петнайсет години, но… по-важното е друго… ние никога не спираме да растем. И, разбира се, вследствие на това ние никога не умираме напълно.
Дрейк зяпна от учудване. Дори и Роуз застина на мястото си. Това беше нещо ново. Няколкото експедиции до планетата Хоукин досега не бяха се връщали с такава информация. Биологът в нея щеше да се взриви от вълнение, но тя успя да потисне неволното възклицание, което за малко не се откъсна от устните й. Остави Дрейк да говори вместо нея:
— Виж ти, те не умирали изцяло! Да не би да искате да кажете, сър, че жителите на планетата Хоукин са безсмъртни?
— Нито един човек не е изцяло безсмъртен. Ако няма други причини за смърт, то все ще има някой нещастен случай. Ако и тях ги няма, настава скука. Малко от нас живеят по няколко столетия, съизмерими с вашето време. И все пак неприятна е мисълта, че смъртта може да дойде нежелана. Това за нас е направо ужасяващо. Неприятно ми е дори да си помисля, че смъртта може да дойде
— Ние сме привикнали на такова нещо — отбеляза мрачно Дрейк.
— Вие, земляните, живеете с мисълта за смъртта, а ние — не. Затова сме разтревожени от откритието, че Забавянето на смъртта през последните години намалява.
— Вие все още не сте ми обяснили какво точно представлява Забавянето на смъртта, но позволете ми сам да се сетя. Да не би да става дума за патологично спиране на растежа?
— Точно така.
— И кога след спирането на растежа идва смъртта?
— В рамките на една година. Болестта е страшна, направо ни покосява. И за нея няма никакъв лек.
— Какви са причините за появата й?
Хоукинианецът помълча известно време преди да отговори:
— Господин Смолит, ние не знаем нищо за причинителите на болестта — промълви с мъка пришелецът.
Дрейк кимна разбиращо и се замисли. Роуз следеше разговора им сякаш наблюдаваше турнир по тенис.
— А защо идвате на Земята, за да проучите страшната болест? — запита Дрейк.
— Защото и в този случай земляните са необичайни. Те са единствените интелигентни същества, които притежават имунитет срещу нея. Забавянето на смъртта поразява
— Не, не знаят — трепна Роуз.
— Не съм учуден. Информацията е в резултат на последните ни проучвания. При откриването на Забавянето на смъртта лесно се допускат грешки. Разпространението на болестта на останалите планети не е масово явление. Всъщност странното е, че процентът на заболелите е най-висок на моята планета, която е най-близо до Земята. С отдалечаването на планетите той става все по-нисък… така болестта се среща най- рядко на звездата Темпора, тя е най-далече от Земята. А на самата Земя няма никакви поражения. Вие притежавате имунитет. И тайната на имунитета се крие някъде в биохимията. Много интересно ще е да проуча точно нея.
— Но вижте, Вие не можете да твърдите, че Земята е защитена — противопостави се Дрейк. — Според мен ние всички сме поразени от болестта. Всички земни хора спират да растат и всички земни хора умират. Ние всички сме болни.
— Съвсем не е така. Земляните живеят до седемдесет години след прекъсването на растежа. За вас това явление не е смърт. Равностойно заболяване при вас е по-скоро така нареченият от вас рак… Но аз сигурно ви доскучах.
Роуз веднага се противопостави. Дрейк направи същото, дори още по-енергично, но хоукинианецът решително промени темата на разговора. Едва когато съпругът й започна да мята предпазливо мрежата си от въпроси около Харг Толан, да го разпитва отново и отново, да бърбори повече, отколкото трябва с единствената цел да се добере до още някаква информация за болестта, Роуз за пръв път я парна съмнение. Не, че Дрейк действаше неумело, натрапчиво, но тя го познаваше добре и знаеше какво цели. И какво ли друго можеше да е то, освен нещо, свързано с професията му? Сякаш изразявайки нейните мисли на глас, гостенинът в този миг запита:
— Не ми ли споменахте в началото, че сте полицай?
— Да — пророни Дрейк.
— Тогава имам към Вас една молба. През цялата вечер, откакто ми казахте какво работите, все ми се искаше да Ви помоля, но се колебаех. Не искам да създавам грижи на своя домакин, на своята домакиня.
— Ще направим каквото можем.
— Безкрайно съм любопитен как живеят земните жители. Такова любопитство не е характерно за повечето мои сънародници. Възможно ли е да ми покажете едно полицейско отделение на вашата планета?
— Аз не работя в полицейско отделение, каквото Вие искате за разгледате — започна предпазливо Дрейк. — Но в полицейската служба на Ню Йорк ме познават добре. Не е проблем да се уговоря с колегите. Утре става ли?
— Утре ще е най-удобно за мен. Ще мога ли да посетя Бюрото за изчезнали хора?
— Какво бюро?
Хоукианецът събра плътно крайниците си, сякаш се напрегна:
— Това е моето хоби. Малко е странно, но винаги съм си бил такъв. Разбрах, че имате група полицейски служители, чието единствено задължение е да търсят изчезнали мъже.
— И жени, и деца — добави Дрейк. — Но защо се интересувате именно от тази служба?
— Защото и тук вие сте неповторими. На нашата планета няма такова понятие „изчезнал жител“. Аз не мога да ви обясня как става това, но хората от останалите светове винаги знаят кой къде се намира, особено ако помежду им има силна привързаност. Ние винаги знаем точното местонахождение на всеки един от нас, няма значение в коя точка на планетата се намира.
Роуз отново се развълнува. Научните експедиции към планетата Хоукин винаги имаха големи трудности при изследването на вътрешния, емоционалния свят на местните жители. И ето, че тук сега бе един от тях и говореше съвсем свободно. Той щеше да им обясни! Тя забрави тревогата си за Дрейк и се включи в разговора:
— А сега имате ли такива усещания? На Земята?
— Искате да кажете дали мога да усещам кой къде е, ако помежду ни има космическо пространство? Не, за съжаление не. Но вие разбирате важността на въпроса. Всичките особености, характерни единствено за Земята, трябва да са обвързани помежду си. Ако липсата на такова усещане може да бъде обяснено, навярно имунитетът към Забавянето на смъртта също има своето обяснение. Освен това ми е много странно как така се ражда каквато и да форма на разумен социален живот сред хора, които не притежават способността да се усещат едни други. Как може един земен жител да определи, че е създал благоприятна за себе си среда, че е създал семейство? Как можете вие двамата, например, да знаете, че връзката помежду ви е истинска?
Роуз неволно кимна в знак на съгласие с неговото изумление. Колко много й липсваше това усещане!
— Имаме си наши начини — усмихна се Дрейк. — Трудно е да ви обясним какво наричаме „любов“, както и на вас Ви е трудно да ни обясните вашите усещания.
— Вероятно е така. Все пак кажете ми честно, господин Смолит… ако госпожа Смолит напусне тази стая и влезе в друга без Вие да я видите, наистина ли няма да знаете къде е тя?
— Няма да зная.
— Изумен съм — пришелецът се поколеба, но все пак добави. — Моля Ви да не се обиждате, но аз намирам този факт също така възмутителен.
След като угасиха осветлението в спалнята, Роуз три пъти отиваше до вратата, отваряше я и поглеждаше навън. Усещаше, че Дрейк я наблюдава.
