защитавате, ако някой от местните реши да ви нападне. А за да се сдобиете с храна, вода и подслон, ще трябва да разчитате на своя ум и находчивост.
Арктурианецът се обърна и тогава Чембърлейн се нахвърли върху него с рев. Но гигантът без никакво усилие го отхвърли от себе си с една ръка.
Вратата се затвори след тримата чужденци. Почти веднага след това корабът се издигна над повърхността и отлетя. Уилямс най-после наруши смразяващата тишина:
— Оставиха ни бичове. Аз ще взема единия, а ти вземи другия, Ерик.
Един по един земляците насядаха тежко с гръб към огъня, изплашени и доста объркани.
— Играта започва — насили се да се усмихне Уилямс. — Районът е много добре залесен. Хайде, хайде, ние сме десет човека, а и те все ще трябва да се върнат по някое време. Хайде да им покажем, че ние, земляците, можем да издържим на тази игра. Какво ще кажете?
— Ти защо не млъкнеш? Така с нищо не облекчаваш положението ни.
Уилямс се отказа да им говори каквото и да било. Леден хлад започва да пронизва стомаха му.
Здрачът премина в черна нощ и кръгът от светлина край огъня се сви до малко мъждукащо петно, в края на което се виеха сенките им. Неочаквано Марш се развика, очите му се разшириха от ужас:
— Там не-нещо се приближава!
След последвалата суматоха всички останаха нащрек по местата си без да дишат.
— Ти си луд — изрече Уилямс дрезгаво, но се вцепени от протяжния вой, който достигна до слуха му.
— Грабвай бича си! — изкрещя той на Чембърлейн.
Джоуи Суийни съвсем неочаквано се разсмя — получи се писклив, напрегнат смях.
После… във въздуха се понесе писък и върху земляците се нахвърлиха някакви сенки.
Но премеждията връхлетяха не само тях.
Корабът на Тюбъл се издигна бавно от четвъртата планета на Спика. Управлението бе в ръцете на Бил Сефан. Самият Тюбъл бе в каютата си. Допиваше една голяма, плоска бутилка с денебиански алкохол. Справи се с цялата бутилка на две глътки.
Рай Форес го болеше сърцето, докато го наблюдаваше:
— Една бутилка струва двайсет кредита, а на мен ми останаха само няколко.
— Ами тогава не ме оставяй да смуча така — отвърна Тюбъл. — Давай ми бутилките една по една — съгласи се великодушно той. — Мен това ме устройва.
— Едно такова сръбване и аз ще съм вън от играта чак до есенния семестър — измънка денебианецът.
Тюбъл го удостои само с бегъл поглед. В неговата глава се въртяха други мисли:
— Когато шегата се разчуе, университетът ще се прослави…
Но той не можа да довърши думите си: изведнъж се разнесе пронизителен звук, в който се открояваха няколко тона; в него имаше нещо напевно. Стените приглушаваха силата му. Почти едновременно с това угаснаха светлините.
Рай Форес бе притиснат неподвижно до една от стените. С мъка се опитваше да си поеме дъх и успя да изрече на пресекулки:
— В и-името на ко-космоса, та ние летим с пълна скорост! Какво е с-с-танало с балансьора?
— Дяволите да го вземат балансьора! — изрева Тюбъл и се изправи на крака. — Какво става с кораба?
Той тръгна тромаво по тъмния коридор. Форес пълзеше след него. Най-после стигнаха до командната зала и се втурнаха вътре. Намериха Сефан, осветен от бледите светлини, които оповестяваха тревогата. Зелената му кожа блестеше от пот.
— Метеор — изграчи той. — Оказа се зъл дух за нашите двигатели. Всичките увеличават скоростта. Осветлението, отоплителните уреди и радиото са извън строя, а вентилаторите не стават за нищо. Четвърти сектор е пробит.
— Идиот! — хвърли му див поглед Тюбъл. — Защо не си наблюдавал индикатора?
