Надзирателят се спусна към тях да ги укроти:
— Тишина!
— Всичко е наред, пазачо — погледна го Дарити и се зае да бърше ръцете си с голяма бяла носна кърпа. — Мисля, че ще трябва да извикаме лекар за него.
Доктор Готфрид Блаущайн бе дребен, мургав и говореше с лек австрийски акцент. Малко му трябваше, за да бъде оприличен с образа на психиатър, излязъл от рисунъка на нечия неопитна ръка. Но затова пък бе гладко избръснат и спретнато облечен. Той наблюдаваше Грант изпитателно, като си отбелязваше някои неща. Правеше го автоматично, в последно време оглеждаше като лекар всеки, с когото се срещаше.
— Вие ми представяте една определена картина. Описвате ми човек с огромен талант, може би дори гений. Казвате ми, че той винаги се е чувствал не на мястото си сред хората, че никога не е могъл да свикне в лабораторията, макар там да е постигнал най-големите си успехи. Има ли друга среда, към която той да се е приспособил?
— Не ви разбирам — каза Грант.
— Не на всеки от нас е дадено щастието да си намери компания по сърце у дома или там, където ни се иска да живеем. Много често хората компенсират неудобствата, като се захващат да свирят на някакъв инструмент, занимават се с туризъм или се записват в някакъв клуб. С други думи човек си създава нов тип общество след работно време, в което да се чувства по-добре. Не е необходимо то да има каквато и да е връзка с работата му. Това е бягство. Не е казано, че то непременно е нездравословно — усмихна се психиатърът. — Аз самият колекционирам марки. Много деен член съм на Американското дружество по филателия.
— Не зная какво е правил той извън работното си време — тръсна глава Грант. — Съмнявам се да е правил каквото и да е от рода на онези неща, които изброихте.
— М-м-м. Би било тъжно, ако е така. Почивката и забавленията са там, където човек ги вижда, но той все пак трябва да ги открие някъде. Не е ли така?
— Разговаряхте ли с доктор Ролсън?
— За проблемите му? Не.
— Нямате ли такива намерения?
— О, да. Но той е тук едва от една седмица. Трябва да му дадем възможност да се възстанови. Той бе крайно изнервен, когато дойде тук за пръв път. Почти в състояние на делириум. Нека го оставим малко на спокойствие, за да свикне с новата обстановка. После ще го разпитам.
— Ще можете ли да го върнете обратно на работа?
— Как бих могъл да зная? — усмихна се Блаущайн. — Аз дори не съм сигурен какво е заболяването му.
— Не бихте ли могли поне да го избавите от най-лошото, от тази мания за самоубийство. И да се погрижите за останалото му лечение, докато той работи?
— Възможно е. Но Вие можете да ми помогнете, доктор Грант.
— Как?
— Какво ще кажете да ме снабдите с определена информация, която има вероятност да е свръхсекретна?
— Каква информация?
— Искам да зная броя на самоубийствата от 1945-та година насам сред ядрените физици. Също така: колко от учените са напуснали работата си, за да се заемат с друга научна дейност или съвсем да се откажат от нея.
— Тази информация има ли нещо общо с Ролсън?
— Не смятате ли, че неговата болест е свързана с работата му? Тази ужасна мъка, която го гнети…
— Ами… доста много учени напуснаха работата си, естествено.
— Защо да е естествено, доктор Грант?
— Вие би трябвало да знаете, доктор Блаущайн. Съвременните атомни изследвания подлагат хората на едно от най-страшните напрежения. Изискванията са непоносими. Работа под наблюдението на правителството, на военните. Нямаме право да говорим за нея, трябва непрекъснато да внимаваме какво приказваме. Естествено, ако някой от нас има късмета да му предложат работа в университет, където човек може да си направи своя собствена работна програма, да прави опити по своя собствена тема, да пише доклади, които не трябва задължително да бъдат съгласувани с КАЕ, той я приема без колебание.
— И изоставя завинаги своята специалност?
— Тя винаги може да бъде приложена в гражданските области. Имаше един колега, който напусна по съвсем други причини. Веднъж ми каза, че го мъчи безсъние. Каза ми, че щом загаси лампата, чува хиляди писъци на жертвите от Хирошима. Последното нещо, което зная за него, е че е станал служител в галантериен магазин.
— А Вие чувате ли писъци?
Грант кимна в знак на потвърждение:
— Не е приятно да знаеш, че макар и нищожна част от отговорността за атомните поражения може би лежи върху твоите плещи.
— Как се чувстваше Ролсън?
— Той никога не говореше нищо за това.
— С други думи, дори да е преживявал нещо, той никога не е използвал спасителния ефект на освободената от налягане пара върху Вас.
— Изглежда е така.
— И все пак ядрените изследвания трябва да бъдат проведени, нали?
— Така е.
— Какво бихте направили Вие, доктор Грант, ако почувствате, че
— Не зная — присви рамене Грант.
— Някои хора се самоубиват.
— Искате да кажете, че това е причината за състоянието на Ролсън?
— Не зная. Не зная. Ще говоря с него тази вечер. Нищо не мога да обещая, разбира се. Но ще Ви кажа всичко, което разбера.
— Благодаря, докторе — изправи се Грант. — Ще се постарая да ви намеря информацията, която искате.
След една седмица престой в санаториума на доктор Блаущайн, Елууд Ролсън изглеждаше по-добре. Лицето му бе понапълняло и от тревогата, която го измъчваше, кажи-речи не бе останала следа. Не носеше вратовръзка и колан. Обувките му бяха без връзки.
— Как се чувствате, доктор Ролсън? — посрещна го Блаущайн.
— Отпочинал.
— Добре ли се отнасят с Вас?
— Не се оплаквам, докторе.
Блаущайн опипом потърси по бюрото си ножа за отваряне на писма, с който имаше навика да си играе, докато обмисляше някои неща, но не го намери. Трябва да го е прибрал, разбира се, с всички останали остри предмети. Върху бюрото му нямаше нищо, освен книжа.
— Седнете, доктор Ролсън. Как се развиват симптомите Ви?
— Искате да кажете дали изпитвам онова, което Вие наричате импулси за самоубийство? Да. Понякога се чувствам по-добре или по-зле, в зависимост от мислите ми, предполагам. Но подтикът си е все в мен. Вие не можете да го изкорените.
— Вероятно имате право. Има доста неща, с които не мога да се справя. Но бих желал да узная колкото може повече за Вас. Вие сте ценен човек…
Ролсън изсумтя в отговор.
— Вие не смятате ли така? — запита психиатърът.
— Не, не смятам. Нито един човек не е по-ценен от една едничка бактерия.
