Развъждане на хора…

— Инспекторе, Вие сигурно знаете, че ще ни трябва много време.

След като изслуша отговора, тръсна глава:

— Зная и съвсем не подценявам необходимостта от спешно разрешаване на случая.

Отсрещният глас достигаше до него слаб, но непреклонен:

— Докторе, Вие наистина не разбирате. Ще ви изпратя доктор Грант. Той ще Ви обясни ситуацията.

Доктор Грант попита как е Ролсън, след което запита малко натъжен дали може да го види. Блаущайн поклати леко глава в знак на отказ.

— Изпратиха ме да Ви обясня настоящата ситуация в ядрените изследвания.

— Но така, че да разбера, нали?

— Надявам се. Сега там всички сме напрегнати. Ще трябва да Ви припомня…

— Да не споменавам никъде и една дума. Зная. Това недоверие сред някои от Вашите хора е много лош признак. Трябва да знаете, че такива неща не могат да останат скрити.

— И Вие живеете с тайни. Лошият пример е заразителен, както знаете.

— Точно така. Каква е ситуацията сега?

— Съществува… или е възможно да има защита срещу атомната бомба.

— И Вие държите тази новина в тайна?! По-добре ще е да я съобщите незабавно на всички хора по света.

— За бога, не бързайте. Изслушайте ме, доктор Блаущайн. Тя е все още на хартия. Всичко е още в теорията на вероятностите. Тази защита може да не е осъществима. Ще стане страшно, ако възбудим надежди, а после се наложи да ги попарим. От друга страна, ако знаем, че почти сме се сдобили със защита, у нас може да възникне желание да започнем и завършим успешно война преди защитното средство да е напълно завършено.

— Не ми се вярва. Но все пак да не прекъсвам мисълта Ви. Какво представлява тази защита? Или вече ми казахте толкова, колкото да не се укорявате, че сте издали тайната?

— Не, мога да говоря колкото си искам, щом е необходимо, за да Ви убедя, защото ние имаме нужда от Ролсън… много спешно!

— Ами тогава кажете ми, та и аз да зная тайните Ви. Ще се чувствам като член на кабинета.

— Вие ще знаете много повече. Слушайте, доктор Блаущайн. Да ви обясня на достъпен език. Досега военните разработки бяха осъществявани напълно равностойно и за нападателни, и за отбранителни оръжия. Изглежда някога в класификацията на военното дело е имало ясен и непоклатим уклон в насока нападение. Така е от изобретяването на барута. Но много бързо започнали да се появяват и защитните оръжия. Средновековният въоръжен конник, облечен в железни доспехи, се превръща в съвременен войн в самоходен танк. Каменните бойници стават бетонни бункери. Всичко е едно и също, както в древността, добре го разбирате, само с времето снаряжението става с няколко степени по-сложно.

— Много добре. Чудесно ми обяснявате. Когато се появява атомната бомба, идва ерата на още по- сложно снаряжение, нали? Бетонът и стоманата не стават за защита.

— Точно така. Ние не можем да правим все по-дебели и по-дебели стени. Не ни достигат здрави материали. Затова се налага да се откажем от тях изцяло. При ядрено нападение трябва да се осланяме на защитата на самия атом. Ние ще използваме енергията, силовото поле.

— И какво точно е това силово поле? — запита внимателно Блаущайн.

— Де да можех да Ви кажа. Сега то съществува единствено на хартия. Енергията трябва така да бъде канализирана, че да създава стена без никакви материали. Така е на теория. На практика, обаче, ние не знаем как да го направим.

— Става дума за стена, през която не може да се премине, нали? Дори атомите да не могат да проникнат през нея.

