Развъждане на хора…

Но, както Ви казах, това не се възприема като нещо необичайно. Народите, както и индивидите, се издигат до невероятни висоти, водени от предизвикателството. Щом предизвикателството изчезне, те започват да вегетират. Безумието на доктор Ролсър се състои в упоритото му твърдение, че такава гледна точка води до объркани причина и следствие. Той ми заяви, че не военното време и опасностите стимулират „културните тласъци“, а по-скоро става точно обратното. Според него във всяка епоха щом група хора започнат да проявяват своя талант и жизнена енергия, войната се превръща в необходимост, за да унищожи възможността за тяхното по-нататъшно развитие.

— Разбирам — каза Блаущайн.

— Опасявам се, че доста съм осмял възгледите му. Може би затова той не дойде на последната ни среща. В края на последния ни разговор той ме запита разпалено дали не намирам за странен факта, че един толкова неправдоподобен биологичен вид като човека доминира на Земята, след като притежава единствено разум. Тогава аз се разсмях на глас. Може би не трябваше да го правя. Горкият човек.

— Реакцията Ви е била напълно естествена — подкрепи го Блаущайн. — Но да не Ви отнемам повече време. Вие много ми помогнахте.

Двамата си стиснаха ръцете и Тадеуш Милтън си тръгна.

— И така, имате вече данните за самоубийствата сред учените — каза Дарити. — Да сте направили някакви изводи от тях?

— Би трябвало да попитам Вас — отвърна Блаущайн кротко. — ФБР сигурно е проучило всичко от край до край.

— Спокойно можете да заложите на това предположение целия национален капитал. Те наистина са самоубийци. Няма грешка. Цял отдел се занимава с проверката на тези данни. Нивото на самоубийствата се е повишило четири пъти над нормалното, имайки предвид възрастта, семейното положение, икономическото състояние.

— Как е сред британските учени?

— Същото.

— В Съветския съюз?

— Кой знае? — следователят се приближи към психиатъра. — Докторе, да не би да смятате, че Съветите имат някакви лъчи, които карат хората да се самоубиват? Подозрително е как само хората, свързани с ядрени изследвания, са засегнати.

— Така ли е? Вероятно не. Има вероятност ядрените физици да са подложени на необичайно въздействие. Трудно е да се каже без внимателно проучване.

— Мислите, че се проявяват комплексите им? — запита Дарити предпазливо.

— Психиатрията става все по-популярна — лицето на Блаущайн се изкриви в гримаса. — Всеки говори за комплекси и неврози, за психоза и за какво ли още не. Комплексът за вина у един човек е причина за здравия сън на друг. Ако можех да поприказвам с всеки, който се е самоубил, навярно щях да разбера нещо.

— Вие имате предвид Ролсън.

— Да, Ролсън.

— Той има ли комплекс за вина?

— Не точно комплекс за вина. Той има такова минало, че ако е бил обзет от болезнена заинтересованост от смъртта, няма да се изненадам. На дванайсетгодишна възраст е станал свидетел на смъртта на майка си. Попаднала е под колелата на автомобил. А баща му умрял бавно и мъчително от рак. И все пак ние не знаем как нещастието е повлияло на сегашното му състояние.

— Ами пожелавам Ви успех, докторе — Дарити си взе шапката. — В тази работа има скрито нещо голямо, по-голямо и от водородната бомба. Не зная как нещо може да се окаже по-голямо от нея, но е така.

— Спах много лошо миналата нощ, докторе — Ролсън бе настоял за среща с Блаущайн.

— Надявам се тези разговори да не Ви тревожат — посрещна го Блаущайн.

— Ами може и те да са причината. Накараха ме да се замисля отново по темата. Стане ли така, нещата се влошават. Как мислите, че се чувства човек като част от някоя бактериална култура, докторе?

— Никога не съм се замислял. За бактериите усещането вероятно е съвсем нормално.

Но Ролсън не го слушаше.

— Култура, в която разумът е под наблюдение. Ние изучаваме всякакви неща, доколкото сме заинтригувани от генетичните им взаимоотношения. Взимаме дрозофили и кръстосваме червенооките екземпляри с онези, чиито очи нямат пигмент. После наблюдаваме какъв е резултатът. Изобщо не ни интересуват нито червените, нито белите очи, ние само се опитваме да разберем чрез тях някои основни генетични закони. Разбирате ли какво искам да кажа?

— Много добре.

— Дори и при хората можем да проследим най-различни физически характеристики. Например така наречените хабсбургски устни и хемофилията се зародили при кралица Виктория и се проявили особено ярко сред нейните потомци от испанските и руските кралски семейства. Можем дори да проследим слабоумието у джукезите и каликаките. Това се учи в института по биология. Но не можем да развъждаме човешките същества така, както развъждаме дрозофилите. Хората живеят доста дълго. Ще ни трябват векове, за да достигнем заключителните резултати. Жалко, че нямаме такава порода хора, които да се възпроизвеждат ежеседмично, нали?

Ролсън изчака да чуе отговора на Блаущайн, но онзи само се усмихна.

— Сигурно точно това бихме представлявали за други същества, чийто живот продължава хиляди години. Според тях ние бихме се възпроизвеждали прекалено бързо, същества с кратък жизнен цикъл, които могат да предизвикат интереса им към изследвания на генетичното наследство на музиканти и учени. Не че тези неща биха ги интересували повече, отколкото нас ни интересуват непигментираните очи на дрозофилата.

— Това е много интересно предположение — реагира този път Блаущайн.

— Не е само предположение. Истина е. За мен тя е явна и не ме интересува как е според Вас. Огледайте се само. Помислете си какво е планетата Земя. Що за карикатурен вид животни сме ние, за да бъдем господари на света след измирането на динозаврите? Е да, интелигентни сме. Но какво е интелектът? Ние смятаме, че той е ценен, защото го притежаваме. Ако тиранозаврите можеха да си изберат качество, което според тях би им осигурило надмощие сред останалите видове, те биха си избрали големината и силата. Изборът им щеше да е много добър. Те щяха да живеят много по-дълго, отколкото ние.

Интелектът сам по себе си не е нещо особено, щом става дума за качествата, необходими за оцеляването. Слонът не е преуспял кой знае колко в сравнение с лястовицата, макар че е много по- интелигентен. Кучетата се справят добре с помощта на човека, но не и колкото мухите, срещу които вдига ръка всяко човешко същество. Или да вземем например групата на приматите. Дребните се страхуват от враговете си, а едрите са почти винаги невероятно нескопосани, те едва успяват да оцелеят. Бабуините са най-добре и то заради кучешките си зъби, а не заради ума си.

Челото на Ролсън се покри със ситни капчици пот.

— И като се поогледа човек, може да проумее, че е скроен и направен според точно определените изисквания на онези, които ни изучават. Приматите като цяло имат кратък живот. Естествено е по-едрите видове да живеят по-дълго, това е правило в животинския свят. И все пак човекът живее два пъти по-дълго от всички останали едри представители на маймуните. Сравнително по-дълго от горилата, която е по-едра от него. Ние съзряваме по-късно. Сякаш сме били така грижливо развъждани, че да живеем малко по-дълго, за да бъде жизненият ни цикъл с подобаваща продължителност.

Ролсън изведнъж скочи и размаха юмруци над главата си:

— Изминали са хиляди години, а сякаш е било вчера…

Психиатърът натисна бързо едно копче.

Ролсън само миг-два се съпротивлява на санитарите, после им позволи да го изведат.

Блаущайн го изпроводи с поглед, поклати глава недоволен и посегна към телефона. Свърза се с Дарити: