Шега

имаме големи възможности да ги изучаваме?

— Нещата се развиват все „по-добре и по-добре“. Мисли, Мъхнато лице, мисли, ако обичаш. Гледай да измъкнеш някакво предположение.

— Ами-и-и… — почеса се по главата Форес, — най-доброто, което можем да направим, е да се отнасяме към тях като към нормални хуманоиди. Ако пристъпим към тях полека, открито, без да правим никакви резки движения и ако сме спокойни, би трябвало да успеем. Но не забравяйте какво казвам, би трябвало. Не мога да бъда напълно сигурен.

— Хайде да вървим и дяволите да я вземат сигурността — настоя Сефан нетърпеливо. — Няма кой знае какво значение. Ако ме пречукат тука, няма да има нужда да се прибирам. — Лицето му доби изражение на подгонен звяр. — Само като си помисля какво ще каже семейството ми…

Излязоха от кораба и подушиха въздуха на четвъртата планета на Спика. Слънцето бе в зенита си и сияеше над главите им като огромна, оранжева баскетболна топка. От гората в далечината се чу грачене на птица. После настана пълна тишина.

— Хм! — учуди се Тюбъл, поставил ръце на кръста си. — Чак да ти се приспи от тая тишина. Жива душа няма наоколо. А накъде е селото?

Всеки предложи по една посока, но спорът им не продължи дълго. Арктурианецът тръгна пръв, а другите двама го последваха. Вървяха към рехавата гора.

На стотина стъпки навътре в гората дърветата изведнъж оживяха, от короните им започнаха да скачат безшумно стотици местни жители. Рай Форес падна още под първата лавина. Бил Сефан се препъна, крепи се за миг и падна по гръб, като изсумтя.

Само огромният Майрън Тюбъл се задържа прав. Разкрачен широко, за да има здрава опора, той крещеше с цяло гърло и нанасяше бесни удари наляво и надясно. Атакуващите го удряха и отскачаха веднага от него като капчици от водно колело. Гигантът построи защитата си на принципа на лопатките на вятърната мелница и започна да отстъпва към едно дърво.

Но точно тук сгреши. На най-долния клон го очакваше като че ли най-умният, най-съобразителният абориген. На Тюбъл му бе направило впечатление, че тукашните имат здрави, мускулести опашки. Дори си отбеляза този факт мислено. От всичките народи на Галактиката само един, Хомо Гама Кцефеус, е опашат. А онова, което здравенякът не знаеше бе, че приматите използват опашките си, за да се прикрепят към клоните.

Това той откри почти незабавно, тъй като аборигенът на клона над главата му спусна опашка и я обви здраво около шията му.

Арктурианецът започна да се мята от болка. Опашатият нападател бе смъкнат от дървото. Макар да висеше надолу с главата, така че гигантът го подхвърляше насам-натам, той все пак не отпусна хватката си.

На Тюбъл му причерня пред очите и той загуби съзнание преди да бъде повален на земята.

Гигантът бавно дойде на себе си и усети вцепеняващата болка около врата си. Направи напразни усилия да го разтрие, но му трябваха няколко секунди, за да осъзнае, че е вързан здраво и няма как да протегне ръка към нараненото място. И изведнъж се сепна и се огледа. Първото, което разбра, бе че лежи по корем, второ — най-после чу врявата наоколо, трето — видя също така вързаните Сефан и Форес до себе си… и най-накрая проумя, че не може да скъса въжетата, с които бе вързан.

— Хей, Сефан, Форес. Чувате ли ме?

Най-напред долетя шеговитият възглас на Сефан:

— Ти, стари дяволе! Мислехме, че вече си взел-дал.

— Аз не умирам толкова лесно — изръмжа арктурианецът. — Къде сме?

За секунди настъпи мълчание.

— Сигурно в близкото село — отбеляза мрачно Рай Форес. — Някога да сте чували такъв оглушителен шум? Барабанът не е затихвал нито за минута, откакто ни тръшнаха тука.

