— Той членуваше ли в някоя организация?
— Не.
— Казвал ли е пред Вас някога нещо, по което да съдите, че е нелоялен към службата си?
— Не! — извика Грант, след което известно време и двамата не пророниха звук.
— Доколко важна е позицията на Ролсън в ядрените изследвания? — поде отново въпросите си Дарити.
— Толкова, колкото на всеки един от останалите — прегърби се над кормилото Грант. — Уверявам Ви, че никой не е незаменим, но Ролсън е необикновен. Той има инженерно мислене.
— Какво означава това?
— Без да е кой знае какъв математик, той прави технически разработки на уредите, които са се зародили в нечия глава. Няма друг като него, щом стане дума за такъв вид работа. Много пъти, инспекторе, се сблъскваме с някакъв проблем, но нямаме време да го разрешим. Навсякъде край нас се въртят само празноглавци. Единствен той се сеща какво трябва да се направи и казва: „А защо не опитате еди-как си?“ И се оттегля. Дори не любопитства да разбере как ще работи приспособлението. Но то винаги работи безотказно. Винаги! Може би в крайна сметка ние сами бихме стигнали до решението на проблема, но след месеци изгубено време. Не зная как го постига, но го прави. Не си струва дори да го питаме. Тогава ни поглежда и казва едно „ами то е очевадно“ и отминава. Естествено, след като ни го покаже, то
Инспекторът слушаше внимателно. Когато ученият замълча, той зададе поредния си въпрос:
— Бихте ли казали, че Ролсън е странен, имам предвид психиката му? Нещо като отнесен.
— Щом някой е гений, не можете да очаквате от него да е нормален, нали?
— Може би. Но кое е особеното точно при този гений?
— Той почти не приказва. Виждал съм го понякога да не работи нищо.
— А какво, стои си в къщи или ходи за риба?
— Не. Доскоро идваше най-редовно в лаборатрията. Сядаше на мястото си и не похващаше нищо. Случваше се да продължи така седмици наред. Не отговаряше на ничии въпроси, дори не поглеждаше никого, макар и да го заговаряхме.
— Някога напускал ли е лабораторията?
— Имате предвид до този случай? Никога!
— Някога да е заявявал, че иска да се самоубие? Да е казвал, че най-сигурното място за него е затворът?
— Не.
— Сигурен ли сте, че този така наречен Джон Смит е всъщност Ролсън?
— Почти. На дясната си буза колегата има белег от изгаряне с химическо съединение. Не е възможно да го объркам.
— Добре. Това беше. После ще разговарям с него самия.
Този път се възцари спокойна тишина. Доктор Грант следваше извивките на осовата линия, докато инспектор Дарити подхвърляше ножчето си от ръка в ръка.
Надзирателят изслуша разпореждането по уредбата и огледа посетителите:
— Можем да го доведем и тук, инспекторе.
— Не — тръсна глава доктор Грант. — Да отидем при него.
— Това нормално ли е за Ролсън, доктор Грант? — запита Дарити. — Да не би да очаквате да нападне охраната в опит да избяга от килията?
— Не мога да кажа.
— Ние не сме предприели още нищо към него заради онази телеграма от Вашингтон — разпери закоравяла длан надзирателят и сбърчи месестия си нос. — Но, честно казано, той не е за тук. Ще се радвам да ме освободят от него.
— Ще отидем да го видим в килията — каза Дарити.
Тръгнаха по мрачен коридор. От двете им страни се нижеха решетките на килиите. От тях ги наблюдаваха празни, безразлични очи.
— През цялото време ли е бил
Дарити не отговори.
Надзирателят, който вървеше пред тях, спря пред една килия:
— Ето тук.
— Това ли е доктор Ролсън? — запита инспекторът.
Доктор Грант погледна умълчан фигурата върху койката. Мъжът лежеше, когато се приближиха до килията, но сега се надигна на един лакът и се отдръпна към стената. Имаше светла коса с тънък косъм, беше слаб, светлосините му очи ги гледаха безизразно. На дясната му буза личеше розов белег, колкото попова лъжичка.
— Това е Ролсън — потвърди Грант.
Надзирателят отвори вратата и влезе, но инспектор Дарити го отпрати с жест. Ролсън ги наблюдаваше безмълвен.
Междувременно той бе седнал на койката и се опитваше да се отдалечи от посетителите. Адамовата му ябълка подскачаше, когато преглъщаше.
— Доктор Елууд Ролсън — проговори полека Дарити.
— Какво искате? — отвърна неочакван баритон.
— Бихте ли дошли с нас? Имаме някои въпроси към Вас, ако не възразявате.
— Не! Оставете ме на мира!
— Доктор Ролсън — обади се Грант, — изпратиха ме да Ви помоля да се върнете на работа.
Ролсън изгледа колегата си и за миг в очите му проблясна още нещо, освен страх:
— Здравей, Грант — Ролсън стана от койката. — Слушай, опитах се да ги накарам да ме сложат в изолатор. Не можеш ли ти да ги убедиш? Ти ме познаваш, Грант, няма да моля за нещо, което не ми е нужно. Помогни ми. Не мога да понасям тези бетонни стени. Те ме карат да… разбия — той удари с длан сивия бетон зад койката.
Дарити го наблюдава известно време замислен. После извади джобното си ножче и започна да чегърта с бляскавото му острие нокътя на палеца си:
— Бихте ли искали да отидете на лекар?
Ролсън не отговори. Той не откъсваше поглед от острието на метала. Наблюдаваше го с отворена уста, устните му се навлажниха. Започна да диша учестено, трудно си поемаше дъх.
— Махнете това нещо! — промълви той.
— Махнете това нещо ли? — спря любимото си занимание Дарити.
— Ножа. Не го дръжте пред мен. Не мога да го гледам.
— Защо? — инспекторът протегна ръка с ножчето към него. — Какво му е? Хубаво ножче.
Тогава Ролсън скочи. Дарити отстъпи, с лявата ръка улови китката на учения и вдигна ножчето високо във въздуха:
— Какво има, Ролсън? Какво се опитвате да направите?
Грант се възпротиви шумно, но Дарити му даде знак да мълчи.
— Какво искате, Ролсън? — попита настоятелно инспекторът.
Ролсън се опитваше да стигне ножчето, но се огъваше под яката хватка на другия.
— Дайте ми ножа — изпъшка ученият.
— Защо, Ролсън? Какво искате да направите с него?
— Моля Ви. Аз трябва да… Аз трябва да сложа край на живота си.
— Вие искате да умрете?
— Не. Но съм длъжен.
Дарити блъсна Ролсън, а той залитна и падна върху койката си, която изскърца шумно. После инспекторът бавно прибра острието на ножчето на мястото му и го скри в джоба си. Ролсън закри лицето си с ръце. Раменете му потреперваха, но самият той не направи повече никакво движение.
В коридора се носеха виковете на останалите затворници в отговор на шума от килията на Ролсън.
