притрябвам, ще ме събудят.
В същия миг се разнесе пронизителен звук и Уилямс загуби равновесие.
— Ето че излитаме… нанякъде.
Минута след това и Бил Сефан се поколеба за миг дали да влезе в командното отделение, но не се отказа. Вътре завари силно притеснения Рай Форес.
— Как я караме? — запита Бил.
— Скапана работа — отвърна Сефан кисело. — Проклет да съм, ако може да се каже, че ония са се панирали. Те са канят да спят.
— Да спят? Всичките ли? А какво си приказваха?
— Как мога да зная? Те не говорят галактическия език, а аз не разбирам нито дума от техните чуждоземски брътвежи — разпери възмутено ръце бъдещият психолог.
— Слушай, Форес — наруши след известно време мълчанието Тюбъл, — аз не изучавам биосоциология… не мога да си позволя такъв лукс. Ти гарантира за психологическия ефект от този рискован номер. Никак няма да съм доволен, ако той се провали.
— О-о-о, милостиви мой Денеб — процеди отчаяно през зъби Форес, — вие двамата сте си лика-прилика страхливци! Да не би да очаквахте да се разпищят или да хвърлят топа? О, огненият Арктур! Само потърпете, докато стигнем до системата Спика, ако обичате. Тогава ще ги измъкнем през нощта… — Той се разхили изведнъж. — Ей това ще бъде най-шантавият номер, откакто някой завърза онези смрадливи прилепи на хроматичния орган по време на Вечерния концерт.
Тюбъл се изкикоти, но Сефан се облегна на стола си и подхвърли замислен:
— Ами ако някой… да речем президентът Уин… разбере за това?
— Това е само една шега — присви рамене арктурианецът, който контролираше командния пулт на кораба. — Всички ще погледнат през пръсти на нея.
— Не си прави глупави шеги, оператор. Не става дума за детска игра. Четвърта планета, Спика… всъщност цялата система Спика… забранява достъпа на кораби от Галактиката. И вие много добре го знаете. Там живее една предхуманоидна раса. От тях се очаква да се развият напълно свободно, без никаква намеса, за да открият самостоятелно междузвездните пътувания. Такъв е законът, а те го спазват стриктно. Космически закон! Ако разберат какви ги вършим, ще си имаме страшни неприятности и то с право.
— И как на Арктур, според теб, Прекси Уин… това дебелокожо създание… ще разбере за нас? — обърна се рязко на стола си Тюбъл. — А сега да ви предупредя, че не съм сигурен дали историята няма да се разнесе из целия университет, защото забавлението ни ще бъде наполовина утрепано, ако го запазим в тайна. И как биха могли да се разчуят имената ни? Никой няма да смее да гъкне. Знаете го.
— Добре — присви безгрижно рамене Сефан.
Тогава Тюбъл заповяда:
— Готови за хиперпространството!
После натисна няколко копчета на пулта и корабът се разтърси леко при прехода от нормално към хиперпространство.
Десетте земляци се чувстваха страшно зле от умора. Лоурънс Марш хвърли за пореден път бърз поглед към часовника си:
— Два и половина. Досега са трийсет и шест часа. Как ми се иска да турят край на тази шега.
— Това не е шега — простена Суийни. — Прекалено се проточи.
— Ама вие имате вид на обречени! — лицето на Уилямс пламна от гняв. — Нали ни донасят навреме храна? Нали не са ни завързали? Да си призная, цяло събитие е, че се грижат за нас.
— А може би ни угояват за кланицата? — притъмня гласът на Сидни Мортън.
Веднага, щом провлеченият му говор секна, всички се вцепениха по местата си, никой от тях не се усъмни какво би могъл да означава необичайният тласък, който премина през целия кораб.
— Усетихте ли
— Вярно — изпуфтя Уилямс, — но какво?
— Ние сме десет човека, нали? — викна Чембърлейн и красноречиво разкърши тяло. — Досега видях само един от тях. Следващия път, когато влезе, за да ни донесе храна, ще го нападнем.
На Суийни му призля от предложението:
— Ами неутронния бич, който той винаги носи?
— Няма да ни убие, я? Той не може да ни удари всичките, преди да го тръшнем на пода.
— Ерик — прекъсна го Уилямс рязко, — ти си глупак.
Чембърлейн кипна и късите му пръсти се свиха бавно в юмрук:
— Тъкмо съм в настроение за малък практически урок. Хайде кажи ми го пак, ако обичаш!
— Сядай! — Уилямс дори не си направи труда да го погледне. — И недей да приемаш толкова навътре епитетите ми. Всички сме нервни и възбудени, но това не значи, че трябва съвсем да издивяваме. Поне не на този етап. Първо, ако решим да не взимаме под внимание бича и завържем надзирателя, пак няма да постигнем нищо особено. Засега видяхме само един, но този един е от системата Арктур. Висок е близо два метра и петнайсет сантиметра, тежи над сто килограма. Той ще ни забърше… всичките десет… с голи ръце. Мисля, че вече си опитал крошето му, Ерик.
Настъпи пълна тишина.
— Дори да успеем да го повалим — продължи Уилямс — и да се справим с всички останали на кораба, колкото и да са те, ние нямаме ни най-малка представа къде се намираме и как да се върнем или как да управляваме кораба. — Момчето замълча, но в настъпилата тишина пак никой не се обади. Тогава то ги подкани: — Е, какво ще кажете?
— Тъпотия! — извърна се рязко Чембърлейн и се умълча заплашително.
Не мина много време и гигантският арктурианец отвори с ритник вратата на кабината им. Докато с едната си ръка опразваше торбата с храна, с другата държеше здраво насочения към тях невропарализиращ бич.
— Последната ви храна — измърмори той.
Навсякъде из стаята се търкаляха консервни кутии. Някои от тях бяха все още топли след последното подгряване. Мортън гледаше своята с отвращение:
— Слушай — заговори той на завален галактически, — няма ли да ни дадете нещо друго? До гуша ми дойде тоя ваш скапан гулаш. Тази е четвъртата ми консерва!
— И какво от това? Казах, че е последната ви храна — избълва арктурианецът и излезе.
Всички замълчаха като парализирани.
— Какво има предвид този? — обади се нечий дрезгав глас.
— Те са решили да ни убият! — очите на Суийни бяха станали кръгли от уплаха, в интонацията му се долавяше паника.
Устата на Уилямс пресъхна и той усети, че го обзема безумен гняв срещу заразителния страх на Суийни. Въздържа се да му каже веднага някои неща — хлапето бе само на седемнайсет. Обади се миг по- късно:
— Млъкни, моля те. Хайде да се нахраним.
След два часа корабът се разтресе, което означаваше, че кацат и че пътуването им е свършило. Никой не говореше, но Уилямс усещаше как с всяка минута задушаващият страх ги завладява все по-силно.
Спика бе залязла аленочервена зад хоризонта. Духаше студен вятър. Десетимата земляни се скупчиха отчаяни плътно един до друг на върха, осеян с камъни. Наблюдаваха потиснати кораба, с който ги докараха. Гигантът-арктурианец, Майрън Тюбъл, им говореше, докато зеленокожият Бил Сефан от Вега и сърдитият малък денебианец, Рай Форес, останаха назад безмълвни.
— Имате си огън, а дърветата тук са в изобилие, за да го поддържате — обясняваше им гигантът с дрезгав глас. — Той ще прогонва зверовете. Ще ви оставим два камшика, ще вършат работа, за да се
