Развъждане на хора…

топлина и им казва: „Плодете се и се множете!“

И ние се размножаваме като тях, без да имаме представа защо. Подчиняваме се на така наречените закони на природата. А те не са нищо друго, освен нашата интерпретация за неразгаданите сили, които ни въздействат.

Сега те провеждат най-големия си експеримент. Той продължава вече двеста години. През седемнайсти век, доколкото си спомням, решили да развият механиката в Англия. Ние наричаме това Техническа революция. Тя започва с усвояването на парата, минава през електричеството, после идват атомите. Интересен експеримент, но доста е напреднал, а не може повече да продължава. Ето защо те ще трябва да предприемат драстични мерки, за да го прекратят.

— И как ще го направят? — запита Блаущайн. — Имате ли представа?

— Вие питате мен как те ще завършат експеримента. Вие наблюдавате днешния свят и можете все пак да ме питате кое ще унищожи нашия технически век. Цялата ни Земя се страхува от ядрена война и би направила всичко, за да я предотврати, но в същото време цялата Земя живее със страха, че ядрената война е неизбежна.

— С други думи експериментаторите подготвят ядрена война, независимо дали ние я искаме или не, за да разрушат техническите ни постижения и да започнат наново. Така е, нали?

— Да, това е логично. Когато стерилизираме някой инструмент, даваме ли на бактерията да разбере откъде идва убийствената горещина? Или за какво е предназначена тя? Съществува някакъв начин, по който експериментаторите могат да повишат температурата на нашите емоции, някакъв начин, по който те могат да ни направляват и който ние не можем да проумеем с нашите възможности.

— Кажете ми — прекъсна го Блаущейн, — затова ли искахте да умрете? Защото си мислите за унищожението на цивилизацията, което ни предстои и за това, че то не може да бъде предотвратено ли?

— Не искам да умра — каза Ролсън. — Не трябва да умра. — В неговите очи се таеше страдание. — Докторе, ако Вие имахте една култура от бактерии, които са много опасни и ако Вие трябваше да ги държите под абсолютен контрол, кажете, не бихте ли ги импрегнирали в една среда от агар-агар, пеницилин, не бихте ли ги държали на достопочтено разстояние, подредени в кръг, отстоящи от центъра на иноколуцията? Всички бактерии, които са отдалечени много от центъра, ще умрат. Вие може би нямаше да имате нищо против особените бактерии, които ще бъдат убити, Вие може би дори не знаете, че някои бактерии са се разпространили надалече в пространството. Това нещо може би е станало напълно автоматично.

Докторе, съществува един пеницилинов кръг, който заобикаля нашите интелекти. Когато ние отстоим твърде далеч, когато проникнем в истинското значение на собствената ни екзистенция, ние ще сме проникнали в пеницилина и ще трябва да умрем. Това става бавно… но е трудно да останем живи.

Той се усмихна тъжно. След това добави:

— Мога ли сега да се върна в стаята си, докторе?

Доктор Блаущейн отиде до стаята на Ролсън около обяд на следващия ден. Стаята му се стори много малка и безлична. Стените бяха сиви от уплътнителния материал, с който бяха тапицирани. Пружината на леглото лежеше направо на изолирания с уплътнителен материал под. В стаята нямаше нищо метално, нищо, което можеше да бъде използвано като острие, с което да се разкъса плътта на тялото. Дори ноктите на Ролсън бяха изрязани до живеца на пръстите.

— Здравейте — изправи се Ролсън.

— Здравейте, доктор Ролсън. Може ли да поговоря с Вас?

— Тук? Нямам нищо, което да Ви предложа за сядане.

— Всичко е наред. Ще остана прав. По време на работа винаги седя и за мен е по-добре понякога да постоя прав. Доктор Ролсън, мислих през цялата нощ за това, което ми казахте вчера.

— И сега ще ми препоръчате лечение, за да ме отървете от онова нещо, което Вие наричате заблуда.

— Не. Аз просто искам да Ви задам въпроси и по всяка вероятност да посоча някои последствия от Вашите теории, които… ще ме извините, нали… за които може би Вие не сте мислил…

— О?!

— Разбирате ли, доктор Ролсън, от мига, в който ми разяснихте вашите теории, аз също зная онова, което и Вие знаете. И все пак аз не съм обладан от чувство за самоубийство.

— Вярата е нещо повече от интелектуалност, докторе. Вие би трябвало да повярвате на всичко това с всичките си сетива, нещо, което не правите…

— Вие не мислите вероятно, че това е също едно явление, свързано с адаптацията?

— Какво имате предвид?

— Вие всъщност не сте биолог, доктор Ролсън. И въпреки, че сте много добър физик, Вие не мислите за всичките тези неща с уважение към бактериалните култури, които използвате като аналози. Вие знаете, че е възможно да се отгледат бактериални породи, които да са резистентни към пеницилина или към почти всяка бактериална отрова.

— Е…?!

— Експериментаторите, които ни отглеждат, са работили с човечеството от много поколения насам също, не е ли така?! И тази особена порода, която те са култивирали за два века, не показва признаци за спонтанна смърт. По-точно това е една издръжлива порода, една много заразна порода при това. По-старите породи от висша класа са ограничени в отдалечените самотни градчета или в малките райони и живеят едно или две поколения. Тази е разпространена из целия свят. Тя е много заразна порода. Не мислите ли, че тя може би е развила имунитет към пеницилина? С други думи, методите, които експериментаторите използват, за да унищожат културата, могат да не са ефективни вече, не е ли така?!

Ролсън поклати глава:

— При мен те вършат работа.

— Вие вероятно не сте резистентен. Или сте се попаднал на една много висока пеницилинова концентрация наистина. Помислете за всички онези хора, които са се опитвали да попречат на ядрената война и да наложат някаква мирна форма на управление на света. Това усилие нараства през последните години без да е постигнало грандиозни резултати.

— Това, което ни предстои да преживеем, не е спирането на ядрената война.

— Не, но може би за това нещо се изисква само едно малко усилие. Застъпниците на мира не се самоубиват. Все повече и повече човешки същества изграждат в себе си имунитет срещу експериментите. Знаете ли какво правят те в лабораторията?

— Не зная.

— Вие трябва да знаете. Те се опитват да изобретят едно силово поле, което да възпре атомната бомба. Доктор Ролсън, ако аз култивирам една болестотворна, вирулентна и патологична бактерия, дори и да спазвам всички указания за предпазливост, може някога да ми се прииска да отворя капака на чумата. Ние може би сме бактерии за тях, ние сме опасни за тях, в противен случай те няма да ни унищожават толкова старателно след всеки експеримент.

— Те не са бързи, нали така? За тях хиляда години е като един ден, не е ли така? До този момент те са разбрали, че ние сме от културата, която превъзхожда пеницилина и че ще бъде прекалено късно за тях да ни спрат. Те са ни довели до атома и ако ние можем само да се опазим от намерението да го използваме срещу ближния си, може да се окаже твърде много дори за експериментаторите.

Ролсън се изправи на крака. Макар и да бе дребничък, той беше с пет сантиметра по-висок от Блаущейн:

— Те наистина работят върху силово поле, така ли?

— Опитват се да работят. Но се нуждаят от Вас.

— Не. Аз не мога.

— Те трябва да те победят според установения ред, така че да можете да видите онова, което е толкова очевидно за самия вас. Не забравяйте, че трябва да помогнете, в противен случай човекът ще бъде победен от експериментаторите.

Ролсън направи няколко бързи крачки встрани, вторачен в сляпата, тапицирана стена. След това