време и я счупих.
Това беше най-баналният завършек, който някога бях чувал. Джо се прокашля.
— А какво е станало с динозаврите?
— Не разбираш ли? Мислех, че е достатъчно ясно. Направили са го онези малки разумни гущери. Не е било за храна; било е за забавление.
— И те просто са унищожили всички динозаври на Земята?
— Е, поне тези, които са живели по същото време; всички съществували тогава видове. Не мислиш ли, че е възможно? Какво се случи с птицата Додо само за няколко години? Да предположим, че си поставим за цел, колко време ще е нужно, за да се унищожат лъвовете, тигрите и жирафите? Защото по времето, когато видях онези гущери, не беше останал нито един от големите динозаври — нямаше влечуго по-голямо от четири метра. Всички бяха изчезнали. Онези малки демони преследваха дребните бягащи динозаври и съжаляваха за добрите стари времена.
Ние замълчахме, загледахме се в нашите празни бирени бутилки и се замислихме върху току-що казаното. Всички онези динозаври — големи като къщи — убити от малки гущери с пушки. Убити за удоволствие.
Тогава Джо се наведе, сложи си ръката върху рамото на професора съвсем непринудено, разтърси го и каза:
— Но, професоре, ако всичко това е така, както казвате, какво се е случило с малките гущери с пушките, а? Върнахте ли се някога, за да разберете това?
Професорът ни погледна с такъв поглед, какъвто би имал, ако се беше изгубил.
— Вие все още не разбирате. То вече беше започнало да им се случва. Видях го в очите им. Тяхната голяма игра наближаваше своя край — тя вече не им доставяше удоволствие. Какво очаквахте да направят? Намериха си нова игра — най-голямата и най-опасната от всички, която наистина ги забавляваше. Те продължиха тази игра до края.
— Каква игра? — попита Рей. Той не беше разбрал, но Джо и аз разбрахме.
— Да се избиват помежду си — каза високо професорът. — Те унищожили всички други и започнали да се избиват един друг, докато не останал нито един от тях.
И отново спряхме и се замислихме за онези динозаври — големи като къщи, всички унищожени от малки гущери с пушки. След това се замислихме за малките гущери и за това как са продължили да използват своето оръжие дори тогава, когато единственото, срещу което биха могли да стрелят, са останали самите те.
Джо се обади:
— Бедните глупави гущери.
— Да — съгласи се Рей. — Бедните глупави гущери.
Тогава се случи нещо, което истински ни изплаши. Защото професорът рязко се изправи, а очите му изглеждаха, като че се опитват да излязат от орбитите си и да скочат върху нас. Той извика:
— Вие, проклети глупаци, защо седите и се вайкате за влечуги, мъртви от стотици милиони години? Това е бил първият разум на Земята и ето какъв е краят му.
Той блъсна стола си и се насочи към вратата. Но преди да излезе през нея се спря и каза:
—
Информация за текста
© 1950 Айзък Азимов
© 2000 Ива Балабанова, превод от английски
Isaac Asimov
Day of the Hunters, 1950
Източник: http://sfbg.us
Издание:
Айзък Азимов. Събрани разкази (том четвърти)
„Мириам Паблишинг“, София, 2000
ISBN: 954-951-364-X (т.4)
Isaac Asimov. The Complete Stories. Volume 2
Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/1147]
Последна редакция: 2009-09-01 18:20:00