— Дори и атомните бомби. Тя ще бъде зависима единствено от количеството енергия, с която ще я захранваме. На теория тази стена е недосегаема дори от радиацията. Тя ще отразява гама лъчите. Мечтата ни е да създадем постоянен защитен екран около градовете. С минимална мощност. На практика той няма да черпи никаква енергия. После може да бъде включен на максимална мощност за части от милисекундата под въздействието на късовълновата радиация. Да кажем, че радиацията от разпадането на плутония е достатъчна, за да стане той определящ в една ядрена война. Всичко това е възможно на теория.

— А защо ви е Ролсън?

— Защото той е единственият, който може да превърне теорията в практика, ако този процес изобщо е осъществим. Всяка минута сега е равна на дни. Знаете каква е международната ситуация. Атомният щит трябва да се появи преди началото на атомната война.

— Толкова голяма вяра ли имате в Ролсън?

— Толкова, колкото не мога да имам в никой друг. Този мъж е невероятен, доктор Блаущайн. Той винаги е прав. Никой не знае как го постига.

— Навярно е интуиция — психиатърът изглеждаше неспокоен. — Мислене, което надминава обикновените човешки възможности. Така ли е?

— Нямам претенции, че разбирам какво е това.

— Тогава нека да поговоря още веднъж с него. Ще Ви кажа какво съм разбрал.

— Добре — Грант се изправи с намерението да си тръгва, но изглежда го осени някаква мисъл. — Исках да знаете, докторе, че ако не направите нищо, Комисията възнамерява да вземе доктор Ролсън от Вас.

— И да опита лечение с друг психиатър ли? Ако пожелаят да го направят, аз няма да им преча, разбира се. Но според мен нито един уважаващ себе си лекар няма да твърди, че е възможно скорошно оздравяване.

— Навярно няма да има друго лечение. Той сигурно ще бъде върнат на работа.

— Ето това вече, доктор Грант, аз няма да допусна. Няма да постигнете нищо с него. Ако го направите, смъртта му е сигурна.

— Така и така нямаме никаква полза от него.

— Но в този случай има поне някакъв шанс, нали?

— Надявам се. И, между другото, не споменавайте, че съм Ви говорил нещо за отвеждането на доктор Ролсън оттук.

— Няма. Благодаря Ви за предупреждението. Довиждане, доктор Грант.

— Последния път се държах много глупаво, нали докторе? — запита Ролсън начумерен.

— Искате да кажете, че не вярвате в онова, което ми казахте?

— Вярвам! — Ролсън целият се разтрепери от горещото желание да потвърди възгледите си.

Не можеше да остане на мястото си и се втурна към прозореца. Блаущайн се завъртя на стола, за да не го изпуска от очи. Ролсън не би могъл да скочи, защото на прозореца имаше решетка. А стъклото бе непробиваемо.

Навън бе вече тъмно и започваха да изгряват звездите. Ролсън ги гледа известно време като омагьосан от чара им. После се извърна рязко към Блаущайн и посочи с пръст небето:

— Всяка една звезда е инкубатор. Те запазват желаната от тях температура. Различни експерименти — различна температура. А планетите, които ги обкръжават, са гигантски култури, които съдържат различни хранителни смески и различни форми на живот. Експериментаторите са пестеливи… няма значение какви същества са. Те отглеждат различни форми на живот в тази особена тръба за изпитания. Динозаври сред влажен тропически климат, както и нас самите сред глетчери. Те обръщат Слънцето накъдето си поискат, а ние се опитваме да измислим някаква стройна система от физични закони. Физика! — устните му се разпънаха в нещо като усмивка. Зъбата усмивка.

— Разбира се, не е допустимо Слънцето да бъде обърнато по нечие желание — обади се Блаущайн.

— А защо не? То е като нагревателен елемент на печка. Вие мислите, че бактериите знаят кое поражда топлината, която стига до тях? Кой знае? Може би те също имат свои теории. Може би си имат своите обяснения за космическите катастрофи, как от сблъсъците между светещите кълба се образуват нишките на стъклениците на Петри. Може би те смятат, че съществува някакъв щедър създател, който им доставя храна,