисли за валидността на цикличния подход към историята. Тоест, дали можем да кажем, че отделна цивилизация следва непременно законите на развитието и упадъка подобно на отделните индивиди.

— Чел съм Тойнби, доктор Милтън.

— Ами тогава знаете какво имам предвид.

— А когато доктор Ролсън се обърна към Вас за консултация, тя имаше ли нещо общо с този цикличен подход към историята?

— В известен смисъл. Но той не е историк и някои от неговите схващания за насоките на развитие в областта на културата са доста… драматични бих казал… и… как да се изразя… опростени. Извинете ме, докторе, ако ви попитам нещо не в реда на нещата. Доктор Ролсън да не би да Ви е пациент?

— Доктор Ролсън не е добре и сега е под мое наблюдение. И това, и всичко, което си говорим тук, е поверително, разбира се.

— Напълно. Разбирам го добре. Сега си обяснявам едно нещо. Някои от неговите идеи са почти на границата на ирационалното. Той все се тревожеше за връзката между онова, което наричаше „културни тласъци“ и опустошенията от един или друг характер. Сега често се забелязват такива взаимовръзки. Времето, в което една нация се оказва най-жизнеспособна, може да съвпадне с времето на голяма национална нестабилност. Холандия е добър пример в случая. Нейните велики художници, политици и изследователи принадлежат към началото на седемнайсти век — време, в което тя е в смъртна схватка с най-могъщата европейска сила тогава, с Испания. В същото това време на разорение в страната, Холандия изгражда империя в Далечния Изток, установява се по северните брегове на Южна Америка, по южните брегове на Африка, в низината Хъдзън в Северна Америка. Нейните кораби воюват с Англия. А после, след като си осигурява политическа стабилност, тя се сгромолясва.