Шега

сме земляци, та да загубим ума и дума или да се изплашим до смърт, знаете го.

— О-о-о, това ни е известно! За нищо на света не бих ви измамил. Но простата дивашка психология винаги иска една малка човешка жертва и…

Сефан се опита да разкъса въжетата си и с гняв скочи срещу Форес:

— Ти нали говореше, че никой не знаел нищо за предхуманоидната психология! Опитваше се да защитиш собственото си невежество, нали, ти, сбръчкан, космат, ококорен, недоразвит гущер от Вега! В хубава каша се забъркахме сега!

— Чакайте, де! Само… — сви се Форес.

Уилямс реши, че шегата е отишла твърде далеч:

— Успокойте се. Вашата глупава шега тъпкано ви се върна… просто чудесно… но ние нямаме намерение да продължим дълго. Мисля, че достатъчно се забавлявахме за ваша сметка, момчета. Суийни сега е с главатаря на племето. Обяснява му, че ще заминаваме и ще ви вземем със себе си. Наистина, ще се радвам да… Чакайте малко, Суийни ме вика.

Когато Уилямс се върна след няколко секунди, лицето му имаше странно изражение, дори бе малко позеленяло. А след миг стана още по-наситено зелено:

— Изглежда — преглътна той шумно — нашата контра-шега сега ни се връща тъпкано. Главатарят на племето настоява за жертвоприношение!

Тримата хуманоиди се умислиха дълбоко. Няколко мига нито един от тях не можа да изрече нито дума.

— Казах на Суийни да отиде и да каже на вожда — добави Уилямс, — че ако не направи каквото му казваме, непременно ще се случи нещо ужасно с племето му. Но това си е чисто блъфиране и той може да не се хване. Уф… много съжалявам, момчета. Изглежда прекалихме. Ако наистина стане страшно, ще ви развържем и ще се бием заедно с вас.

— Срежи въжетата още сега — прошепна Тюбъл. — Хайде да приключваме с тази работа! — Той бе решен на всичко.

— Чакайте! — извика Форес. — Нека землянинът да опита някоя от своите психологии. Хайде, землянино. Мисли здравата!

Уилямс се напрегна до такава степен, че усети болка в главата си.

— Разбирате ли, ние загубихме малко от своя божествен авторитет, откакто не успяхме да излекуваме жената на вожда. Тя почина вчера. Сега ни трябва чудо — призна преди всичко на самия себе си той. — Ами… вие момчета, имате ли нещо из джобовете си? — сети се изведнъж и коленичи край тях.

Започна да ги претърсва по ред. Форес имаше писалка, джобен бележник, гребен с тъпички зъбци, пудра против сърбежи, снопче кредити и още някои други дреболии. Сефан имаше подобни ненужни неща.

Виж, от джоба на Тюбъл измъкна един малък, черен предмет, който приличаше на оръжие с голяма ръкохватка и къса цев.

— Какво е това?

— О-о-о, на това ли съм седял през цялото време? — изскимтя арктурианецът. — Оксижен. Използвах го, за да заваря пукнатината на кораба от метеорита. Но не го бива, вече почти е свършил.

Погледът на Уилямс омекна. Цялото му тяло се наелектризира от възбуда:

— Така си мислиш ти! Вие, галактическите хора, никога няма да прогледнете по-далеч от носовете си. Защо не идвате на Земята поне за малко… за да научите нещо по-различно.

След миг той тичаше неудържимо към своя приятел:

— Суийни! — извика той. — Кажи му на този проклет маймуноопашат вожд, че само след секунда ще се обидя страшно и ще сгромолясам цялото небе върху главата му. Бъди непреклонен!

Но главатарят не изчака вестта. Даде знак на своите и те се спуснаха стремглаво като един. Тюбъл изрева и напрегна мускули, вързаните му стави запукаха под въжетата. Оксиженът в ръцете на Уилямс избълва слаба струйка огън, но тя бе достатъчна, за да подпали неочаквано близката колиба. След нея пламна друга… после още една… следващата… а после оксиженът замря.

Но си свърши работата. Нито един абориген не остана на крака. Всичките се бяха проснали по очи и ридаеха, молеха за прошка. Вождът виеше най-силно от всички.

— Кажи му — нареди Уилямс на Суийни, — че това е само малка част от онова, което възнамеряваме да сторим с него!

А на хуманоидите обясни добродушно, докато разрязваше въжетата, с които бяха завързани:

— Чиста и проста, най-обикновена дивашка психология.

Едва след като се качиха на кораба и се издигнаха отново в открития космос, гордостта на Форес му позволи да каже:

— Но аз си мислех, че земляците не са развили математическата психология! Откъде ги знаете всичките тия предхуманоидни неща? Никой в Галактиката не е стигал толкова далече!

— Ами ние имаме известен натрупан опит, на който се базира този метод — позасмя се Уилямс. — Знания за мисловния процес на нецивилизования мозък. Разбирате ли… ние идваме от свят, в който повечето хора… така да се каже… са все още нецивилизовани. Затова ни се налага да знаем!

— Смахнати земляни! — поклати бавно глава Форес. — Това малко премеждие ни научи поне на едно нещо.

— Кое е то?

— Никога да не се отнасяме грубо към някоя група въртоглави. — Форес за втори път използва израз от Земята. — Защото могат да се окажат по-въртоглави, отколкото си си представял!

* * *

Когато подбирах разказите за тази книга, открих, че „Шега“ е единственият публикуван разказ, за който аз не си спомних абсолютно нищо, когато прочетох заглавието. Дори след като го прегледах втори път, съзнанието ми не отреагира по никакъв начин. Ако някой ми беше дал този разказ без името на автора и ме помолеше да го прочета и да позная кой го е написал, аз навярно щях да се объркам. Може би това означава нещо.

Но определено ми се струва, че разказът се противопоставя на миналото на Хомо Сол.

Повече ми провървя при Фред Пол с разказа „Супер неутрон“, който написах в края на същия този месец февруари, заедно с разказа „Маски“ и „Шега“. Предадох му го на трети март 1941-ва година, а той го одобри на пети март.

Дотогава, почти три години след първата ми среща с издател, аз доста се бях изнервил от отказите, които получавах. Поне вестта за одобряването на „Супер неутрон“ е отбелязана в моя дневник с изречението: „Време е вече да ме печатат… изминаха пет седмици и половина от последната ми публикация.“

,

Информация за текста

© 1942 Айзък Азимов

© 1999 Елена Кортел, превод от английски

Isaac Asimov

The Hazing, 1942

Източник: http://sfbg.us

Издание:

Айзък Азимов. Събрани разкази (том трети)