— Виждали ли сте нещо…

Тюбъл усети как нечии ръце го повдигнаха и го настаниха да седне. Така вратът го болеше още повече. В лъчите на ранното следобедно слънце пред погледа му блеснаха паянтови колиби, покрити със слама и зелени трупи. Около пришълците стояха наредени в кръг и мълчаливо ги наблюдаваха тъмнокожи, дългоопашати същества. Местните жители. Сигурно бяха стотици, всичките имаха на главите си украшения от пера, а в ръцете си държаха къси, остри копия.

Очите им не се откъсваха от редицата странни същества, застанали пред тях. Тюбъл също впери гневен поглед в тях. Ясно беше, че те са вождовете на племето. Облечени в ярки, пищни роби от лошо обработена кожа с ресни по краищата, те бяха добавили към варварския си облик и дървени маски, изрисувани като карикатурни човешки образи.

Маскираният ужас, който се намираше най-близо до хуманоидите, пристъпи към тях с премерени стъпки.

— Здравейте — повдигна той маската и я отстрани от лицето си. — Колко скоро се завърнахте?!

Тюбъл и Сефан доста дълго време не можаха да промълвят нито дума. А Рей Форес го нападна продължителна кашлица.

Най-после Тюбъл си пое дълбоко дъх:

— Ти си един от земляните, нали?

— Точно така. Аз съм Ал Уилямс. Наричай ме само Ал.

— Значи още не са ви убили?!

— Не са посягали на никого от нас. Точно обратното. Господа — поклони се той като на церемония, — посрещнете новите… м-м-м… богове на племето.

— Новите какво на племето? — възкликна Форес, все още задавен от кашлицата.

— М-м-м… богове. Простете ме, но не зная как е на галактически думата „бог“.

— Ние сме нещо като свръхестествени същества… тотеми, на които те се кланят. Не разбирате ли?

Хуманоидите гледаха слисани.

— Да, наистина — захили се Уилямс, — ние притежаваме огромна власт.

— За какво говорите? — възмути се Тюбъл. — Защо да ви смятат вас за същества с огромна власт? Вие, земните хора, сте физически под средното ниво… много по-ниско!

— Тук нещата опират до психология — обясни Уилямс. — Щом като ни видяха да слизаме от голямо блестящо нещо, което пътува по някакъв чудат начин из въздуха, а после излита, като изпуска мощна струя пламъци… те просто нямаше как да не ни възприемат за свръхестествени същества. Това е елементарна, варварска психология.

Очите на Форес щяха да изскочат от орбитите си, толкова беше смаян.

— А междувременно вие защо се забавихте? — продължи Уилямс. — Представяхме си всичко като някаква шега. Така беше, нали?

— Слушай — обади се най-после и Сефан, — според мене ти страшно ни будалкаш! Ако те са сметнали вас, хората, за богове, защо сега и нас не ни възприемат така? Ние също имаме кораб и…

— Ето тука — подчерта Уилямс — се намесихме ние. Обяснихме им… с рисунки и със знаци, че вие сте дяволи. Когато накрая се върнахте… няма значение дали сме се радвали, че корабът каца… те знаеха какво да правят.

— Какво е „дяволи“? — запита Форес с неприкрито страхопочитание в гласа.

— Ама вие галактическите хора нищо ли не знаете? — въздъхна Уилямс.

— Какво ще кажеш да се изправим вече? — проскърца гласът на Тюбъл, докато той раздвижваше бавно и с усилие врата си. — Опитаха се да ме удушат.

— Закъде сте се забързали? В крайна сметка се появихте, за да бъдете принесени в жертва в наша чест.

— Принесени в жертва!

— Непременно. Ще ви режат къс по къс.

Настъпилата тишина тегнеше отгоре им все по-осезаемо.

— Не ни хвърляйте в очите този кометен газ! — успя най-после да процеди през зъби Тюбъл. — Ние не