— Наблюдавах го, ти, свръхразраснала се маджунена буцо — викна по-силно и от него Сефан. — Нямаше никаква промяна! Стрелката… нито веднъж… не помръдна! Нима можеш да очакваш нещо друго от една таратайка втора употреба, наета за двеста кредита?! Метеорът връхлетя през екрана, сякаш се движи из космоса без да е срещнал никаква преграда.
— Млъквай! — Тюбъл отвори помещението за космически костюми и простена: — Всичките са арктуриански размери. Трябваше да ги проверя. Ще можеш ли да се справиш с един такъв костюм, Сефан?
— Вероятно — почеса се той по ухото.
След пет минути Тюбъл се пъхна в шлюза, а Сефан го последва непохватно. Нямаше ги около половин час.
— Край! — изрече Тюбъл, щом махна скафандъра си.
— Искаш да кажеш, че… с нас е свършено?! — извика Рай Форес.
— Можем да го оправим, но ще ни отнеме много време — разтърси глава арктурианецът. — Радиото е почти съсипано, така че на помощ не можем да се надяваме.
— Да не се надяваме ли?! — Форес обезумя от страх. — Само това ни трябва! Как ще обясним тогава, че сме в система Спика?! Да изпратим радиосигнали е равно на самоубийство! Успеем ли да се доберем обратно без ничия помощ, спасени сме. Няма да загубим кой знае колко, ако пропуснем част от занятията.
— Ами какво ще правим с онези паникьосани земляци на Спика? — обади се мрачно Сефан.
Форес отвори уста да каже нещо, но не изрече и дума. Лицето му доби най-нещастния израз, какъвто може да има един хуманоид.
А това бе само началото.
Трябваше им ден и половина, за да сложат в ред таратайката си, още два дни, за да намалят скоростта и четири дни, за да се върнат на Спика IV. Всичко — осем дни.
Без да губи повече време, корабът се понесе отново към мястото, където оставиха земляните. Пристигнаха към десет часа сутринта. Лицето на Тюбал се бе удължило от напрежение пред екрана.
— Мисля, че решението ни да ги оставим край населено място, беше страхотен „бисер“. По-добро не можахме да измислим — обади се той по едно време. — От земляните няма и следа.
— Лоша работа — поклати горестно глава Сефан.
Тюбъл зарови глава в сплотените си ръце:
— Това е краят. Ако не са се изплашили до смърт, то тогава местните жители са ги заловили. Да проникнеш в забранена система без разрешение е страшно нарушение… но сега си мисля, че е чисто убийство.
— Не ни остава нищо друго, освен да кацнем и да проверим дали има останали живи хора — обади се Сефан. — Поне това им дължим. А после… — той преглътна тежко и не довърши мисълта си.
— А после ще ни изгонят от Арктур У, ще ни направят психо-преглед… и — трудова каторга до живот.
— Забрави ги тия работи! — изрева Тюбъл. — Когато ни дойдат до главата, тогава ще му мислим.
Корабът бавно, много бавно започна да се спуска и накрая кацна върху скалата, където оставиха земляните преди осем дни.
— Как да се справим с местните жители? — обърна си Тюбъл към Форес и вдигна въпросително вежди (по които нямаше нито едно косъмче, разбира се). — Хайде, момчето ми, дай тука някаква предхуманоидна психология. Ние сме само трима и аз не искам никакви неприятности.
Форес присви нервно рамене и мъхнатото му лице се набръчка от смущение:
— Тъкмо за това си мислех, Тюбъл. Не зная нищо подобно.
— Какво!? — избухнаха едновременно възгласите на Сефан и Тюбъл.
— Никой не знае — побърза да добави денебианецът. — Факт е. В края на краищата ние не допускаме нехуманоиди във Федерацията, докато не се цивилизоват напълно. Те са под карантина. Смятате ли, че
